Времето бърза, а ние го гоним по график –
будим се, бързаме, тичаме – често без дъх.
Сякаш денят се превръща в отвесния връх,
който превземаме чак до вечерния трафик.
После, със малкото сили, които остават,
бързаме вече към къщи, към пристан желан.
Врътваме ключа, но там е заложен капан
с работа друга, която от сън ни лишава.
Ала животът така е създаден отдавна.
Всеки е с роля, която играе докрай.
Сам си е воин, и страдалец, сред Ад или Рай.
Сам – в поражение грозно и в битка победна.
Този безсмъртен живот! Тази орис, която
иска да бъдем роботи без чувства, без страст,
ще превъзмогнат онези щастливци от нас,
пуснали волност в душите от огнено лято.