Павлина Павлова

Проза

“СПИРАЛАТА НА СМЪРТТА”

приключенски роман

ISBN 978-954-8321-18-1

Търсите приключенски роман – ето го вашето четиво.

Как се стигна дотук, че терорът от началото на 21-ви век се превърна в ежедневие, в част от новините? Кои са виновниците и възможно ли е взрив да бъде заложен даже в първата космическа совалка, запълнена с туристи от десет държави? Къде свършва фантазията и къде започва онази безпощадна реалност, от която трудно ще разграничим кошмарните съновидения?

“СПИРАЛАТА НА СМЪРТТА”. Стартът е даден за една вълнуваща приказка, която след броени секунди “взривява” мечтите и сърцата на милиони хора по целия свят. Но тя ще промени живота най-вече на онези от избраните да полетят за първи път в открития Космос.

* * * * * * *
Има вечни думи, които никога не променят своето значение, независимо на колко години е човек. Думи като лимонада, сладолед, захарен памук, шоколад, орехов кейк… При произнасянето на всяка от тях устата се изпълва със слюнка, със сладостно примляскване и спомени за неповторимия им вкус и аромат.
– Искаш ли лимонада? – запита Саша и съзнанието му мигом избута на преден план висока стъклена чаша, пълна с жълтеникава течност, достатъчно прохладна, че да разхлади тялото му в горещ летен ден.
Кимна с пресъхнало гърло и пое пластмасовата чаша, в която се намираше освежаващата напитка. Отпи дълга глътка и щом небцето и езикът му подадоха ужасени сигнали, я изплю с отвращение.
– Гадост! – изригна Итън: – Откъде я намери.
– Търкаляше се по пътеката. Топличка е, но ободрява сетивата – примирено сви рамене олюляващата се Саша.
– От домашно приготвена лимонада няма по-разхладителна напитка! – отбеляза зашеметеният Паул и взе с благодарност чаша от ръцете на любезната българка.
Всички бяха толкова замаяни, че все още не осъзнаваха какво се беше случило. От носовете и ушите на повечето течеше кръв, но само това. Климатикът очевидно не работеше, защото горещината беше нетърпима.
В този момент силен взрив откъм задния отсек разтърси совалката и тя се наклони наляво. Макар пламъците в резултат на експлозията да се издигаха високо нагоре, те като че се бяха отървали невредими. Аварийната преграда вероятно се беше спуснала, преди да се взриви горивото.
Струпаха се край илюминаторите. Гледката навън беше потискаща. Високи пламъци и гъст черен дим танцуваха там, където допреди броени мигове беше задният отсек на космическата им совалка. Струите върху илюминаторите ги обнадеждиха, валеше проливен дъжд. Надяваха се той да е тяхното спасение, защото ако пожарът не бъдеше угасен, не се знаеше какво още може да се случи.
– О, Боже, намираме се сред гора! – възкликна ужасено Лиу: – Живи ще се опечем!
– При това, не е просто някаква гора, а с гигантски дървета. Вижте онова, върхът му се губи в небето… – сякаш повече за себе си, констатира Рахул.
– Дали корпусът на кораба ни ще издържи? – изписка театрално Лиу.
– Предстои да разберем – невесело додаде Масуко. – Скоро.
– Какво стана, по дяволите? – запита Костя. Продължителен небесен тътен заглуши думите му.
– Не призовавай дяволите, защото май сме твърде близо до тях – смъмри го Джеймс.
– Чух нещо от рода на “Бъдете проклети, псета!”. Последва страшен взрив и нищо не помня. Кой го каза? – плъзна поглед по лицата на спътниците си Саша.
Настъпи мълчание.
– Ами пилотите? – сепна се Рахул. – Те дали са ранени?
Тъкмо понечи да отиде и провери как са шестимата от екипажа, сивотата навън се разкъса от ужасяваща синя светкавица, последва я втора, трета. После броят им стана толкова голям, че беше невъзможно да бъдат преброени. Корабът подскочи и се килна още по-силно наляво, след което всички почувстваха тътена от недрата на непознатата чужда земя, която сякаш се опитваше да се отърве от пришълците.
– Вижте! – Разтрепераният глас на Саша концентрира погледите на всички в страховития огнен стълб, който ставаше все по-висок и по-висок. – Не ви ли прилича на вулкан?
– Това си е вулкан! – натърти на “е”-то Итън.
– Ако сме кацнали на Марс, свършено е с нас, живи ще се опечем… – проплака Лиу.
– Невъзможно е да сме отишли толкова надалече! – поклати скептично глава Костя. – По-вероятно сме били засмукани от някоя “черна дупка”…
– И двамата говорите глупости! – избухна Итън.
– Боже Господи, няма ми ухото! – изкрещя Томас и всички глави се фокусираха към него. Единственото, което видяха, бяха ръцете му, облени в кръв, които той притискаше към лявата си ушна мида или поне там, където би трябвало да е тя.
Японецът реагираха пръв, спокойно взе подвижната си аптечка и броени минути по-късно главата на Томас беше бинтована, като единствено малък червен кръг напомняше за инцидента.
– Други ранени има ли? – запита доктор Масуко, като се усмихна само с устни, но присвитите му очи се плъзнаха наоколо. – Ха, май някой е пострадал по-сериозно.
Той се упъти към пилотската кабина и тогава останалите разбраха какво е имал предвид. Седалката на пакистанеца Хасан беше зловеща гледка и ако се съдеше по странното положение на тялото му, бе сериозно ранен, навярно защото мястото му се намираше непосредствено зад очевидно пострадалата пилотска кабина. За това свидетелстваше огромната дупка вдясно от вратата. Потърси пулс върху шията му.
– Мъртъв е – отбеляза той.
Последвалата го Лиу делово се протегна към близкото багажно отделение, извади одеало и покри мъртвеца.
– Трябва да го преместим другаде – открехна разнебитената врата към пилотската кабина Итън и понечи да влезе, но застина на място: – Тук скоро ще се разнесе непоносима воня. Майк, Андрю и останалите са мъртви.
Командирът на полета, главният пилот и четиримата специалисти не просто бяха “мъртви”, техните останки бяха навсякъде.
– Дали не се сблъскахме с метеорит? – въпросът на Лиу прозвуча неуместно.
– Ако е бил метеорит, защо не разби совалката на парчета? – отвърна троснато Паул. – Тогава горивото щеше да се е взривило начаса и от нас нямаше да остане друго, освен сажди. Лошата новина е, че апаратурата в пилотската кабина вече не съществува, както и пилотите…
– Сега ми е ясно кой извика: “Бъдете проклети, псета!”. – Смутена от констатацията си и напълно объркана, Саша се извърна към наредилите се по пътечката Костя, Паул и Рахул. – Тогава си помислих, че е бил вик на тържество, безадресно ликуване, а Хасан е имал предвид нас…
– Сигурна ли си, че беше Хасан? Вероятно трябва да му “благодарим”, задето ни запокити тук – ядно каза Паул и като си проправи път, се зае да оглежда пораженията от взрива.
– И защо ще ни взривява? За тези три месеца си въобразявах, че сме станали приятели за цял живот? – Саша отново се разплака и буквално се срина до седящия Джеймс.
– Май си решила сама да напълниш лакримария ни? – опита се да се пошегува той, като й подаде пакетче с носни кърпички.
– “Лакри” какво? – запита Саша.
– “Лакримарий”. Така се нарича древен съд, в който скърбящите са събирали сълзите си, докато оплаквали починалия. И преди да го погребат, поставяли този съд в гроба.
Ужасена от чутото, Саша ревна отново.
– М-даа – сви рамене Джеймс. – Стана като в поговорката “Не говори за въже в дома на обесен”. Извинявай, не исках да те разстройвам, а да те разсея. Може би точно в този момент спасителите ни избират място за кацане нейде наблизо.
– Лъжец! – Саша му се усмихна и за пореден път избърса сълзите си. – Но за да бъдеш добър лъжец се иска талант, тъй че, не пробвай с други, защото като нищо ще си изкараш боя.
– Наистина ли съм толкова бездарен? – с невинно-глуповатото си изражение, Джеймс изглеждаше комично.
Тя поклати утвърдително глава и след миг двамата избухнаха в смях. Само онзи, който е бил в пълна безизходица, на ръба на отчаянието, би могъл да оцени въздействието на този смях върху останалите.
– Взривът е бил заложен в пилотската кабина – оповести резултата от огледа Паул. – Поставен е бил върху стената точно пред Хасан. Това съвсем не означава, че е негово дело. Би могъл да е всеки от нас. Или от работниците и служителите по поддръжката. Или…
Той млъкна, смутен от констатациите си.
– Някой знае ли колко е часът? Моят е спрял на 18.07 и не иска да тръгне – обърна се Масуко към останалите.
– И моят – добави Лиу.
– И моят! – възкликна Рахул.
– Какво ти става? – разтърси ръка Итън. – Дадох за теб трийсет хилядарки, а се оказа боклук като за десетачка!
Всички трескаво навиваха часовниците си, мърдаха стрелките, допираха ги до ушите си с надеждата да чуят познатото равномерно цъкане.
– Ще задам въпроса си така: има ли някой с читав часовник? – запита високо Паул. – Отговориха му с мълчание. – Значи не можем да се ориентираме по времето.
Навън внезапно притъмня и настана пълен мрак, сред който огненият стълб от разтопена магма изглеждаше още по-страховит.
– Успокойте се. Корабът ни е паднал обратно на Земята, на някое пустинно място, затова всичко изглежда толкова чуждо. – каза японецът Масуко и китайката Лиу, с която се бяха сближили по време на тренировъчния курс, тутакси закима в знак на съгласие.
– Доколкото забелязах, самолетът-носител липсва. – възрази тихо Паул, но думите му отекнаха злокобно. – Което означава, че се е издигнал високо в атмосферата и ни е изстрелял в орбита. Казано накратко: нищо не е ясно – нито къде сме, нито откога, нито защо!
– Не е ли малко топло тук или само на мене така ми се струва? – запита Саша, докато попиваше с книжна кърпичка потта, стичаща се от челото й.
– Ако огънят се е пренесъл по дърветата отдолу, сме като върху скара… Добави и вулкана… Чудесно местенце, няма що! – тросна й се Итън.
– Вероятно климатикът се е разстроил, сега ще проверя – успокои ги Костя и тръгна да търси дистанционното.
Направиха оглед на совалката и установиха, че при приземяването си се е разцепила на три: пилотската кабина бе заорала нос в земята, товарният отсек се беше килнал назад и затова при взривяването на горивото усетиха слабо ударната вълна. Навярно, погледната отвисоко, совалката им с тези широки криле приличаше на разрязано сварено яйце. За късмет задната врата си беше цяла и невредима, но не такова беше положението отпред. Голяма дупка зееше точно пред седалката на Хасан, а вратата на отчупилата се в горната си част пилотската кабина едва се крепеше да не рухне.
– Готово, беше се изключил! – Климатикът заработи и всички облекчено си поеха глътки прохлада. – Нищо чудно да сме “кацнали” в Тихоокеанския огнен пръстен, където се припокриват тектоничните плочи и има повишена сеизмична активност. – предположи неуверено Костя.
– Както се бяхме отнесли, ако не бяха трусовете, можеше неусетно да преминем от съня във вечния си сън. – възкликна Джеймс.
Огненият стълб разтопена магма осветяваше тежки тъмносиви и черни облаци, които се кълбяха все по-близо, а мълниите просветваха като лампички по коледна елха. Гледката беше страховита.
– Спомняте ли си, че когато изригна вулканът над Исландия, всички говореха само за едно: колко опасна за здравето е микроскопичната пепел, която се посипва на Земята. – замислено каза Джеймс. – Освен че предизвиква дихателни проблеми, може да застраши и безопасността на питейната вода.
– Прав е Джеймс. Ще се наложи да запечатаме по някакъв начин предния отсек, защото освен пепелта и отровните газове от вулкана, останките на пилотите така ще се размиришат, че и скафандрите няма да ни спасят от вонята. – Паул се огледа в търсене на изход. – Помогнете ми първо да преместим тялото на Хасан. – Итън се отзова и двамата с облекчение прехвърлиха трупа на спътника си отпред. – Нямаше ли и тук резервна преграда?
– Има. Задвижва се от пилотската кабина. – потвърди Костя. – Ще се опитам да я открия сред този кошмар от човешка плът…
– Щом главният компютър е унищожен, защо все още имаме електроподаване и докога? – промърмори повече на себе си Паул.
– За какво говориш? – погледна го кръвнишки Итън.
– Че шансовете ни за оцеляване са съмнителни. И да искаме, не можем да пестим електроенергия, а когато тя се изчерпи, и последните бордови системи, които все още работят, също ще спрат. Пък и да не спрат, пречистващата система на въздуха е разчетена за определения период от време, през който трябваше да протече нашият полет до приземяването. Сега заради вулканичната пепел има вероятност филтрите да се наситят по-бързо и нивото на въглероден двуокис да достигне до критични стойности.
– Чакай малко, нали не мислиш, че ще останем тук по-дълго от шест денонощия? – почти в истерия извика Саша.
– Нищо не мисля, просто разсъждавам, – обърна им гръб Паул и се присъедини към усилията на Костя да затвори достъпа до пилотската кабина.
Добре, че бяха се приземили върху твърда почва, а не сред вода. Споменът за една ужасяваща самолетна катастрофа сред блата, пълни с крокодили, които бяха изяли горките пасажери, изплува от обърканите спомени на Саша. Къде се беше случило това? И къде, по дяволите, се намираха? Може би, ако не валеше, ако вулканът спреше да бълва гъсти черни облаци и небето се прояснеше, щяха да забележат планетите от Слънчевата система… Луната… Венера… и да се ориентират. Но сега трябваше да се молят този дъжд да не спира, докато и последните пламъци бъдат напълно загасени.
– Готово! – долетя гласът на Костя, открил бутона за аварийна защита.
– Костя, Паул, преградата се спуска! – изкрещя Саша.
Ухилени и страшно доволни, двамата се провряха под спускащата се здрава преграда, която щеше да им осигури известен комфорт, докато спасителните екипи ги намереха.
Саша отново се разплака и сълзите й закапаха като дъждовни капки. Чувството за пълна безпомощност вземаше надмощие и трябваше непрестанно да се бори с него, да го изтиква в най-тъмните кътчета на душата си.
– Защо ли ми трябваше да се втурвам в това пътуване? – простена тя. – Имах всичко, което да ме прави щастлива: мил съпруг, прекрасни деца, уютен дом, добра работа…
– Ами да си беше седяла на гъза! – грубо я прекъсна Итън.
– Мечтата ми да полетя сред звездите се беше загнездила в мене още от детството, – тя вдигна към него насълзените си очи. – Беше неописуемо преживяване: и вълнението около подготовката, и възторгът при старта… А ето че изгубих всичко! И всички, които истински обичам. Няма повече да ги видя, усещам го…
– Кой пусна тази жена на кораба? Нали преминахме през куп психотестове?! – избухна Итън.
– И какво от това?! – възрази Костя. – Някой предупреди ли ни, че може да се озовем живи погребани в това метално туловище? Да ти е хрумвало, че и други се чувстват като Саша?
Тя благодари с поглед на Костя, защото при създалата се ситуация се нуждаеше от добра дума, а не от спорове и нападки. Главата я болеше. Непоносимо. От взрива с едното ухо не чуваше нищо, вероятно имаше спукано тъпанче. Но беше жива! Нейде на Земята или из необятния Космос, с повредени системи за комуникация и с неизвестно колко кислород за живот. Добре, че седеше на третото място, зад Томас, и вероятно затова не бе сериозно контузена.
– Бях в резервите и до последно не ми се вярваше, че ще ми проработи късметът, – въздъхна Лиу.
– Е, при толкова много изисквания, на които да отговарят кандидатите. – подхвърли Рахул. – Едни отпаднаха, защото са пушачи, други – по здравословни причини, трети – заради генетична обремененост от заболяване.
– Явно не е бил късмет, а проклятие. – примирено въздъхна тя.
– Други предположения къде може да сме се приземили? – запита настойчиво Рахул.
– Със сигурност, не е на Луната. – високомерно констатира Итън.
– Всяко предположение би следвало да почива върху някакви изходни данни! – прекъсна го със също такава надменност Костя. – Само че бордовите уреди са взривени, часовниците ни са повредени, за да се ориентираме поне приблизително колко дълго сме се носили и дали сме навлезли в открития Космос. Не знаем нищо. По-страшното е, че нямаме информация за колко време ще ни стигне кислородът и дали въздухът навън става за дишане?
– Според една нова научна теория, ние съществуваме в две Вселени едновременно. – Рахул старателно избърса и последните капки кръв от носа си. – Някъде има точно копие на Земята, с точни копия на всеки от нас, ала ще можем да се срещнем с двойниците си само ако успеем да намерим начин за придвижване, по-бърз от скоростта на светлината.
– Искаш да кажеш, че някой живее моя живот нейде из Вселената? Пълни глупости! – Паул врътна глава по посока на илюминатора.
– Само казвам, че пространството и времето могат да се преплетат, но засега никой не е наясно какво следва от това. – поясни Рахул. – Всичко, което сме преживели, ще се повтаря отново и отново. Затова, в известен смисъл, сме безсмъртни, някой от нашите двойници ще живее вечно.
– Що за глупости говорите? Паднали сме обратно на Земята и онова отсреща е действащ вулкан. – изрева Итън.
– Прав си. – сви рамене Костя. – Именно затова се притеснявам, че въздухът е отровен. А целостта на совалката ни е нарушена.
– Спокойно! Веднага са изпратили спасителен екип подир нас, – самоуверено предположи Паул.
– При този взрив и унищожения команден пункт, как си представяш, че бързо ще ни намерят? – ядосано отбеляза Джеймс.
– Може би изпускаме сигнали, нещо от рода на “SOS”? – театрално раздвижи пръсти Костя.
– Може би?!
– Нали самолетите имат “черни кутии”, – продължи Костя с подигравателен тон. – Вероятно и тук някъде трябва да има поне една. Пък и над двеста камери следяха излитането ни, траекторията на полета. В совалката ни също има монтирани камери, които и в този момент препредават глупавите ни предположения и предизвикват смях в Космическия център…
Мощната буря сипеше все по-тежки дъждовни струи. Гръмотевиците трещяха наоколо и сивото небе изливаше потоци вода. Изглежда водата съвсем не беше студена, а по-скоро гореща, защото, въпреки работещия климатик, температурата в салона се вдигаше до нетърпими граници.
– Сетих се за един виц, – опита се да разведри обстановката Костя: – В банята Петка трие гърба на Чапаев: “Чапаев, потникът ти се показа, а беше казал, че си го загубил.” И аз имам чувството, потникът ми е някъде върху гърба, само трябва да се изстърже натрупаната мръсотия.
Смях не последва.
– Дано не сме попаднали в някоя Зона на тишината. – изпухтя тежко Паул. – Има такава местност в Мексико. Там цари пълно мълчание на радиоефира, там стрелката на компаса започва да се върти бясно, докато стрелките на часовниците замръзват.
– Не се шегуваш, нали? – тревога се разля от гласа на Лиу.
– Не се шегувам. Най-близкото населено място е градчето Себальос, където няма нито телевизор, нито радиоприемник, защото е невъзможно да работят. Оттам е и името на местността: “Зона на тишината”. А науката така и не успява да открие причината за тези аномалии.
– Същото не става ли и в Бермудския триъгълник? – запита Костя и без да дочака отговор, продължи: – Според учените причините са в тъй наречените “магнитни аномалии”, които са в резултат от движението на огненото ядро на Земята. Получава се нещо катоо… да го наречем “магнитно земетресение”. Следва рязко повишаване на магнитната активност в района и затова стрелките на компасите и други уреди просто полудяват. А когато това се случва в морето, магнитното поле предивиква силна турболентност, както при приливите. Само че водата идва на неравни интервали и от всички посоки. Такова завихряне може да засмуче облаци и да ги струпа там. И понеже всичко става много бързо, условията за катастрофи на кораби и самолети са налице.
– Мдаа, както се беше изразил изследователят на земните недра Айвън Сандерсън, всичко е вследствие обичаят на планетата Земя да се “оригва” – отбеляза Итън. – А хората предпочитат да си измислят страховити истории за намесата на извънземни и всякакви фантасмагории.
– И все пак, предположението на Костя, че сме били засмукани от някоя “черна дупка” не бива да се отхвърля с лека ръка? – Рахул надничаше през илюминатора. – Не помня дали беше преди четири или пет години, откриха планета, идентична на Земята. На 20 светлинни години.
– Е, далечко ми се вижда – ехидно отвърна Итън.
– Наистина ли е двойник на Земята? – оживи се Томас. – И хора като нас ли я населяват?
– Все още не се знае дали има хора, но на “Gliese 581d” съществуват условия за наличието на океани и атмосфера с облаци и дъждове. Планетата обикаля около звезда, червено джудже и, което ми се стори твърде забавно: едната й страна е постоянно обърната към нейното Слънце, а другата – никога, което означава, че в едната й половина е постоянен ден, а в другата – постоянна нощ.
– Пътуването до този земен двойник с днешните технологии би траяло около 300 000 години. – изчисли Итън.
– Но ако ни е засмукала “черна дупка” – не се предаваше Рахул – тогава времето се превръща в абстракция.
– Каквото си е изначално… – добави Итън.
– Загадката “черна дупка” – все така замислено каза Рахул. – Засмуква всичко около себе си, включително и светлината. Тогава къде отиват пространството и времето? Възможно ли е “черните дупки” да са маскировка на високо развити цивилизации?
– Ами ако в тях е продължението на човешкия път сред един, колкото мистичен, толкова и реален свят? – сбърчи вежди Джеймс.
– Да му …. – последва цветиста псувня по адрес на времето, на лошия им късмет и на световната конспирация. След като изпусна “парата”, Костя лаконично запита: – И какво ще правим сега?
Отговорите заваляха едновременно:
– Ще чакаме…
– Сякаш можем да предприемем каквото и да било!
– Не е за вярване, иска ми се да е само един сън.
– Всеки момент ще ни намерят! – отсече самоуверено Итън.
– Ами ако се забавят? Ако изобщо не се появят? – осмели се да изрази съмненията си Джеймс.
– Гладна съм! – проплака Лиу.
– А аз съм жадна. – Саша се изправи и се упъти към помещението за закуски и кафе.
– По-полека! – спря я Паул. – Трябва да се проверят наличните хранителни запаси и да се направи разчет. Да се въведат минимални дажби. Сега животът ни може да зависи от нас самите.

“ПОСВЕТЕНИ В МИСТЕРИИ”

фентъзи

ISBN 978-954-8321-20-4

Докато четете тази книга няма да ви напуска усещането за приказка, която се случва пред очите ви. Един микс от скандинавска и славянска митологии, мистика и религии, с реални исторически и реални съвременни герои. Срещи с елфи, дракони, гигантски паяци, Сатанински мумии, духове… Приказна атмосфера и петима французи, които се лутат между замъка Чилингам и Сикстинската капела, замъка Версай и Парижките катакомби, резервата Фонтебло и Единбургския замък. И загадъчна среща с император Калоян, която може би ще промени живота на някои от тях. Прелестна смесица от любов и страх, детско любопитство и битки, от които настръхват косите, защото от изхода им в началото на 21 век зависи бъдещето на човечеството. Единственото, което няма да намерите на страниците на романа, е скуката.

* * * * * * *
Злите сили се спотайваха наоколо.
Това не означаваше, че спят или се опитват да погледнат към света от по-светла и добронамерена страна. Не, те трупаха омраза, защото така бяха устроени: можеха единствено да вършат злини. Даваха воля на яростта си в пещерите на нощта. В злокобния мрак, когато луната изчезваше зад облаци и звездите изгубваха блясъка си.
Беше започнал 21-ви век, чакан отдавна и от демоните на Изтока, и от демоните на Запада. Най-после щеше да се състои епичната война, предречена от главата на мъдреца Мимир, още когато тази глава е била върху раменете му и не е съществувало наложеното разделение. Тогава, в ония древни векове, злите сили са живеели повече във въображението на хората и такъв е бил смисълът на съществуването им – да плашат този или онзи и да вдъхват респект в децата. Но мъдрецът Мимир е прозрял в бъдещето, когато е изрекъл знамението: “Ще дойде ден за свещена разплата…”.
И ето че пророчествата му едно след друго се сбъдваха. Злите демони на Запада изпращаха тежки облаци, с които се опитваха да удавят земята на Изтока или да я покрият с няколко метра сняг. Дъждовните порои и градушки съсипваха реколтата, снегът унищожаваше растителността. Плъзнаха пълчища от скакалци, нашествия от плъхове и мишки, гладът се настани като черна сянка и превзе огромни територии.
Злите демони от Изтока отвръщаха подобаващо: те спираха облаците и препращаха към враговете си невиждани бури, понесли сухи пустинни вихрушки от Сахара, замеряха ги с гръмотевици или подгонваха бесни ветрове, които оставяха след себе си смърт и разрушения. Разбуждаха вулкани, предизвикваха земетресения и свлачища.
Животът на Земята се превръщаше в Ад за хората. Политиците използваха хаоса, за да увеличат военните си бюджети. Полицията утрои числеността си, но пак имаше вакантни места. Гладът трайно се настани в градовете и започна да ги обезлюдява.
А войната бе едва в своето начало.

* * * * * * *
Замъкът Чилингам в Нортъмбърланд, Великобритания, беше огромен и за посетители бе отворено само едно крило. Напълно достатъчно, за да могат желаещите да се докоснат до живота, кипял зад тези стени преди векове. Това обясняваха екскурзоводите за построения през ХІІ-ти век замък. Истината беше, че не достигаха средства за поддръжката на множеството стаи. Занемарата започнала още през Средновековието, след чумната епидемия. Стаята за мъчения, която пазеше своя зловещ арсенал, подхранваше въображенията на хората и населяваше залите с духове и привидения. После дойде историята с открития скелет на момче при ремонт в розовата стая. Хората от векове твърдели, че виждат призрака на Синьото момче и ето, че тези разкази намериха своето реално потвърждение. Имаше още един призрак – този на Сивата дама, в която мнозина припознаваха Мария Бъркли. Горката жена била изоставена по скандален начин от съпруга си лорд Грей, който избягал със сестра й. Оттогава тя слизала нощем от големия си портрет, окачен над парадното стълбище, и обикаляла замъка, търсейки изчезналия си съпруг. Сивата дама нямаше нищо общо с призрака на Белия дух – това пък бил блед призрак на жена, която спирала живите и ги молела за вода, а после изчезвала.
Понякога от персонала до ръководството постъпваха объркани разкази за странни шумове откъм неработещата част, за отваряне и захлопване на врати със скърцащи панти, за женски плач и мъжки говор. Те предизвикваха по-скоро усмивки и доза любопитство относно прекомерното въображение на разказвача. И понеже с нищо не вредяха на потока от туристи, започнаха да ги вмъкват в рекламните си материали като се надяваха, че слуховете за призраците, населяващи този замък с история, ще привлекат още по-голям интерес.
Беше късна есен. От сутринта ръмеше ситен дъжд. С падането на нощта северният вятър щеше да полира мокрите пътища и да ги превърне в пързалки. Навярно затова групата туристи от току-що пристигналия автобус беше подканяна да се движи по-бързо от зала в зала, от коридор в коридор и от етаж на друг. Сивотата се просмукваше и в настроенията на всички. Повечето с нетърпение очакваха да се приберат в хотела и се отпуснат в някое меко кресло с чаша в ръка, все едно дали в нея щеше да дими ароматен чай или кафе, да пръска златни искри отлежало уиски или някакво друго питие.
Най-отзад вървяха прегърнати Алън и Емма, наскоро сгодени, следвани от манекенката Моника, ухажвана настойчиво от Закс и Флин. Двамата се надпреварваха да я впечатлят с какво ли не от първия ден. Отначало състезаването помежду им я забавляваше, караше я да се смее, но днес не беше толкова отзивчива и това ги провокираше да бъдат още по-изобретателни. Затова, когато коридорът достигна до отклонение, преградено с червен шнур, вместо да последва групата, Закс отмести заграждението, Флин дръпна за ръката Моника и тримата се устремиха към забранените тайни на замъка. Влачещите се последни Алън и Емма поеха подире им.
Зад първата врата ги очакваше мрачна и запусната зала. Това не ги разубеди да продължат нататък.
– Икате ли да пресрещнем групата? Ако завием наляво и ускорим ход… – предложи Флин.
– Само това не! – смъмри го уплашено-шеговито Закс: – Госпожица Отие много ще се ядоса, ако разбере какви ги вършим!
Среден на ръст, със спортна фигура, Закс беше превърнал тялото си в мускули като въжета. Ръцете му също изглеждаха много тежки. Силата му бе очебийна и именно тя му създаваше самочувствието, което демонстрираше от самото им запознанство.
– Тя пък сякаш ще разбере, че сме се отклонили, – промърмори Моника, която не харесваше надутата Люси Отие, защото се държеше така, сякаш знае всичко.
Петимата прекосиха още две зали, които ставаха все по-мрачни. На Моника започна да й омръзва тази необмислена “разходка”. Май най-добре да се върнат обратно. Пиеше й се топъл шоколад след горещ душ. Изобщо, това захладняло време започваше да й идва в повече. Подпря се с ръка на стената, за да изтърси някакво камъче от обувката си и политна, защото в стената се отвори невидима до този момент врата. Закс и Флин тутакси се сборичкаха кой пръв да влезе. Моника страхливо протегна врат и нерешително хлътна подире им. Алън и Емма се поколебаха за миг, но бяха вече изгубили останалите и не искаха да се озоват съвсем сами сред мрачната зала.
Трябваше им малко време, за да привикнат със сумрака. През високите прозорци се процеждаше мътната светлина на настъпващата вечер. И тогава застинаха като окаменели. Онова, което видяха, ги изпълни с потрес. Огромни паяжини като завеси се спускаха от тавана и причудливо се диплеха над някой шкаф, над старинен стол с висока облегалка, над голямо пиано. Миришеше на прах, на застоял въздух, на минало.
Моника потръпна от ужас и викът й отекна ненадейно. Ръката й сочеше нагоре и всички го видяха: гигантски паяк висеше от тавана. Никой от тях никога не беше чувал за същество с подобни размери. Вероятно беше около три метра в диаметър, тялото му бе покрито с черни косми и ги наблюдаваше с осемте си очи. Осем безизразни очи.
– Да се махаме! – прошепна Флин.
– Бавничко към вратата! – с пресъхнали устни каза Закс и протегна ръка на Моника.
Тя я пое с благодарност. Но още не бяха направили и крачка, когато странният чудовищен паяк проговори с човешки глас:
– Да не мислите, че ще ми избягате? Отдавна не съм похапвал прясно месце. Затова ще бъда великодушен: ако има доброволец, ще започна с него.
– Не е истина… Сънувам… Това не ми се случва, не може да ми се случва… – Бърборенето на Моника го разгневи и той се залюля застрашително.
Петимата се скупчиха и неволно потърсиха ръката на съседа.
В този момент сякаш от стената изскочиха група привидения – приличаха на жени, облечени в дълги лилави рокли, стигащи до глезените. Имаха прозрачни бели криле, с чиято помощ се стрелкаха и набираха височина за части от секундата. Бяха боси и изящните им, слънце невидели ходила, създаваха усещане, че са крехки и уязвими. Те запърхаха около паяка и му се нахвърлиха в надпревара:
– Няма да ти позволим да ги докоснеш!
– Какво си въобразяваш?
– Те са под наша закрила!
– Не видя ли лилавия цвят?
“Лилавият цвят”? Впитите панталони и модерния блузон на Моника ли имаха предвид?
Една от крилатите жени спря пред хванатите за ръце злополучни туристи и, като ги огледа със сините си като морска вода очи, каза:
– Когато се държите за ръце, както сега, придобивате силата на Пентаграма и ставате непобедими! Пентаграмът символизира петте велики принципа: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Ако петте принципа живеят в човека, той се слива с Божествения свят и може да извърши чудеса. Добри чудеса. А като се хванахте за ръце, вие образувахте Соломоновия знак и ни повикахте.
– Кои сте вие? – успя да запита с разтреперан глас Закс.
– Ние сме Елфи, умеем да четем мисли. И понеже нашият свещен цвят е лилавият, ви се притекохме на помощ. Този гигантски паяк се нарича Акромантула и е много опасен. Отровата му е смъртоносна за вас, както и паяжините, които е заложил навред из замъка.
– Искаме да се върнем обратно! – проплака Моника.
– Късно е! – поклати глава Елфата. – Вече имате свещена мисия, от която ще зависи не само вашият живот, но и живота на много други.
– Хора ли?
– Да ги наречем, създания.
– И щом изпълним тази мисия, ще можем ли да се върнем? – отново настоя Моника.
– Може би – да, а може би – не.
– Тогава няма да участвам! – кресна извън себе си тя.
– Той само това чака: – Елфата посочи към паяка, който се полюшваше нетърпеливо от тавана. – И не е единственият! Да се махаме оттук!
За да могат да се движат, Закс пусна ръката на Емма, но не и на Моника. Наловени в редица, те последваха седемте Елфи, които пърхаха с крила над тях, за да предотвратят някое опасно стрелване на гигантския паяк. Всички, без изключение, трепереха от страх и ужас. В реалния си живот бяха потръпвали от неприятно усещане при среща с миниатюрните му родственици, а тук, във владенията на това чудовище, бяха като хипнотизирани и уплашени до смърт. А смъртта ги фиксираше с осемте си очи, докато се изнизваха през вратата към дълбините на проклетия замък.
“Няма да отида! Никъде няма да отида!” – пулсираше в главата на Моника. – “Ще седна някъде, а който иска да върви, прав му път!”
– Не, мила моя, и ти ще отидеш! – прошепна й Елфата с най-сините очи. – Нали ви казах, че умеем да четем мисли. Затова се стегни и започни да мислиш как да бъдеш полезна, а не как да се скатаеш! – И като я изгледа войнствено, многозначително добави: – Ти си вироглава! Добре, така да бъде! Няма да те разубеждавам! – Извърна се към останалите: – Завийте надясно!
Първото, което впечатляваше всички при среща с Моника, бяха очите й: огромни, тъмно зелени и изразителни. Щом погледнеше събеседника си, в тях се отразяваха нейните мисли и чувства – нищо не оставаше скрито. И доста по-късно той установяваше колко детски миловиден е изразът на лицето й, изпитваше желание да зарови глава в гъстата й коса, забелязваше красивата извивка на устните, неголемите стегнати гърди и дългите крака, заради които в гилдията бе известна като “Моника-краката”. Малцина знаеха, че най-голямото й богатство беше скрито под златисто-червеникавите букли. И че някой ден, когато слезеше от модните подиуми, вероятно щеше да демонстрира своя потенциал, все пак бе едва на 23 години. Мечтата й да снима филми скоро щеше да се реализира: до дипломирането й като режисьор я деляха десетина изпита.
Без да разсъждава повече, Моника продължи да се движи с останалите. Скоро се озоваха в доста по-светла и чиста зала, в която имаше дълга маса със столове. Вероятно е била използвана за трапезария. Някога, много отдавна. Най-хубавото беше, че тук нямаше паяжини.
Като гнусливо издухаха прахта и почистиха, доколкото беше възможно седалките, петимата се отпуснаха, смазани психически от случващото се.
– Както е казал някога Еклесиаст, “Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето:” – повиши тон Елфата с белите очи и думите й послужиха като сигнал за останалите, които се издигнаха, наредиха се в полукръг и последователно заизричаха негови мъдрости, надживели хилядолетията:
– “Време за раждане и време за умиране;”
– “Време за убиване и време за изцеляване;”
– “Време за плачене и време за смях;”
– “Време за жалене и време за ликуване;”
– “Време за мълчание и време за говорене;”
– “Време за обичане и време за мразене;”
– “Време за война и време за мир.” – завърши Елфата с белите очи и добави: – Сега разбрахте ли защо сте тук?
– Опитваме се, – проплака Емма.
– Мисията ви е следната, – продължи Елфата с най-сините очи: – Трябва да откраднете главата на Мимир и да ни я донесете, за да може тя да се съедини с тялото му и духът му да намери покой.
– Кой е пък този Мимир? – обади се Флин.
– Мимир е властелинът на извора Мимисбрун в света на ледените йотуни, а който пие от него получава велико знание и прозрения. За да отпиеш глътка от тази вода, обаче, самият Мимир трябва да ти напълни своя рог Гялархорн.
– Не разбирам защо тази глава не е където й е мястото? – троснато каза Закс и поклати многозначително своята глава, която изглеждаше малка, в сравнение с широките му плещи.
– В края на божествената война между Аси и Вани, съгласно мирния договор Асите изпратили Мимир и Хьонир като заложници. Но Ваните обезглавили мъдреца Мимир и върнали главата му на неговия божествен приятел Один. За да я запази жива, бог Один използвал цял арсенал от магически заклинания и билки. Така той отново можел да получава мъдрите му съвети и съобщения от другите светове. Затова, където и да отиде, винаги носи главата на Мимир със себе си.
– И как ние, най-обикновени смъртни, ще откраднем тази глава от могъщия бог Один? – простена Моника.
– Това е старо пророчество. Жената в лилавия тоалет… Пентаграмът… Всичко сочи, че вие сте избраните за тази мисия.
– Трябва да е станало някакво объркване… Грешка… Ние сме само туристи. Допреди седмица дори не се познавахме… Ето, сега ще съблека тези лилави парцали и всичко ще се промени, нали?
Елфите видимо се разгневиха на Моника:
– Внимавай какво говориш! – наобиколиха я те и заканително свиха обръч около нея.
– Лилавият цвят е свещен, независимо от това дали е част от дреха, от предмет или растение.
– И гледай да не останеш без лилавите си дрехи, защото тогава и ние няма да сме в състояние да ви предпазваме от Морите.
– О, боже, сега пък и Мори! – простена Моника. – Къде сме попаднали? В Ада ли?
– Попаднахте в разгара на войната между демоните на Изтока и Запада срещу нашите обединени армии. Война, която трябва да реши бъдещето на света.
– Не ви вярвам! – кресна Моника: – Не ви вярвам, чувате ли?! Елфите са част от приказките, огромни говорещи паяци не съществуват, няма никакви Мори!
– Запитвала ли си се какво са приказките?
– Измислици на писателите! – продължи извън себе си Моника. – Чиста проба из-мис-ли-ци!
– Грешиш, драга, това са реални истории, преразказвани от хората векове наред и записани доста по-късно на хартия, – без да губи самообладание, поясни Елфата с най-сините очи. – Не трябва да се бавим. Скоро тук ще загъмжи от Мори.
Моника се разплака, ала останалите осъзнаха, че ако имат някакъв шанс да се спасят, това са елфите и затова трябва да им се подчиняват.
– Успокой се! – Ръката на Флин намери нейната и я стисна окуражително. – Всичко ще бъде наред. Само потърпи малко.
Не му отговори и се опита да се овладее.
Да, магнитът, който привличаше хората към Моника, бяха зелените й очи. Гласът й беше топъл и звънлив, смехът й – заразителен. Притежаваше и чувство за хумор. С една дума – беше съвършена. В реалния свят.
Представителите на хаоса – водачите на едната от враждуващите страни, бързо бяха разкрили нейния ум и се опитваха да извлекат максимална полза от него. Засега се представяха като защитници на доброто, ала какви бяха всъщност, тепърва щеше да се разбере…
– Някой от вас чувал ли е за благотворните Берегини? – Елфите пърхаха край тях и не им даваха да осмислят ставащото. – Моника, ти си потомка на славяни, би следвало поне ти да знаеш за тези женски духове, които от древността обитават бреговете на реки и езера и се грижат за доброто, за късмета и щастието на хората.
– Бригантини? Това не бяха ли кораби с платна?
– Наричат се Берегини. Славяните са си ги представяли като неразделна двойка от девойка и старица. Те бдели над новороденото и го пазели от зли духове. В началото, когато започна епичната война на демоните от Изтока срещу демоните от Запада, те ни предложиха да се обединим.
– И кои сте “вие”? – Флин се опитваше да се добере до повече информация.
– Ние сме добрите.
– А, да. Нещо като война между добрите и лошите. Гледали сме доста такива филми.
– Разликата е, че това наистина се случва, Флин. Войната между Аси и Вани ознаменува края на Златния век, времето на мир и благоденствие. Според пророчествата, ако сега не върнем злите демони обратно, те скоро ще доведат света до Рагнарьок.
– Не ми отговори кои сте “вие”? – натърти Флин.
– Освен нас, Елфите, от Запада участват още Друидите, Гномите, Леприконите и Феите. От Изтока сме в съюз с Берегините, със Самодивите и Русалиите. Помагат ни и римските легиони, върховният бог Тангра, славянските богове Перун и Велес, както и скандинавските Балдур и Тор. Така се надяваме да дадем отпор на демоните от Изтока и Запада, които впоследствие се обединиха. И да предотвратим надвисналата над света климатична катастрофа.
– Хората се умориха от мрачни предсказания за края на света. – тросна им се Моника: – Чакахме го да настъпи през 2000-та година, после през 2012-та. Сега кога е новата дата?
– Зависи от нас. Ако победим, ще се отложи във времето. Ако изгубим, свършекът на света наближава. И тогава, след най-страшната война Рагнарьок, “Залезът на боговете”, при която ще загинат мнозина, оцелелите ще започнат да строят един нов свят.
– А какви са тези “Мори”, за които спомена преди малко? – запита Емма и късо подстриганата й коса с морковен цвят просветна в сумрака на залата.
– Това са всички зли духове на умрели хора, които приживе са извършили тежки престъпления, хора с големи грехове. Затова не допускат душите им в света на мъртвите и те остават в света на живите. Вместо обаче да се смирят, бродят нощем и не само измъчват и тормозят хората, но дори стигат до убийства. Някои прибягват до хитрост като застават под прозорците на домовете и викат имената на обитателите. Ако някой в просъница им отвърне, скоро ще умре.
– Кошмар! – унило промълви Емма и сбърчи тънките си, изтеглени нагоре вежди.
– Не искаме да ви лъжем. – Елфата с най-сините очи нервно затрепка с крила. – Имаме информация, че в близките дни срещу нас ще се изправят армиите на Изтока, водени от злотворния Упир. Те са сбиротак от дракони, вампири, върколаци, тролове, прилепи, гарвани и какви ли не отрепки.
– Щом са “отрепки”, – язвително изрече Флин и големите му черни очи сякаш се опитаха да я прогорят, – значи бързо ще ги победите.
– Де да бяха само тези! Армиите на Запада се предвождат от самия бог на злото и огъня Локи, а от крайния север са поели към тях най-могъщите Йотуни. Те са великани, които мечтаят за могъществото на боговете, защото са много силни. Ако тези армии се обединят, каквито са намеренията им, ще стане страшно. Хрунгир, например, един от владетелите на Йотуните, има каменна глава и сърце. Как се воюва с такъв противник?
– Не ядяха ли камъни и троловете? – запита Емма.
– Да, някои от тях. И също имат великански размери. Затова е толкова важно да върнем главата на Мимир и да се молим неговата мъдрост да ни поведе срещу тъмните сили на мрака. Ако бог Один беше приел да се присъедини към нас, щеше да ни е по-лесно. Ала засега отказва да участва. Один е могъщ бог, баща на Балдар и Тор, върховен победител на небето и на справедливата война.
– Щом тази война е толкова важна за света, той е длъжен да се намеси! – възмути се Емма.
– Когато започна епичната битка, йотуните обявиха, че ще се бият срещу нас. Но те обитават крайния север и са бавно подвижни. Това даде възможност на боговете Перун и Тор с общи усилия да разбудят вулканите в Исландия: Хекла, Гримсвьотн, Ейяфятлайокутл и Фимвьордюхаулс, Гяулп, Катла. Сега река от лавата им препречва пътя и задържа йотуните далече от бойното поле. Но пък седемте демона на Ада изкараха своите легиони. Ваал е повел под свое командване шестдесет и шест легиона от демони.
– От демони? – възкликна Моника.
– Да не искаш от лъвове?! – сряза я Закс. – От демони, то е ясно!
– Кой е пък този Ваал? – смръщи вежди Флин.
– Велзевул. Сатаната. Луцифер. Шейтан. Антихрист. Известен е с куп имена, но е властелинът на демоните.
Едната от елфите се отличаваше от останалите по необичайния цвят на очите – на всички бяха сини, само нейните бяха бели. И макар да се държеше мило и да се стараеше да им е от полза, ги изпълваше с респект и бързаха да се отдръпнат от нея.
– Според демоничния календар, – подметна Елфата с белите очи, – през октомври демонът Ваал е най-силен.
– И е най-страховитият, появява се най-често с разтроена глава: на човек, на котка и на жаба, а тялото му е на паяк. – присъедини се най-малката Елфа. – Но той не е сам, с него е и демонът Белиал, един от принцовете на Ада, предвождащ 80 легиона. И Паймон, който разполага с цели двеста легиона!
– Значи няма надежда да ги победите?!… – възкликна Моника.
– Напротив, надежда винаги има. – твърдо заяви Елфата с най-сините очи. – Бог Мананан МакЛир, пазител на вратите към Отвъдния свят, известен като „Господарят на Мъглите”, призова мъртвите от деветте кръга на Ада и те се надигнаха, за да се бият в защита на живите, в защита на своите потомци. Локи и демоните му се опитаха да ги спрат, ала е късно. Може да видите как рицари на коне препускат редом с конниците на славяни и готи, как легионите на древен Рим се възправят срещу легионите на Сатаната.
– Възлагаме големи надежди на Белия бог Хаймдал. – Намеси се отново Елфата с белите очи. – Той никога не спи, а зрението и слухът му са толкова силни, че може да види на сто мили разстояние и да чуе как расте тревата, диханието на спящо бебе и шума от падането на всяко едно листо.
– Хаймдал не беше ли син на девет сестри и дете на девет майки? – запита Флин.
– Да, син е на деветте морски божества, дъщерите на великана Егир.
– Това е то да сучеш от девет майки! – възкликна Закс. – Как да не станеш и ти великан?
– До неотдавна той охраняваше Моста на дъгата, която свързва Небесния град на боговете Асгард и останалите светове. – Поясни Елфата с белите очи. – Сега се присъедини към нас, за да ни известява за настъплението на вражеските армии.
– Според предсказанията на Норниите, – обади се най-малката Елфа, – в Рагнарьок бог Хаймдал ще умре последен от боговете. Той и бог Локи щели да се убият взаимно.
– Колко утешително, – промърмори Моника и гневът й сякаш изригна с нова сила: – Тогава какъв е смисълът да се борим за някаква отрязана глава? Щом всичко вече е предречено… предопределено…
– И какво се иска от нас? – мрачно запита Закс.
– Ще се спуснете надолу по “Мъртвата река”. Ние ще ви помогнем да си направите сал.
– Сал?! – възкликна Моника.
– Сал. Това е примитивно плавателно средство от съединени едно до друго дървета, здраво привързани с въжета, за да не…
– Знам какво е сал! Питах се дали не е опасно да-а…
– Всичко е опасно, дори въздухът, който дишаме, за миг може да се насити с отровни изпарения и да избие милиони.
– Е, сега съм по-спокойна.
– Свършихте ли с въпросите? Със сала ще стигнете до “Прокълнатия град”. Там, в двореца на крепостта, след три дни ще има големи празненства, свързани с годишнина от славната победа на бог Один над чудовището Хел, господстващо в царството на мъртвите. Самият Бог Один ще слезе от небесния град Асгард, за да присъства на тържествата и ще приема поздравления в голямата тронна зала. Тогава трябва да се промъкнете с гостите му и да откраднете главата на Мимир.
– Чакай малко, – прекъсна я Флин: – Да предположим, че всичко стане точно така. И после? Какво ще правим с тази глава? Салът няма как да заплава обратно срещу течението, нали?
– Ние ще бъдем наоколо. Щом вземете главата, трябва да тръгнете към Западната порта. Там, извън стените на крепостта, ще ви чака рицарят Калоян със своя крилат кон. Ще му дадете главата, а вие ще бягате към гората. Усетите ли, че ви грози опасност, хванете се за ръце и незабавно ще ви се притечем на помощ.
– Но ние сме само петима, а там ще има хиляди! – простена Емма.
– “Войната е пътят на измамата. Ако наистина можеш нещо, прави се пред противника, че не го можеш, ако си близко, прави се, че си далеко. Ако си далеко, прави се, че си близо.” Така ни учеше Сун-Дзъ. – отвърна вместо нея Елфата с белите очи.
– Кой е пък тоя Сун-Дзъ? – включи се Алън.
– Един от най-големите военни стратези. Написал е трактата “Изкуството на войната” преди повече от 2500 години. Често ще ви го цитираме, защото той е наш кумир. Девизът ни също е взет от него: “Можеш да загубиш войната само ако сам се оттеглиш от нея.”
Цитати от Сун-Дзъ изобилстваха в думите на Елфите, ала онова, което ги караха да вършат, беше в противоречие с техния собствен опит и придобита мъдрост. Тогава какъв смисъл имаше да помнят неща, които няма да ги променят към по-добро дори и в собствените им очи?
– Не се доверявайте на непознати. – продължи Елфата с най-сините очи: – Бъдете мнителни. И се пазете от главата на Мимир. Веднага му кажете, че целта ви е да го върнете на тялото му, което е съхранено и го очаква.
– Ако не успеем, тогава? – почти извика Моника. Въпросът беше логичен и петимата напрегнато зачакаха отговора му.
– Ще успеете! Мимир беше казал: “За да победиш, трябва да умееш да останеш прав, дори когато са те обезглавили.”
– Много утешително! – скръцна със зъби Закс. – Тази мъдрост към черния хумор ли да причисля или към дивата реалност?…
– Войната, вашата поява, всичко това са го предсказали и Норниите, трите богини на Съдбата. – Заяви една Елфа, която им заприлича на Спящата красавица от приказката на Братя Грим.
– Как им бяха имената? – поинтересува се Емма.
– Урд – Минало, Верданди – Настояще и Скулд – Бъдеще.
– Да, вярно.
– Предсказали са, че след “Златния век”…
– Чакай, за какъв “Златен век” говориш. – Прекъсна я Моника. – Нещо ми се губи…
– Времето, когато и боговете, и хората, са живеели в мир и разбирателство, когато не е имало войни, убийства, грабежи. Хората работели на полето, копаели руда и натрупали толкова много злато, че от него изработвали почти всичките си съдове и украшения. Тогава бог Один създал Черните елфи, които са известни като Гноми, и Светлите елфи, това сме ние.
– И с какво се занимавате вие, Светли Елфи?
– С градинарство. Отглеждаме най-красивите и ароматни цветя. С тях всяка пролет покриваме Земята, за да я направим още по-красива.
– Хм, започвам да ви харесвам. – Завъртя дяволито очи Моника. – Та, значи, трите Норнии са предсказали нашето участие в тази страховита война?
– Още преди Мимир. По онова време те живеели при корените на световното дърво – ясена Игдрасил. И за да удължат живота му го поливали с вода от вълшебния извор на Съдбата. Веднъж бог Локи решил да се пошегува с тях, пуснал стрела и пробил котела, с който носели водата. Те се разгневили и го проклели: “Нека те застигне силата на Пентаграма… сиянието на лилавия цвят… могъществото на внуците…”
– Добре, но ние не отговаряме на цялото проклятие. – Опита се да ги разубеди Моника. – Пентаграм, съгласна съм, направихме го неволно. Облечена съм в дрехи с лилав цвят, подчертавам – неволно. Но за какви внуци става въпрос?
– Ще разбереш, когато му дойде времето! – строго каза Елфата с белите очи.
– Тази Норния Скулд дали би могла да ни предскаже бъдещето?
– Вероятно вече го е направила, само че ти не го знаеш.
– И кога ще го узная? Когато му дойде времето ли?
– Позна! Трите Норнии са се появили в онзи благословен отрязък от историята, наречен “Златен век” и предсказали, че скоро “жаждата за злато ще проникне в сърцата на хората и тогава той ще свърши.” Защото и хората, и боговете, ще започнат да се избиват заради златото. Великаните също ще започнат война с боговете. И едва когато златото изгуби властта си над хората и над боговете, те отново ще бъдат щастливи.
– В сърцата на хората продължава да властва алчността, – с нотка на тъга отбеляза Алън.
– И никой не е напълно щастлив, – подкрепи го Емма.
– Сега ще ви отведем на сигурно място, за да си починете, а сутринта ще започнете работа върху сала.
– Май наистина ще се наложи да крадем тази глава! – отчаяно прошепна Моника.
– Бързо! Пристигнали са няколко Мори, ще се опитат да ви отвлекат! – Елфата с белите очи се стрелна и изчезна през стената, докато останалите ги поведоха нанякъде.
Тичаха порез полутъмни коридори, слизаха по стълбища, вървяха по нови коридори. Наредиха им да спрат пред масивна дървена врата с метален обков.
Елфата с белите очи се появи отново.
– Имате десет метра до скривалището. Щом излезете навън, ще бъдете в голяма опасност.
– Тогава да не излизаме! – каза Флин.
– Да си останем тук, докато… – опита се да го подкрепи Закс, но бе прекъснат от най-малката Елфа.
– Сега са само пет Мори, но станат ли десетки, как ще ви опазим тук? А долу ще бъдете и под закрилата на джуджетата.
– Нямаме време за приказки! – Елфата с белите очи очевидно беше притеснена: – Тичайте с всички сили и не се озъртайте. Един подир друг, за да не се струпате там и да станете лесна мишена. Ние ще се заемем с Морите. Готови ли сте?
Вратата сякаш сама се отвори.
– Кой ще тръгне пръв?
– Аз, – каза Флин.
– Тичай!
Застаналата зад него Моника видя как за секунди елфите се нахвърлиха върху спусналите се отвред конници. А Флин хлътна, изчезна под земята.
– Тичай, Моника!
Пое си въздух и в мига, в който се понесе като вятър към Флин и към спасението, зърна нов конник, който препускаше право към нея. Примря, но продължи да тича. Две елфи препънаха коня му, конникът падна, черното му наметало се смъкна и отдолу се показа ужасяваща гледка. Прилоша й. Тялото на конника беше започнало да се разлага, беше цялото в дълбоки рани, ветрееха се парчета кожа.
Последните крачки измина в състояние на шок и ужас. Няколко стъпала надолу и рухна в прегръдките на Флин.
А битката горе се ожесточаваше. Ще успееха ли останалите да преодолеят атаките на настървените Мори?
Закс се появи скоро след Моника. Емма и Алън дотичаха почти едновременно.
– Дали да не надзърнем какво става навън? – запита Закс.
Тогава видяха, че входът е изчезнал. Бяха зазидани под земята. Но живи! Все още вижи!
Две свещи разпръскваха светлина в малката подземна стая, малка, ала топла, обзаведена с легла и завивки.
– Как мислите, защо сме им на тези уроди, Морите? – запита Моника.
– Вероятно за същото, заради което сме тук, – отвърна й Закс.
– Ти, Закс, би могъл да си им от полза в битките. Чудя се ние с Емма за какво сме им?
– Силата на Пентаграма, – каза Флин. – Там е ключът към загадката. Но и ние още не познаваме тази сила. Като съдя по случващото се, вероятно е голяма. Самите ние не сме наясно на какво сме способни.
Елфите влетяха при тях.
– Готово!
– Тук сте в безопасност.
– Починете си, защото утре сутринта ще ви отведем до “Мъртвата река”.
– Храна има в онзи пакет.
Останали сами, петимата се умълчаха, опитвайки се до прозрат бъдещето, което бе забулено от плътна черна завеса.
– Над какво така се замисли? – запита Моника Флин.
– Елфите ни разясниха своето схващане за Пентаграма. Не я отхвърлям. Но имам по-задълбочен поглед върху него. Според представите на античния свят всичко е съставено от вода, огън, земя и вода. И когато към тези стихии се прибави така нареченият ефирен световен дух, ето ти я и квинтесенцията на Пентаграма. И знаеш ли кои са били избрани за представители на отделните стихии? Делфинът – за водата, орелът – за въздуха, Фениксът – за огъня и човекът – за Земята. Прибави ли се и петата стихия, тоест, любовта, се случва чудото на живота.
– Ти чувал ли си за тези леприкони? – поинтересува се Моника.
– Да, малки човечета, обути в зелени чорапогащници. Много лесно се гневят и тогава стават крайно опасни. Защото гневът им може да бъде сравнен с гнева на огнедишащите дракони. Но пък ако човек успее да улови леприкон, тогава може да си поиска купища злато и да ги получи, в замяна на свободата му.
– Странно, аз никога не бях чувала за тези същества.
– Казват, че ги има най-много под дъгата. Забравих да спомена, че те са национален символ на Ирландия. Заедно с детелина. Леприкон и детелина. Богатство и щастие. За какво повече може да мечтае човек?
– Наистина, за какво?
Замълчаха, а след малко Моника се обади:
– Радвам се, че са на наша страна.
– Нямам представа как ще се измъкнем оттук, но ти давам думата си, че ще се измъкнем.
– Благодаря ти! – прозя се тя и като облегна глава до рамото на Флин, потъна в света на сънищата.

* * *