Боян Мага – синът на Симеон

“БОЯН МАГА – СИНЪТ НА СИМЕОН” – исторически роман / Павлина Павлова –  луксозна, 544 стр., формат 70х100, отпечатана на бяла офсетова хартия, с цветна твърда корица, 2020 г. Цена: 30.00 лв.

Трето издание.

Това е книга за истинската история на България – потулвана, преиначавана, заличавана, грубо фалшифицирана… Но истината непременно си намира път и всичко си идва на  местата, благодарение на артефакти, излезли изпод земята през последните 30-ина години, които по нов начин осветляват древни исторически извори.

От този роман ще научите много за историята ни като народ с хилядолетни корени; интересни детайли от зараждащото се християнство и неговото първо разпространение по нашите земи от апостолите на Христос; защо българският език е признат за четвъртия, на който да се извършват служения и да се превеждат библейски книги; какви са били нашите славни владетели, царствали над една от трите империи в Европа по онова време; каква е ролята на княз Вениамин, брат на цар Петър Велики, на св. Иван Рилски и син на цар Симеон Велики за създаването на богомилството първо по нашите земи, а след това разпространено по цяла Европа от него и последователите му. Същото това богомилство, изиграло огромна роля за Реформацията и Възраждането, защото пораждат Хусизма и подготвят Ренесанса. Всъщност лозунгът, издигнат от Великата Френска революция “Свобода, равенство, братство”, е прокламиран за първи път от Боян Мага и неговите последователи, като е премахната последната му част – “Свобода, равенство, братство чрез Христовата Любов!”

“БОЯН МАГА – СИНЪТ НА СИМЕОН” – исторически роман – откъс

Аз съм Вениамин, най-малкият син на цар Симеон. Аз съм онзи, комуто той искаше да повери трона. Но попарих мечтите му с думите: “Не съм от този свят…”. Защото съм роден с друга мисия, звездите са ме орисали да опазя Божието слово на Иисус Христос.

Всички научаваме мелодия на песента, думите. Ала запеем ли, всеки глас е различен. Така е и с живота – раждаме се по един и същи начин, а сме толкова различни и на външност, и по характер, и по съдба.

В Магнаурската школа в Новия Рим, както наричаха града на Константин, не приемаха всеки – трябваше или да е от царско потекло, или да е приближен до владетелския род. Затова за мене, за братята и сестрите ми нямаше проблем да се учим в най-престижното висше училище на империята, основано още през 425-та година. В него беше събрано огромно езотерично познание, както от Изтока, така също от Египет, Сирия и Вавилон. Това беше единственото училище, което даваше истинско светско и духовно знание. В двореца Магна Аула – тоест – Магнаура, се преподаваха и магическите науки. Цялото това познание е било съхранявано векове от Пазителите на Истината и Светлината и препредавано само на определени хора, за да не бъде използвано за лоши помисли. И смисловото значение на Магнаурската школа беше за голямо познание, а не просто “голяма зала”, както се превеждаше. Сега се сещам, че нашата пещера Магура най-вероятно е била кръстена отначало Магнаура – Голямата зала – но простите хора са изпуснали сричката “на” и така е останало само Магура.

Нашето училище се помещава в нарочно построения за целта дворец Магнаура. Учебните зали са просторни, а за такива като мене има крило с богато обзаведени стаи, всяка от които разполага и с помещения за прислуга.

Тук бяха учили Кирил и Методий, татко и неговите братя и сестри, дядо и неговите братя и сестри. През първата година от моето учение се засякохме с батко Петър, но той завърши, както и по-големите ми братя и сестри. И останах сам.

Градът се разполага на площ, три и половина пъти по-малка, отколкото на Преслав, и три пъти по-малка, отколкото на Плиска.

Църквата “Света София” е една от трите забележителности на Цариград – така го бяха кръстили дедите ми – “градът на царя”. Чак след смъртта на Константин Велики променят името му.

Всъщност към забележителностите трябва да причисля императорския дворец и кулата Галата, Хиподрума, Златната порта, крепостните стени.

Само че на мене най-силно впечатление ми правеше огромната императорска библиотека, където бих стоял с дни, стига да беше възможно. В нея всеки път откривах нови и нови художествени и литературни съкровища, събирани и опазвани от векове, имаше спасени дори от опожарената Александрийска библиотека, която е съхранявала над 100-хиляди тома.

Константинопол е бил обявен за новата столица на римляните през 330-та година. Когато предците ми са поставили основите на Византион, те добре са разбирали неговото уникално местоположение. А огромните му крепостни съоръжения, издигнати от римляните, му осигуряваха защита при нападенията, които се бяха редували със завидна ярост през вековете. Град с голяма значимост, величие и слава.

Според преброяване през 565 г. в него тогава са живеели 60 хиляди, но броят им чувствително намалял след Юстиниановата чума, когато в някои дни са умирали по десет хиляди на ден и така около 40 процента от населението му се представило на Бога. Сега вероятно наближаваше същата цифра. Официалните езици в града на Константин бяха гръцки и латински. Ако не е бил Каназ у Биги Тервел, можеше не само тук, а и в цяла Европа да се говори на арабски език и официалната религия да е мюсюлманската. Да не забравяме каква силна армия са имали арабите по онова време, щом през 751 г. са нанесли съкрушителна победа над китайската армия при Талас и дори са се укрепили там.

Това, че дядо беше въвел християнството като официална религия, не означаваше, че преди това българите са били езичници. Да, имало е и езичници, ала от татко знам за някои славни предци, които също са били християни – като Каназ-кесар Аспарух, Каназ-кесар Тервел (обявен за светец от Римо-католическата църква под името Свети Крал Тривелий), най-големият син на Каназ у Биги Омуртаг – Енравота ( първият наш светец), Каназ у Биги Телериг, покръстен като Теофилакт, Каназ у Биги Сабин, Каназ-патриций Кубрат, който бил кръстен в Константинопол, Крал Кеан Велики… Навярно има и други, но под пластовете на отминалото време често остават затрупани важни подробности, дати, имена…

Разбира се, не всички наши владетели са приемали християнството. Още се разказваше как Каназ у Биги Крум превзел крепостта Средец, разрушил до основи старинния храм “Света София” и осъдил на посичане с меч около 6000 войници и още много мирни граждани – всички те християни. И как после пленил митрополита на Адрианопол Мануил, гръцките епископи Георги Дебелтски и Лъв Никийски, ученият Кинамон и други свещеници, но тях не убил, а ги отвел в плен и те тайно от него започнали да проповядват християнството дори в двореца. Гоненията продължили и при Каназ у Биги Омуртаг, макар да не можех да си отговоря защо е изписвал името си редом с християнски кръстове и с монограма на Христос, защо е сякъл монета, на която държи кръст и е с корона, върху която също има кръст.

Всъщност през първите три века християнството е било преследвано и сурово наказвано от римските императори. Чак до 325-а година официалната църква е гледала на Христос като на назарянина, който се е смятал за пратен от Бога. И за малко да си остане такъв, ако при гласуването не е получил превес с няколко гласа…

И докато Миланският едикт през 313 г.(5821 г.) година обявява всички религии за равнопоставени, в това число и християнството, то имперотор Теодосий І през 392-ра (5900 г.) забранява изповядването на езическите религии. Дори на следващата година забранява и Олимпийските игри като езически.

И едва през 395 (5903 г.) християнството е обявено за единствената държавна религия в Римската империя. Едва тогава! А по нашите земи християнството е било възприето още от началото на хилядолетието, още от първоапостолите, дошли да го проповядват – св. Павел Първовърховни през 52 г. в Македония и Тракия, св. Андрей Първозвани в Добруджа, Мизия и Скития. И затова българската църква е апостолическа. Вярно е, че дядо го въвежда като официална религия през 864 година, за втори път, ала при нас и до днес не беше така ясно изразено вмешателството на висшите сановници в светската и в политическата власт на държавата. Което не означаваше, че те всячески не се домогваха към такава власт.

Спомням си надпис на прадядо Пресиян в голямата християнска базилика при Филипи:

“Пресиян, от Бога владетел на многото българи, изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боила и кана боила колобъра… Който дири истината, Бог вижда. И който лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните и християните ги забравиха, но Бог вижда.”

В случая под “християните” прадядо беше имал предвид ромеите.

Но пък толкова се възгордях, когато прочетох в “Римляни” едно от обръщенията на апостол Павел към Свети Ерм, владика на Филипопол, който е бил глава на няколко ранно-християнски църкви. И все повече оценявах делото на дядо Борис, който успява да наруши триезичната норма на църквата, при която било разрешено свещенослужение и литература да бъдат само на три езика –  латински, староеврейски и гръцки, и да наложи като четвърти българският език. Така, след като папа Адриан ІІ благославя в църквата “Санта Мария Маджоре” в Рим редактираната българска азбука и преведените на църковно-български език книги, нашият език става един от четирите канонизирани езици на църквата.

Дядо Борис е бил забележителен държавник във всяко отношение. Той не разширява границите на България, но ги управлява с мъдрост. Тези граници са били признати и от ромейската империя, а сключеният с тях мирен договор му е гарантирал спокойствие да насочи усилията си за въздигане духовността на народа ни…

Такива мисли ме връхлитаха, когато заставах пред статуята на Каназ-кесар Тервел, първородният син на Аспарух, управлявал царството ни преди около 200 години. “Спасителят на Европа”, както наричаха Тервел заради славната му победа над арабите край стените на Константинопол през 718-та година. Този величествен бронзов паметник на светията се намира до църквата със златния покрив “Свети Апостоли”, в която е погребан Константин Велики. Според арабския пътешественик ал-Масуди армията на арабите е наброявала 200-хиляди души с пет хиляди кораба. Той е написал: “Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници”… След тази славна победа арабите повече не посмяват да нападат Европа.

Величав живот е имал Тервел. Той засега е единственият български държавник, който превзема Константинопол, за да възстанови на трона Юстиниан ІІ Ринотмет. В знак на благодарност император Юстиниан ІІ Ринотмет го провъзгласява за кесар, титла, която го прави равна на самия него – нещо, което преди не се е случвало. Тази най-висока римска имперска титла, втора по значение след императорската, обикновено се е давала на престолонаследника и никога на някого извън Великата Римска империя, особено пък ако не е християнин. Затова Тервел е изобразяван върху печатите си с християнски инсигнии на властта (кръст и палици). Тогава е приет в императорския дворец, увенчан е с кесарска корона и покрит с императорска хламида. Тогава е и случката, когато по заповед на Юстиниан ІІ Ринотмет ромеите затрупали със злато и скъпоценности неговия щит и забоденото до него копие. Тогава е бил договорен и династически брак между малолетната дъщеря на Юстиниан ІІ и Тервел, който обаче така и не бил осъществен. И тогава му се дава областта Загоре, в която са последните ромейски пристанища в Черно море.

Високият паметник на Каназ-кесаря Тервел го изобразяваше с дълга развята коса под метален шлем, с красиво оформена брада и с очи, загледани някъде далече. Беше облечен с дълга метална ризница. В дясната си ръка държеше копие, в лявата – кръгъл щит.

Нима е случайно, че английският владетел Филип Дългокоси тогава поискал дъщеря му за жена на сина си и я получил? Та всеки европейски владетел би бил горд да се сроди със славния български Каназ-кесар.

Татко носеше медальон, който е принадлежал на Тервел. Надписът му гласеше: “Богородице, пази кесаря Тервел”.

Разбира се, неблагодарността на ромеите си е открай време и три години по-късно Юстиниан организирал поход срещу него с цел да си възвърне областта Загоре, но армията му била разгромена край Анхиало. Затова никак не ми е жал за трагичната му кончина през 711 г.

После е имало поредица от императори до 716 г., когато за кратко на трона сяда император Теодосий ІІІ, с когото Каназ-кесар Тервел сключил мирен договор, от който запомних, че Великата Римска империя се е задължила да плаща на България ежегоден данък на стойност 30 литри злато в скъпи червени кожи и дрехи, символи на царската власт и величие; че признават българските граници, в които влиза областта Загоре; че двете държави ще си предават бегълците, които са обвинени в заговор срещу законния владетел, както и че право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат, в противен случай ще бъдат конфискувани.

Ето, такива бяха моите деди и аз много се гордеех с нашето славно минало.

В Константинопол имаше статуя и на татко, изобразен на кон, който се е изправил върху задните си крака. Отивах при нея всякога, щом ми домъчнееше за дома, и сякаш така се доближавах до семейството ми, останало в Преслав. Колко радост намирам в спомените, колко смях, споделена обич и мигове на щастие.