Когато Тадуф се събуди, някой го гъделичкаше по очите. Бяха слънчевите лъчи, промъкнали се през повдигнатото крайче на пердето. Макар мама грижливо да го дръпваше вечер, Тадуф или онзи, който живееше в неговата стая, беше закачил крайчето на пердето за етажерката и така слънцето се беше вмъкнало при него.
Невидимият му съжител вършеше повечето пакости, за които мъмреха Тадуф. Той и сега се спотайваше наоколо, Тадуф чуваше учестеното му дишане – може пак да замисляше някоя лудория.
Беше го кръстил Другото Ми Аз, за да не се обърква, когато спореха или просто разговаряха на глас.
Ами той?
Какво ще прави днес?
Дали да си построи къщичка в клоните на дървото край входа?
Не става! Мама няма да му позволи, а дори да го направеше, всички щяха да му се бъркат, да му дават съвети, а той искаше да я изгради сам – отначало докрай.
Дали да не си опъне палатката и в нея да си играе с „лего“-то?
Не, трябва да е нещо друго!
Тадуф стъпи на пода и зашляпа към банята. Пусна чешмата, намокри десния си показалец и с него докосна първо едното, после другото си оченце. Така той си въобразяваше, че е изпълнил сутрешния си тоалет. Зъбите нямаше смисъл да ги мие – и бездруго на закуска щеше да ги изцапа.
Тадуф се погледна в огледалото над мивката и остана доволен от видяното. Върху добродушното му лице, озарено от неизменна усмивка, очите му излъчваха радост.
Обърна се и пъргаво се спусна по стълбите. Въпреки че на пълничкото му тяло с коремче повече би подхождала мудност, той кипеше от енергия и постоянно търсеше къде да я изразходва. Затова се катереше по дърветата, играеше си с кученцето в задния двор, понякога канеше приятели, понякога сам ходеше на гости на приятели.
Напоследък нещо все го теглеше към реката, която течеше наблизо – трябваше само да изкачи малкия хълм и тя веднага затрептяваше в ниското пред огледа му. Приличаше му на дълга ленива змия, която се вие между зелените ливади, а по-надолу се пъха под моста на пътя за града.
Навярно интересът му бе толкова голям, тъй като за пръв път това лято му бяха разрешили да отива сам до нея, но със забраната да се къпе, защото можело да се удави. Не че Тадуф искаше да се мокри – най-много да си натопи краката. Предпочиташе да седи на брега й и да наблюдава бързия бяг на водата, да слуша тихия й шепот, бълбукането й, или да хвърля камъчета, които си събираше наоколо.
Какво ли ухаеше така вкусно?
Тадуф влезе в кухнята, където баба му пържеше палачинки.
Другото Ми Аз изтича и се настани точно пред голямата чиния, но Тадуф се оказа по-бърз и пръв си сложи палачинка, намаза я със сладко от дюли и като я хвана за двата края, започна да я поглъща, сякаш не е хапвал цяла седмица.
– А къде е моето „Добро утро“? – погледна го строго баба му.
– Добро утро – отвърна Тадуф и, за да не излезе невъзпитан, повтори вместо Другото Ми Аз: – Добро утро!
След което отхапа ново голямо парче.
– Вкусни ли са?
– Мм…, да – изломоти с пълна уста Тадуф.
След като скоростно изяде три палачинки и му се струваше, че няма да успее да преглътне последната хапка, той пое навън. Беше решил да си поиграе с Въртиопашко, който обитаваше малка дървена къщичка в задния двор.
Щом го усети отдалече, Въртиопашко заподскача радостно, дори се изправи на задните си лапи и излая:
– Къде се губиш? Откога те чакам!
– Имах важна работа.
– Свърши ли я вече?
– Да.
– И каква беше важната ти работа?
– Ядох палачинки.
Въртиопашко го погледна с големите си черни очи. „Палачинки“ не му говореше нищо, но яденето той причисляваше към важните работи, дори към много важните работи… а бе, направо си беше най-най-важната работа!
– Джаф-джаф!
В знак на приятелство, Тадуф го погали между ушите, Въртиопашко го близна по бузата и усети сладък вкус, който можеше да е оставен там само от някоя „палачинка“.
А Тадуф почувства, че някой го обича.
И тъкмо започна да му сваля нашийника, когато Баба се провикна:
– Тадуф, близначките пристигнаха. Чакат те.
Как забрави, че имаха уговорка за днес!
Двете еднакви момиченца живееха в съседната къща и често си гостуваха. Макар да прекарваха много време заедно, Тадуф все не можеше да ги различава. Едната се казваше Зоя, другата – Мая, но всеки път, щом погледнеше някоя от тях и кажеше „Зоя, подай ми…“, това правеше другата.
Скоро Тадуф се отказа да ги назовава с имена. Какъв смисъл имаше, щом те отвръщаха еднакво, една подир друга.
– Хайде да се гоним! – предложи Тадуф.
– На мене не ми се тича – отвърна едната.
– И на мене никак не ми се тича – каза другата.
– Тогава да играем на криеница!
– Ще си изцапам новата рокля – отвърна едната.
– Направо ще си изцапам новата рокля – каза другата.
Тадуф ги погледна и понеже все по-малко му се играеше с тях, предложи:
– Тогава вие изберете какво да правим.
Близначките се спогледаха и миг по-късно едновременно извикаха:
– Да рисуваме!
Леле, тия двете бяха опасни. Разбраха се само с погледи.
Е, той също се разбираше от раз с Другото Ми Аз. Дали някой ден то нямаше да се появи до него и всички да го виждат двоен?
Хмх, не беше сигурен, че го искаше!
Рисуването беше занимание, което изпълваше Тадуф с желание някой ден да нарисува толкова голяма картина, че да заеме цялата стая, не, цялата къща. По-добре обаче да се сглоби от такива малки листчета, за да не се измачка, когато трябва да я прибират.
Само че днес не му се рисуваше. Навярно затова накрая, щом погледна картините на близначките и ги сравни със своята, грабна черния молив и задраска всичко.
– Какво правиш?
– Защо правиш така? – разпискаха се двете момиченца, но вече беше късно – картината му се беше превърнала в грозни драсканици.
– Не ми се рисува! – твърдо заяви Тадуф и се изправи с намерението да си тръгне, но се досети, че си е у дома и ако някой трябва да си върви, това са близначките.
– Ами тогава – шепнейки започна едната.
– Тогава ние ще си вървим – също толкова тихо продължи мисълта й другата.
Той безучастно кимна, изчака ги да си съберат нещата и с облекчение ги изпрати до входната врата.
И сега какво?
Цял ден е пред него, а той няма идея какво ще прави до вечерта.
След като напразно се озърна на всички посоки за Закачко – една бърза катерица, с която чудесно се разбираха, Тадуф й остави два лешника върху поставката, прикрепена от Татко към дървото, защото и Закачко трябва да закусва. А защо само два ли? Татко каза, че ако сложи повече от два в устата си, Закачко може да се задави, понеже постоянно тичаше насам-натам, нагоре-надолу, прескачаше от клон на клон и беше опасно.
Когато Тадуф се върнеше от реката, закъдето се запъти, пак щеше да й остави два лешника.
Той завъртя глава във всички посоки за последно с надеждата да зърне пухкавата опашка на своя приятел, ала от него нямаше и следа.
И пое по прашния път към реката, която го мамеше с прохладните си води.
