Излезе от печат, за радост на децата. Онези, които са ученици до седми клас, ще могат да си я прочетат сами, а на по-малките ще трябва баби и дядовци да помогнат, за да се запознаят с приключенията на Тадуф и неговият необичаен нов приятел Синьоботушко.
Книгата е богато илюстрирана от талантливия художник Петър Ненов и така приказното става още по-въздействащо.
Не се колебайте да я подарите на дете, независимо дали е вашето или чуждо – радостта в очите му си заслужава да го направите!
КОЛКО МНОГО НОВИ ПРИЯТЕЛИ
След като му извадиха зъбчето и с Мама се прибраха у дома, Тадуф тръгна да обходи приятелите си и им го покаже. То сега висеше в розовата кутийка при другите на вратлето му. И покани всеки от тях на следващия ден да отидат на реката, за да ги запознае с един много специален гост.
По пътя те напразно се опитваха да научат повече подробности, ала Тадуф отказваше да говори – само се усмихваше загадъчно и с това нетърпението им растеше.
Предвкусваше изненадата, която ще предизвика Синьоботушко, но не беше си представял, че всички те, щом го зърнат, ще замръзнат на място и дума няма да обелят.
– Доведох си приятелите. Да ви запозная. И да се сприятелите. – започна Тадуф, щом се озова пред него: – То-Той вече го познаваш. А това са Закачко, Въртиопашко и Бодливко. Близначките не ги пуснаха, щели да ходят на урок по музика.
Докато назоваваше имената им, Закачко се преметна презглава, Въртиопашко още по-силно започна да маха с опашчица, а Бодливко изправи на всички страни острите си иглички.
– Колко различни приятели имаш! А моите всички приличат на мене!
– Да не сте близнаци?
– Не сме. Просто си приличаме.
– И еднакво ли сте облечени и обути?
– Да.
– Със същите сини ботуши?
– Да, нали ти казах: съвсем еднакви!
– И как ги различаваш? Защото аз не мога да отлича Зоя и Мая, а при тебе са много, нали?
– Да, много са. Но някак си се познаваме кой кой е.
– Това е чудо.
– Може и така да се каже.
– С тези ботуши, като те гледам, здраво стоиш на земята.
– Така е. Но ползата им е по-голяма и когато летя, и когато ловя риба.
Приятелите на Тадуф се бяха окопитили и вече искаха да се представят в най-добра светлина пред непознатия. И както го бяха наобиколили, започнаха да се хвалят в надпревара.
– Можеш ли да се катериш по дърветата? – поинтересува се Закачко.
– Да се катеря? Не съвсем. Просто кацвам върху най-високия клон.
– Джаф, а страх ли те е от тъмното? – Въртиопашко затупа с опашка по земята.
– Не. А трябва ли?
– Аз не се страхувам от нищо! – излъга Вартиопашко и Тадуф го погледна строго, понеже още не му беше простил как се скри при появата на Лъва.
– Виж ме какъв ставам, когато се наежа – рече Бодливко. – Дори има думичка, кръстена на това мое състояние: на-Ежа! Схващаш ли?
Бодливко толкова се беше надул, че приличаше на топка с безброй игли.
– Значи си знаменитост? – зачуди се Синьоботушко.
– Може да се каже! – въодушевено се обади Тадуф и погледна с други очи на своя приятел.
– Виж ти…, за първи път се запознавам със знаменитост! – възкликна Синьоботушко: – Това е момент, който трябва да запомня!
– Той е нашият храбрец, който влиза в двубой с отровни змии и ги побеждава – добави с уважение Тадуф и също се изпъчи.
Докато водеха този разговор със Синьоботушко, Тадуф забеляза как приятелите му разучаващо и с доза подозрение се взират в чужденеца. Ако сега не разчупеше ледовете помежду им, никога нямаше да стане:
– Приятели! – извика той, при което Въртиопашко така се стресна, че чак подскочи от изненада: – Искате ли да играем на криеница?
– Искаме! Искаме!
– Тогава аз ще броя, а вие се крийте! – Тадуф се захлупи по очи върху ствола на близкото дърво и започна: – Едно, две, три….
Всички мигом се разбягаха в различни посоки, само Синьоботушко остана на място, озадачен от случващото се.
– Десет! – извика високо Тадуф и се обърна: – Ама ти защо си тук?
– А къде трябва да съм?
– Нали решихме да играем на криеница?
– И каква е тази игра?
– Ох, забравих, че си чужденец. Играе се така: един от нас затваря очи и брои, докато останалите се скрият. После започва да ги търси, а те гледат да дотичат дотук и да кажат: “Пу за мен!”. Който бъде открит, той ще е следващият да жуми.
– Ами ако не откриеш някого?
– Тогава казвам: “Предавам се” и той излиза. Но тогава наново трябва да жумя.
– Какво става? – надникна иззад близкия храст Бодливко: – Ще играем или ще си приказвате?
– Продължаваме, само му обясних какви са правилата. Хайде, започвам да броя отново. Крийте се! Едно, две…
Синьокрачко размаха криле и след броени мигове изчезна сред гъстата зеленина на бухлатата върба.
Само че колкото и да го търси Тадуф, колкото и останалите да му помагаха, така и не го намериха.
Това се повтори, и потрети…
Накрая Тадуф каза, че вече не му е интересно и предложи просто да си починат на сянка.
Така и направиха.
А когато на свечеряване се сбогуваха със Синьоботушко, всички бяха щастливи, че са си намерили в негово лице нов приятел.
