Климент Охридски

За първи път излиза такова пълно животоописание както на св. Климент Охридски, така и на братята Кирил и Методий, подплатено с факти от древни исторически източници в светлината на артефактите, които се появяват през последните години и постоянно ни карат да променяме представите си за събития и исторически личности. Павлина Павлова за пореден път доказва, че когато към нейната прецизност за описваните герои се прибави и находчивото авторово въображение се появява четиво, което те грабва от първата страница и не ти се иска да свършва.

КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ – исторически роман – откъс

“Аве, Мария!… Изпълнена с благодат, Господ е с тебе; благословена си между жените и благословен е плодът на твоята утроба Иисус. Света Дево, Майко Божия, моли се за нас, грешниците, сега и в часа на нашата смърт. Амин!”…

Когато съм се родил, в стаята влетял бял гълъб.

Отначало бабата ахнала, че Святи Дух е дошъл да ме срещне и взела да се кръсти и да благославя мама. Но после, щом гълъбът кацнал на кандилото и започнал да цвъка курешки, едвам го прогонила. Хвърчал ту насам, ту натам, сякаш се надсмивал над женската им паника. Ала пред размаханата метла излетял през вратата и повече не го видели.

Това е тайнството на всяко раждане, което

донася нов живот, преди обратно към небето

да отлети душата в неочакван ден и час.

И затова живей достойно, както правя аз…

Ей такива стихове ми се въртяха из ума и ходех като болен, защото исках да ги запомня всичките, но някои май забравях, защото бяха много, твърде много…

Мъглата беше толкова гъста, че светът се беше смалил до кръг, в който тъмнееше манастирът “Св. Полихрон” в подножието на планината Малък Олимп, дори камбанарията на храма му чезнеше в бялото поднебие.

Не обичам мъглата. Та кой ли може да обича ден, оплетен като в гъста бяла паяжина, която даже слънцето не успява да пробие с огнените си лъчи. Ех, ако задухаше вятър, всичко щеше да се промени за мигове…

Клепалото удари за вечерня.

Наум се изправи и аз тутакси го последвах. Разбирахме се и без думи. Пък и многоглаголието беше за часовете на проповеди. Тук и сега се бяхме превърнали в дух, душа и мисъл, напълно отдадени на манастирски дела. Той беше с десет години по-възрастен от мене и ме беше взел под крилото си, затова, освен уважение, изпитвах и голяма привързаност към моя по-стар брат. Когато пристигнах в манастира, още на другия ден ме срещна в двора един от монасите и ме запита:

– Ти си новият, нали? Как ти викаха?

– Климент.

– Откъде си?

– От Мизия.

– По-точно?

– От Плиска.

– Как се озова тук?

– Тате ме прати да се изуча, свещеник да стана, че съм пеел много хубаво.

– Че баща ти не може да те прати, без одобрението на княза!

– Така си е. Говорил е с княза и той дал благословията си.

– И как му е името на баща ти?

– Юлван.

– Боил Юлван? – Кимнах в знак на съгласие: – Познавам го! Приятели са с тате, идвал ни е на гости. Моят баща е боил Рилко. Но ти си малък и сигурно не го знаеш. Това обяснява всичко. Я попей сега, да чуя дали наистина си толкова сладкопоен.

Запях, но той не дочака да стигна до края на песента, а поде заедно с мене. Тази песен сложи началото на нашето приятелство с Наум. Особено се нуждаех от съветите и наставленията му сега, когато имах да уча толкова много.

Манастирът “Св. Полихрон” се намира в подножието на връх Малък Олимп, кацнал на брега и сякаш пазен от чукарите, които докосваха небето. Е, така ми се струваше отначало. Беше построен като правоъгълник на две нива с изглед към Мраморно море, а по на север беше Черно море. В средата на двора се издигаше църквата, а вляво от входа до високата каменна стена имаше чучур, от който бликаше сладка вода от планината. Зад манастирските постройки се разполагаха пресата за маслини, оборите и птичарникът, хамбарите и мелницата, плевнята, но за тях се влизаше през друга врата и те оставаха скрити от погледите на онези, които идваха от главната порта и се насочваха към църквата или към манастирските постройки. Току в техния край беше изградена баня, отходно място и пригодено помещение за тежко болни. А в най-отдалечения край, досами оградата, се намираше малко гробище за починалите монаси.

В градината на манастира се отглеждаха разни билки, варива и зеленчуци и най-вече лук, чесън и коприва. Разпознах киселец, лапад, маточина, валериан, а в края – голямо дърво Бъз.

Ръж, просо и овес присъстваха във всекидневното ни меню, но тях ги купували. А извън стените на манастира имаше голяма градина с маслини, от които приготвяха превъзходния зехтин.

Скрипторият и библиотеката бяха в средата на втория етаж и заемаха цялата постройка, а под тях бяха двете кухни и трапезарията. Едната кухня беше за монасите, другата – за ратаите, които живееха в пристройки до плевнята и помагаха да се справяме с многобройните задачи по прехраната.

Монасите бяха 70, но броят им обикновено беше по-голям, защото идваха монаси от други манастири за по няколко месеца – време, през което да направят препис на книга или свитък за своя манастир. А за благодарност обикновено донасяха препис на рядка книга, която се съхраняваше в техния манастир. И понеже езиците на голяма част от книгите бяха на латински и гръцки, не беше трудно да си общуваме с чужденците, дошли отдалече, а така овладявах езиците все по-добре и по-добре. Надявах се и мене някой ден да ме изпратят до далечен манастир, където да се запозная с нови братя.

Послушниците заедно с мене бяха деветима.

В “Св. Полихрон” освен преобладаващо българи, имаше доста арменци и грузинци – общо от двайсетина народности. Богослуженията се водеха на гръцки език. Затова съвсем естествено монасите се бяха разделили на групи по народности, за да си говорят на майчин език.

Една притча изплува в ума ми:

“Учителю, как да постигна единение с Бога?”

“Колкото по-упорито се стремиш към това, толкова повече се отдалечаваш от него.”

“А как да преодолея това разстояние?”

“Просто трябва да осъзнаеш, че разстояние няма.”

“Значи ли това, че ние сме едно – аз и Бог?”

“Не сте едно, но не сте и две.”

“Какво означава това? Не ви разбирам?”

“Помисли за слънцето и неговата светлина, за океана и неговите вълни, за певеца и песента му. Това е отговорът.”

И постепенно започнах да осъзнавам, че просто трябва да се оставя на благодатната топлина на слънцето, да се отпусна в прегръдката на океанска вълна, да се насладя на песента и да следвам Божиите напътствия.

Тогава пожелах да стана монах. И ето ме тук.

“Единственото нещо, което искам от Господ, нещото, което търся най-много, е да живея в дома Господен през всичките дни на живота си, възхищавайки се на съвършенствата на Господа и размишлявайки в храма му.” (Псалм 27:4).

Оставих книгата и се огледах. Сякаш някой беше прочел мислите ми – така се почувствах в онзи момент.

По същия начин се бях почувствал и когато прочетох Откровение 3:20: “Вижте! Аз съм застанал до вратата и не спирам да хлопам на нея. Ако някой Ме чуе да го викам и отвори вратата, Аз ще вляза и ще общувам с него, а той с Мене.” Към това сладко общение с Бога се стремях и затова с особено усърдие изучавах Светото Писание и всички други книги, които ми даваха да чета. Защото “Иисус им обясни какво беше казано за Него в цялото Писание, започвайки с книгите на Мойсей и писанията на всички пророци”. (Лука 24:27).

Така минаваха денонощията ми, през които се готвех да дам обет за девство, нестяжение и послушание.

Игуменът ни Методий беше 38-годишен мъж с внушителна осанка, която респектираше отдалече. Ала погледнеше ли те в очите, заговореше ли ти с кадифяния си глас, бе невъзможно да не му повярваш и го последваш навред по белия свят. Затова се стараех да изпълнявам точно онова, което се изискваше от мене, за да не го разочаровам. Още повече, че той беше братовчед на Каназ у Биги Пресиян, благодарение на когото сега бях послушник при него.

Навярно и затова полагах усилия да се придържам към основните човешки добродетели: мъдрост, умереност, справедливост, мъжество, които заедно с трите богословски добродетели: вяра, надежда и любов бяха най-важните за всеки благочестив мирянин.

Отвън църквата с нищо не подсказваше великолепието вътре. Щом очите ми свикнаха с полумрака, започнах да различавам предметите. Иконите в златен и сребърен обков бледнееха пред огромните стенописи, пресътворили библейски сцени. Не биваше да се изненадвам, защото преди да тръгна за насам, чух как татко разказваше на мама, че манастирът бил много богат, имал годишен доход от двадесет и четири мери злато.

И докато разучавах Вседържателя, седнал на царствения си трон, си спомних от книгата на Енох подобно описание: “От този могъщ трон струяха потоци от ярки бели пламъци, така че беше невъзможно да се гледа в него. Някой беше седнал върху този трон на славата. Дрехите му бяха по-сияйни от слънцето и по-бели от сняг. Никой от ангелите не можеше да гледа в лицето на Славния и Великолепния, нито да се приближи до Него; ничие око на смъртен не можеше да го съзерцава. Около Него имаше пламтяща светлина…”.

Но скоро разбрах, че не трябва дори да споменавам за Енох, понеже книгата му била забранена като еретична, макар за мене той да си беше съвсем праведен.

Църквата беше трикорабна, триапсидна с пет кубета на покрива. Имаше три иконостаса, като централният бе посветен на Света Богородица, а страничните на свети Йоан Предтеча-Кръстител и на свети Йоан Златоуст.

В храма беше полутъмно, гореше само един жертвеник. Пестяхме масло и свещи, когато нямаше празник. Бог чуваше молитвите ни, дори преди да ги изречем.

Езикът, с който служехме в манастира, беше гръцкият, но при нашите общувания насаме първо с брат Наум, после с игумена, започнахме да си говорим само на български.

Присъединих гласа си към хора на вечернята.

– “Господи, обръщам се към тебе, чуй ме!” – това бях аз, шестият глас.

Всички се включиха отново:

– “Господи, призовавай ме, чуй ме! Чуй ме, Господи!”…

Докато слушах монотонния глас на дякон Фарфорий, който ту четеше, ту пееше, мислите ми ме теглеха другаде. Беше грешно да се отклонявам от службата, ала една тревожност ме владееше от сутринта. И като не намирах що-годе разумен отговор, изневиделица ме прониза предчувствието, че нещо лошо се е случило у дома. Дали с мама? Тя не беше никак добре, когато ме изпращаше за насам. Обхвана с две ръце сведената ми глава, целуна ме по челото и като се взря в очите ми, пршепна: “Бог да бди над тебе и да те води само по светли пътища, чедо! Учи и слушай по-възрастните, почитай свещениците, уважавай мъдреците. И да не ни посрамиш, чу ли?”

Целунах й ръка и едва удържах сълзите, които напираха в очите ми.

Тогава тя се закашля с онази дълбока кашлица, която я разтърсваше като есенно листо на оголял клон. Ала тате вече ми подаваше своята десница, целунах я, а той на свой ред ме благослови и започна да ме наставлява. И хем говореше строго, хем под гъстите прошарени вежди очите му ме гледаха с топла нежност… Да не би нещо с него да е станало? Да го е нападнал глиган или да е замръкнал, обграден от вълци? Дали не са се подплашили конете и са го стъпкали?…

– Ти си – побутна ме брат Наум и аз запях тропара.

Ала щом свърши вечернята, мислите отново полетяха към дома. Бях най-малкият, затова ме изпратиха тук за послушник. Областта наоколо беше населена от “витини”, преселници от поречието на река Стримон, които бяха дали и името на областта – Витиния, чийто главен град беше Никея. Седмината ми по-големи братя – Жерман, Исай, Невян, Слав, Ясен, Испор, Здравко и мъжът на сестра ми Анатолий бяха на служба при княза. А аз, изтърсакът, трябваше да отсрамя рода като се изуча за свещеник, защото Бог ме беше дарил с глас на славей, така казваха всички.

Отправих горещи молитви за здравето на мама, тате, братята и сестра ми, снахите и зетя, за племениците, за баба и дядовците…

В душата ми не беше останал ламтеж по нищо светско. В нея властваше само жаждата за знания и тя нямаше да угасне, защото беше безгранична.

Бях приел Бог в душата си и светлината му ме изпълваше с радост, откакто дойдох като послушник и при мисълта, че скоро ще стана монах.