В ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ

            Поезията е едно вечно търсене на Промисъл. Ако за някого тя е стопроцентова реалност, за Павлина Павлова е хиляди пъти повече една илюзия или мечта. Ако изобщо я няма, тя ще седне пред белия лист и сама ще си я измисли. Тук въпросът не опира даже до измислянето, а за нейното непредвидимо осмисляне. Може би затова определена граница между Поета и Дон Кихот почти не съществува – ако единият цяла вечност търси своите вятърни мелници, другият превръща своите стихове в търсачи на звездни гнезда.

            Павлина Павлова е автор на немалко разнообразни и талантливи стихосбирки, но като че ли в новата е много по-различна. Аз харесвам много от досегашните й стихове, но предпочитанията ми вече са към новите. Сега тя не само търси, но и намира много повече поетически открития, към което се стреми много години и това е изненадата за мене, а надявам се – и за читателите. В името на новото тя казва: „Рискувай всеки ден по нещо.“ И, рискувайки своите творчески безсъния, тя се обрича до жертвоготовност на словото. Пред сладкото робство на красивите думи предпочита свободата на своето светоусещане. Древната мъдрост казва: който търси, той намира. Между силните й самородни стихотворения тука се открояват знакови творби като „Смъртта на змията“, „Роене на кошер“, „Ноктюрно“, „Капричио“, „Плачат ли птиците?“, „Търсачи на звездни гнезда“ и др., които нямат нужда от възклицания. Те говорят сами за себе си. Едни от тях аз виждам като живи същества, които не са просто стихове, а личности със свое достолепие. Такова нещо се постига само с талант. Макар Павлина Павлова да се пита дали може да има граници за душата и нейните превъплощения, макар да насочва мислите ни към едни вселенски граници, тя продължава да се взира в безграничното и необозримото. Вратата на нейната душа е отворена както навън, така и дълбоко навътре към себе си и не позволява да оковат нейния дух дори със златни окови. И както вярва единствено в свободата на своето перо, неслучайно за хората около себе си казва:

            „Защо тогава живите

                        забравят често да живеят?“

            Задава този въпрос и на себе си, но очаква да чуе отговора от времето.

            Понякога в светлината на спомените Павлина Павлова сама открива величието на житейските сенки, върви към възходи и падения, застава между изгреви и залези и никога не се отказва от себе си. В това отношение нейните поетични видения са полюсни – тя обича да бъде между извора и морето и тогава по-истински осъзнава мъдростта на човешката болка и опиянението от радостта. Иначе би ли се питала дали птиците плачат и виждал ли е някой птичи сълзи? Навярно вместо сълзи, те отронват своите песни. На едно място тя казва категорично:

            „Животът е война – неистова и страшна.

            Наоколо е пълно с трупове. Боли…“

            Обаче след това бърза да ни убеди, че тази война се спечелва само с любов, а в случая аз ще добавя – и с талант. Спечелват стиховете и поезията. И тя, подобно на птиците, продължава да живее като тях – наполовина на земята, наполовина на небето. Това не показва ли, че поетът прилича много на древния Антей?

            Павлина Павлова се страхува от уравновесения живот. Затова иска да премине през премеждия и клопки, през светлина и тъмнина, за да усети неговото истинско измерение. За нея човекът не е просто едно двуного същество, а звезда, осъдена на самота и движение, на търсене и преоткриване. За поета – този вечен търсач на звездни гнезда и илюзии, тя казва с ръка на сърцето си:

            „Като светулка малка е Поета –

            на фона на космическия мрак

            просветва ярко – сякаш дава знак

            и други като него да засветят.“

            Останалото, драги читателю, могат да ти кажат новите стихотворения на Павлина Павлова.

                                                            Евтим Евтимов

            9 март 2005 г.

            София