Сомнамбулно се движа в живота си земен.
И се лутам, и падам, и ставам,
но крача напред.
Роб съм само на нещо, наречено време –
с две стрелки
като птичи криле
и секунди безчет.
И не зная, когато съм будна ли трябва
да обичам, да тичам на срещи,
да бъда добра?
Споделя ли леглото, разчупя ли хляба,
вече мисия друга ли имам,
това не разбрах.
И защо е високо човешкото его?
Сякаш всеки човек
е заключен в балон от сапун.
Ветровете го носят, играят си с него,
но в борбата му с вихрите
губи той дума и ум.
А мечтата е лесна: любов, своя стряха,
две-три наши деца –
като птички в гнездо светлина.
Орис свята, която не всички разбраха,
затова подир тях няма друго,
освен тъмнина…
