Павлина Павлова

Павлина Павлова е потомка на славни личности от нашата история. Родословното й дърво е проучено чак до семейството на цар Самуил – братът на жена му Агата Никола е най-далечният й прародител по майчина линия. Благодарност за това родословно дърво тя дължи на доц. д.и.н. Анчо Трифонов Анчев, основател и пръв директор на Военно-историческия музей, основател и пръв директор на Националния музей в Рилския манастир и директор на Националния исторически музей в София.  Този неин родственик  е положил огромни усилия, докато изрови от паметта на историческите източници данните за техния хилядолетен род.  По линия на майка си се гордее и с комитата от четата на Бачо Киро и Поп Харитон – прапрадядо й Йордан Иванов Парцалев.

Йордан Иванов Парцалев. Едва 20-годишен, той се сражава в Дряновския манастир с многохиляден аскер, но благодарение на снега успява да се измъкне от обсадата и след много перипетии да се спаси, дочаквайки свободата на България. Освен това е взел участие в четата на Христо Иванов-Големия, която е помагала на ген. Гурко в Руско-турската освободителна война през 1877-78 г.. След Освобождението комитата Йордан Парцалев е бил известно време кмет, после общински съветник. Оженва се и има син Георги Йорданов Парцалев.  Но времената били трудни и когато станал пълнолетен, той заминал за Америка да си търси късмета. Нелекият живот и големият борч на баща му за закупуването на къща, го принудили още двайсет годишен да поеме на далечния гурбет. И каквото спечелел, спестявал го и го изпращал на семейството си. Тъкмо се устроил на хубава работа, дошла вестта, че на 14 октомври 1915 година България се е включила в Първата световна война. Царското правителство отправило призив към българите по света да се завърнат в родината, за да й помогнат във военните действия. 

Прадядо й Георги Парцалев не се колебал, а с първия кораб “Лузитания” поел към България и от пристанището директно заминал за фронта като доброволец. Първо се сражавал на Добруджанския фронт, по-късно бил прехвърлен на сръбския и пет дни по-късно загинал на връх Тумурос над село Царево в Македония – улучен от граната на 42 места. А е бил едва на 33 години. Погребан е в двора на църквата на село Царево.

И тогава баща му – комитата Йордан Парцалев, осиновил неговите три момчета-сираци (Йордан, Ангел и Тодор) и ги отгледал като свои деца заедно с четирите си дъщери.

И един любопитен факт, свързан с комитата Йордан Парцалев. Както е известно, Търновската конституция не е разрешавала ордени и медали, привилегии и звания. Имало е един-единствен орден “За храброст”, но той се е давал само за заслуги на бойното поле. Комитата Йордан Парцалев е кавалер на най-стария и почетен военен орден “За храброст”. При смъртта си кавалерите на ордена имали право на държавно военно погребение с почетна войскова част и гроб, осигурен от държавата. Затова той е бил погребан с всички военни почести в село Русаля, Велико Търновско. Удостоен е бил приживе и с орден “За заслуги”, и с “Възпоменателен медал за Освобождението”.
По линията на комитата Йордан Парцалев е родственица на великия актьор Георги Парцалев.

Друга война – Първата Балканска (от 1912 г.) объркала живота на баба й Елена (Елена Колева Йорданова (1906-1982 г.), омъжена за внука на комитата Йордан Парцалев. Нейният баща се заразил от туберколоза, докато лежал в окопите през зимните месеци, а когато се завърнал у дома, предал коварната болест и на жена си. Разбрали, че са обречени, двамата направили всичко възможно, за да заразят и единственото си дете – Елена, защото нямали близки роднини, на които да я оставят. Нарочно пиели вода от една и съща чаша и я карали и тя да пие. Но Господ я опазил. И макар тя да останала кръгло сираче на шест години, добри хора я отгледали и така пораснала здрава и красива девойка. Харесали се с Ангел Парцалев, създали семейство и отгледали син и дъщеря.

По линия на баща си адвоката Петър Павлов Поппетров е потомка на други видни българи. Но нека караме подред: прапрададо й свещеник Петър Цанов имал още трима братя и всеки е оставил горди спомени за своя живот. Най-големият е негово преподобие йеромонах Никифор (светското му име е Найден Попов). Двамата с дякон Игнатий (Васил Левски) са били послушници от 1858 г. в Сопотския манастир “Свети Спас” и стават близки духовни приятели. Васил Левски е ръкоположен за йеродякон през 1859 г., а през 1861 двамата заедно отиват в Първата българска легия на Г.С. Раковски в Сърбия и там Васил Левски е избран за байрактар, а йеромонах Никифор заради пословичната му честност– за ковчежник на легията на Раковски. Там се сприятеляват с Васил Друмев, авторът на “Нещастна фамилия”, който по-късно на два пъти ще стане министър-председател на България. Легията, която е наброявала около 5000-7000 души и е първата войскова част на българския народ след падането ни под турско робство, взема участие в жестоки битки редом със сръбски войски. Впоследствие, след победата, Легията е разпусната и те се завръщат в България. Васил Левски се заема със създаването и развитието на революционната мрежа, а йеромонах Никифор се погрижил със свои лични пари да бъде възстановен манастирът “Свети Пророк Илия” (до ж.п. спирка Струпец край гр. Мездра), който е бил девически. По-късно, когато Левски започва своята голяма революционна дейност, се е срещал с него в този манастир. В манастира разкриват и Килийно училище…
Дядото на баща й – свещеник Петър Цанов има най-голяма заслуга възстановяването на Врачешкия манастир след поредното му опустошение и забрава. Днес той е един от най-красивите манастири в Западна Стара планина “Свети четиридесет мъченици” – на 4 км. от с. Врачеш, Ботевградско. Бил е построен по време на Второто българско царство – след победата на цар Иван Асен II над епирския деспот Теодор Комнин – при Клокотница на 9 март 1230 г.. След самата победа – случила се в деня, в който се празнуват “Св. Четиридесет мъченици”, цар Иван Асен II решава да построи няколко църкви и манастири в чест на светиите – един от тях е Врачешкият манастир. В началото е основан като мъжко братство, където монасите усърдно преписвали богослужебни книги. При турското нашествие в края на XIV век е частично опожарен, а през XVIII век, турците го сриват напълно. Манастирът потъва в забрава до 1890 г., когато според легендата Богородица се явява на местния младеж Атанас Якимовски, докато той кротко си пасял стадото под една круша. Богородица му показала мястото на опожарените сгради и недалечното лековито аязмо и му заръчала да бъде възстановена обителта. След като Атанас Якимовски споделил видението си на селския свещеник отец Петър Цанов, той събрал съселяните си и направили разкопки на посоченото място. По време на разкопките били открити основите на манастирския храм, кости на убити монаси, части от дървен полилей, кадилница и не повредена икона на Богородица – в момента намираща се в манастира и наричана “Врачешката Богородица”. Малко по-късно –  през 1891 г. върху намерените основи вече е построена скромна църквичка – от най-известния майстор в Ботевградско по онова време – уста Вуно Марков. Манастирът постепенно се възражда – като мъжка обител, а от 1937 г. се превръща в девически, какъвто е и до днес.  

Но не само с това е запомнен свещеник Петър Цанов. Той откупува от турските заптиета главите на Ботевите четници и заедно със свещеника на храма в село Скравена тайно ги погребват в двора на църквата. По тази причина град Орхание се преименува на Ботевград.

Третият от братята бил учител, който се включва в четата на Ильо войвода и остава в паметта ни с прякора Боянски. Неговата сабя от четата се пази в историческия музей в Ботевград.

Четвъртият брат е Никола Петков, който става горд баща на мъжка рожба на 30 ноември 1886 г. Чичо му свещеник Петър Цанов го кръщава във Врачешката църква с името Стоян – това е бъдещият митрополит Андрей Велички. Но да караме подред: след няколко години родителите му се преместват в Търговище, където Стоян завършва основно образование. През 1903 г. е приет в Софийската Духовна Семинария – във втория й випуск – която завършва през 1909 г. Веднага се записва като студент в историко-филологическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От септември 1911 г. след спечелен конкурс за държавна стипендия е приет в Московската Императорска Духовна Академия. Но започва Първата световна война и Стоян се записва като санитар в I-ви отряд на Държавната дума. Награден е с медал за храброст „Св. Георги“ и с орден „Св. Станислав“ за проявено усърдие. През 1916 г. завършва висшето си богословско образование и две години е преподавател като професор в частния университет „Знаменските курсове“ в Петроград. Но революцията в Русия и Гражданската война го връщат в България. Постъпва на работа първо като секретар, а после като инспектор в отдела по вероизповеданията в Министерството на външните работи. Преподава и омилетика (наука за църковното красноречие) и руски език в Софийската Духовна Семинария. От 1926 до 1929 г. е началник на културно-просветния отдел на Светия Синод.

На 14 декември 1928 г. в Черепишкия манастир „Успение Богородично“ е подстриган в монашество с името Андрей. На следващия ден е ръкоположен за йеродякон, на по-следващия – за йеромонах. На 30 декември в синодалния параклис – за архимандрит. Бързото му издигане в йерархията предизвиква скандал в църковните среди, но въпреки няколко месечни спорове той е назначен за викарен епископ на митрополит Симеон Варненски и Преславски. Ръкоположен е за епископ на 28 април 1929 г. във Варненската катедрала „Успение Богородично“ и получава титлата на „светата древлепросиявша Величка Епископия“.

С царски указ от 26 февруари 1938 г. епископ Андрей получава назначение като управляващ новоучредената Американска епархия на Българската Екзархия. Неговата пословична прозорливост го подтикват да регистрира Епархията като юридическо лице и това решение е прокарано на събора  в Бъфало през 1947 г. Междувременно той купува сграда за Епархията на ул. „101“-ва в Манхатън, която веднага ипотекира и изплаща в продължение на години с помощта на дарения. За да запази имотите на епархията, той прави специален крепостен акт и така те не могат да бъдат под контрола на други църкви. Затова през 2000-та година Върховният Съд на щата Ню Йорк отсъжда автентичността на крепостния му акт и определя имотите на ул. „101“-ва в Манхатън и на ул. „50“-та в Ню Йорк като законна собственост на Българската Източноправославна Епархия в САЩ, Канада и Австралия за вечни времена.“

При престоя му в Америка митрополит Андрей Велички контактува и установява приятелски отношения с президента Рузвелт, с учения Алберт Айнщайн, с италианския крал Виктор Емануил III, баща на царица Йоанна, с писателите Хемингуей и Стайнбек, с режисьора Франсис Форд Копола, с актьора Марлон Брандо, със световноизвестните българи Борис Христов и Джон Атанасов. Дори в един момент дядо Андрей бил помолен от президента Рузвелт да стане негов специален куриер до Хитлер. И дядо Андрей заминава за Германия. Фюрерът се държал мило и любезно с пратеника и дори го завел на опера. Този факт става известен и в България, а след като на власт идва комунистическото управление Георги Димитров наредил на Светия Синод да разжалва епископа. Макар официално да бил освободен от служба, митрополит Андрей Велички продължил да изпълнява задълженията си, като поел грижа и за епархията в Австралия. Популярността му зад океана била толкова голяма, че през 1963 г. ръководството на БПЦ се принудило да го амнистира и да го обяви за митрополит на САЩ, Канада и Австралия.

Причината за освобождаването му от служба не била само заради посещението му при фюрера. При разпитите на шпионина Иван-Асен Георгиев, представител на България в ООН, той признал, че митрополит Андрей е помогнал на Никола Гешев, знаменитият шеф на отделение „А“ към Дирекцията на полицията при бягството му през 1944 г. от България, а в замяна той му е предал копия на секретните документи и микрофилми, които носел в себе си, включително и неопровержими доказателства, че партизани и активисти на БКП са му били агенти и са му издавали другарите си. Сред тях бил и Тодор Живков, който разкривал плановете на партизанския отряд „Чавдар“. Защо по онова време митрополит Андрей е бил в Цариград? През септември 1942 г. по заръка на Светия Синод той е изпратен в Турция, за да организира погребението на цариградския екзархийски наместник Климент Главиницки и остава там през следващите години на негово място, като през 1945 г. преговаря с Вселенската патриаршия за вдигането на схизмата.

На 21. 01. 1962 г. по лична покана на бившия български цар Симеон II, митрополит Андрей извършва венчавката му с Доня Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела в православния храм на гр. Вьове, Швейцария с благословението на личния му приятел Папа Йоан ХХIII. Кумове са руският княз Дмитрий Романов и княгиня Мария Луиза. През следващите години кръщава и три от децата им.

Носят се слухове, че митрополит Андрей е убит в Правителствената болница в София по нареждане на Тодор Живков. Говори се, че агенти на ДС го упоили в Ню Йорк и го качили в самолет за България под предлог да бъде лекуван от рак на левия бъбрек. И веднага консулът ни в Ню Йорк и неколцина верни на партията и тайната ни полиция хора извършили таен обиск в резиденцията му, при което били иззети неговия архив и дневници. В Правителствената болница духовникът е лекуван с отрови, разработени в секретни лаборатории, които нанасят поражения на черния дроб, бъбреците и стомаха. Митрополит Велички издъхва след два месеца – на 9 август 1972 г. и смъртта му е обявена за естествена.

Предусетил наближаващия му край митрополит Андрей изразява желание да бъде погребан във Врачешкия манастир, където е започнато изграждането на гробница за него. Ала когато умира в Правителствената болница в София, волята му не е зачетена и е погребан в църквата „Св. Иван Рилски“ в Търговище.

Като завет помним неговите думи: „Говорете, слушайте и гледайте само доброто! И Бог ще ви даде само благодат!“

В родословното дърво на Павлина Павлова свети още една видна личност – арх. Лазар Парашкеванов. Той е родом от с. Хотница, на няколко километра от с. Русаля (бившото Голямо Яларе).
Животът му е като роман – участвал е в три войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна), завършва в Прага строително инженерство и архитектура, привърженик на БЗНС и приятел на Стамболийски. Именно Александър Стамболийски му възлага проектирането на сграда за централата на БЗНС в София, но проектът е реализиран чак в средата на 50-те години на ХХ-ти век, и вече е преработен така, че да приюти и Софийската опера. Но междувременно след превратът и убийството на Стамболийски, арх. Парашкеванов е интерниран и измъчван по затвори. Реабилитиран е от новата власт след Девети септември. Тогава е назначен за главен секретар и главен директор на архитектурата и строителството в Министерството на благоустройството на площад “Славейков”. По негови проекти се изграждат стадион “Герена”, както и първите жилищни кооперация в столицата. Една от тях е на ъгъла на улиците “Московска” и “Раковски” (в чийто партерен етаж имаше Виенска сладкарница) по проект трябвало да е 12-етажна, но не са му дали разрешение за тази височина, защото е щяла да бъде по-висока от Храм-паметника “Александър Невски”. Софиянци я наричали жилищна кооперация “Света София” и била първият български “небостъргач” за онова време. По негов проект е и ъгловата кооперация срещу “Попа” на ул. “Граф Игнатиев”. 

 Малко известен е и фактът, че свекърът й Ненко Петров Ненов е бил кум на големия български артист Константин Кисимов и съпругата му Лиляна. И макар самият той да е бил беден, го е издържал, докато следва в Сорбоната.

Обобщено: родословното й дърво е пълно с поборници за правда и свобода, със свещеници, хайдути, учители, комити, майстор-строители, а в по-нови времена – с инженери, архитекти, адвокати, журналисти – накратко – с достойни хора и радетели за българщината.