Над мокри пътища
ще се разхожда сивата мъгла.
Като въздишка скръбна
нейде лист ще литне от оголените клони.
И златно ще полягат в коша
тежките свисла,
които селянинът в кацата ще иска да орони.
Ще се раздипля мъртва тишина
от прага към света –
това е тишината на очакването,
затаило много неизвестни.
Денят невидимо ще се прелива във нощта,
ще се ослушваме за вой на вятър,
гласове
и птичи песни.
Но само скрежът с тъничко длето
ще броди сам навън
и клоните ще светват сребърни
като в рисунка детска.
Ще чуваме как драска по стъклата
и по крехкия ни сън
и бърза да извая причудливите си фрески.
През бавния вървеж на времето,
през сивата мъгла
и през тресавището на неказаните думи
ще лъкатушат пръснатите чак до изгрева села,
измъкнали се от въртопите на есенната шума…