ОРФЕЙ – ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА И ХУДОЖЕСТВЕН ОБРАЗ

Някога, в един мой отзив за великолепния й роман „Спартак, гладиаторът“, нарекох Павлина Павлова явление в българската белетристика. Някои се сърдиха и ме упрекваха за епитета, но искрено се надявам, че тя с делото си ще пребъде в българската литература.

Защото продължава непрекъснато да доказва себе си и дарованието си.

Така е и с новата й книга „Орфей – Божественият“.

Въпреки плашещият обем на романа и личните ми трудности със зрението (поради възрастта), не го оставих, докато не загърнах и последната 472-ра страница (превърнах се в юноша-читател, който непременно иска да види края).

Сегашният ми отзив е кратък, тъй като и в най-пространно изложение не бих могъл дори да отбележа огромното богатство от познания, идеи, легенди, предания, бит и пр., които поднася романът.

Най-малко три неща има у авторката, които заслужава да бъдат изтъкнати: дарбата, богатото въображение и неизтощимата работоспособност.

Слети в едно, те оплодяват таланта й, правят го продуктивен и резултатен.

Добросъвестното трудолюбие на П. Павлова се изразява най-напред в усилията й за проучване на епохата, фактите, легендите и преданията за героя. (Тя наистина почива, само когато полива цветята в градината си.) Огромната й проучвателска работа ми напомня за вдъхновения труд на племенника на Стоян Михайловски – д-р Йордан Ватев, който преведе на български забележителната „Книга на мъртвите“ на древните египтяни.

Отново избраната „аз-форма“ на повествованието дава възможност на писателката да представи вярно-споменно биографията на Орфей – детство и юношество в двореца (баща му е владетелят на бесите), обучението и възпитанието му, любовта към музиката и природата, жаждата да опознава света и хората.

Интересна и оригинална е и структурата на романа, намерена от П. Павлова: всяка глава започва с името на нота от тоновата стълбица, както подхожда на героя й – музиканта Орфей.

Авторката разказва динамично и увлекателно, но не твърдя, че книгата е лесна за четене (тя не е забавно четиво). А кой е казал, че хубавото трябва да бъде и леко?

Специално внимание отделя писателката на плаването на Орфей с кораба „Арго“ до Колхида за Златното руно. На „Арго“ той е заедно с Язон, Херакъл и други митични герои. С вълшебния си глас той надпява сирените.

Под писателското перо на П. Павлова оживяват древните митове и легенди, заедно с многобройните географски, военни и битови картини. Впечатляващ е разказът при завръщането за пренасянето на „Арго“ през Либийската пустиня.

Цялостното израстване на Орфей авторката предава чрез обучението му в Египет – тогавашната люлка на мъдростта и знанието. Там той прекарва 20 години (до 40-годишната си възраст) и изучава философия, астрономия и астрология, алхимия, космогонични науки. Получава знания за медицинското и военното дело, за телепатията, хипнозата и пр. Усвоява цялото тогавашно световно знание. Ето какъв го представя П. Павлова. С познанията си той участва в балсамацията на Нефертити.

Орфей навсякъде търси път към доброто, красивото и истината. Девизът му е: „Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всеки“. Негово е проникновеното: „Светът може да бъде завладян не с меч, а с лира“. Самооценката му: „Прометей ни даде светлината на огъня, а аз – светлината на духовността“.

Орфей на П. Павлова е могъщ, титаничен образ.

Вълнуващи страници в романа са отделени на великата любов на Орфей и Евридика – една от символните любовни двойки в световната литература.

Пасажите на авторката за любовта в тая глава, а и другаде, звучат като оди на това възвишено човешко чувство.

Евридика умира на 18 години, ухапана от отровна змия. Орфей влиза в Подземното царство да я търси, но я загубва завинаги, защото не спазва заръката на Хадес – да не се обръща да я види. Няма друг влюбен все още, който да е слязъл в Царството на сенките, за да дири своята любима (след столетия Данте влиза в ада, но там Беатриче му е водач).

Образът на нежната девойка, нарисуван от П. Павлова, а и от художника Петър Петров Ненов на първа корица на книгата, е изключително изящен, фин, деликатен, прозирен: тя не стъпва на земята, а сякаш плава във въздуха.

В историческите си романи П. Павлова има една обобщаваща черта, която ги обединява – родолюбието на основните герои. Където и да се намират – и Спартак, и Орфей, тъгуват за своята Родопа планина, непрекъснато се стремят към нея, искат да целунат родната земя.

И друго: в повествованието си П.Павлова непременно извежда, внушава една идея: че сме наследници на културното богатство на траките.

Когато нашите прадеди идват на Балканския полуостров, те се настаняват в поселищата и живелищата на траките, смесват се с тях.

Това е реалната действителност.

Нека „чистите“ историци да търсят само „чистия“ ни български корен. Отдавна е доказано, че абсолютно чиста раса и нация няма на света.

И защо да се отказваме от онова, което сме придобили от траките? Някои от тяхните обичаи и традици са надживели хилядолетия, влезли са в историята ни и в нашия бит (червените яйца на Великден, мартениците, нестинарството).

Авторката аргументирано и емоционално убедено защитава тезата си.

С романа „Орфей – Божественият“ Павлина Павлова, въз основа на фактите и на достигналите до нас предания и легенди, създава пълноценен художествен образ на една от най-светлите личности в човешката история.

Това е нов неин принос към историческата ни художествена литература.

:::::::::::::::::::::::::::::

за „Орфей – Божественият“ – исторически роман, 2021 г.

изд. „Български бестселър-НМБКП“