Съседна, вътрешна рима и цезура
Очите на цветята са погледи на мъртви
и стон сред тишината в гръдта ми се откъртва.
А хиляди зеници ме гледат с доброта,
примигват със ресници – вълшебна красота.
Тях вятърът ги гали, дъждът ги къпе често.
Те всичко са видяли, но все е интересно
да гледат към небето със облачни ята
и слънцето да свети до късно вечерта.
Навярно те тъгуват и плачат в тъмнината,
до утрото будуват и шепнат си с тревата.
Не е роса, а сълзи във техните очи,
но слънцето ще бърза да ги суши с лъчи.
Очите на цветята са погледи на мъртви.
Те с нас са всяко лято и сякаш са безсмъртни.
Открила тази тайна, докосвам мъдростта,
че знайни и незнайни ни гледат от пръстта…
