Спартак, Гладиаторът

„СПАРТАК, ГЛАДИАТОРЪТ“ – исторически роман / Павлина Павлова –  луксозна, 392 стр., формат 70х100, отпечатан на бяла офсетова хартия, с цветна твърда корица. Цена: 25.00 лв.

Трето издание.

Изисква се голяма смелост, за да напишеш книга за Спартак след Джованьоли. Но тя го прави, при това с голяма вещина и познание на историческите факти, като логически извежда читателя до неочакван финал. Първото и основно достойнство на романа е неговото огромно познавателно съдържание относно нашата величава история – един невероятен калейдоскоп, който държи погледа ни до последната страница.

„Най-трудно се пишат исторически романи – споделя авторката – защото всички отдавна знаят сюжета и неговия финал. Но, макар да го знаят, харизмата на някои герои е толкова голяма, че хората не се насищат да прочетат поредната приказка за тях. Затова писателят поема риск – ако не разкаже своята приказка увлекателно, да бъде подложен на унищожителни критики от всички посоки. Е, аз поех този риск.“

Тракиецът Спартак се е превърнал в световен легендарен герой, след като успява да избяга заедно с още 77 гладиатори от гладиаторската школа в Капуа и да застане начело на разбунтувалите се роби. Скоро армията му започва бързо да расте и след всяка победа над омразните римляни набъбва – първо до 70 хиляди, а впоследствие до 120 хиляди. В продължение на три години Сенатът изпраща срещу него прочути военачалници и елитни легиони в напразни опити да смаже армията на Спартак, която опустошава италийските земи.

Роман, който разкрива тайни страници от нашата история. Ако, докато го четете, почувствате вълнение и гордост, вероятно в кръвта ви има наследство и от славните ни прадеди като тракиеца Спартак – синът на Родопа планина.

 

„СПАРТАК, ГЛАДИАТОРЪТ“ – исторически роман – откъс

 

Надали друг простосмъртен е видял през живота си толкова много кръв, колкото аз в своя. Реки от кръв. Но докато при кръвта на животните има някаква логика ние ги убиваме обикновено за храна, то човешката кръв за забавление е най-големият позор, измислен от болни мозъци. Доколкото може да се вярва на мълвата, гладиаторските битки са започнали като религиозни церемонии, уж за да умиротворят душите на умрелите. Преди близо 200 години на  „Говеждия Форум“ синовете на починалия Брут Перей организирали първите гладиаторски битки между три двойки гладиатори като висша степен на почит към мъртвия. А горе-долу когато аз съм се родил, гладиаторските битки били въведени като официални.

В подземията на Големия цирк в Рим, наричан „Циркус Максимус“, виковете на екзалтираната публика връхлитат на вълни. Чакам своя ред, за да изляза и се бия. Винаги с последните, неизменно с най-опасните противници, ако са хора, или с най-кръвожадните хищници, държани дни наред без храна. Бил съм се толкова много пъти, че вече не изпитвам нищо нито страх, нито вълнение. Вероятно, защото от моите оръжия на Арената загинаха и славни мъже, мои приятели, ако тук е възможно да се използва тази дума. Приятелствата са забранени не само от пазачите, а и от нас самите. Когато ви изправят един срещу друг на Арената и прочетеш в очите му страха, ръката ти може да трепне, ударът ти да изгуби част от устрема си, и той пръв да те прободе смъртоносно.

Ave, Sidonii! Morituri te salutant  скандират гладиаторите, излезли на Арената, което означава: „Здравей, Сидоний! Обречените на смърт те поздравяват!“

Малко по-късно, когато единият гладиатор е в опасна ситуация и животът му виси на косъм в буквалния смисъл, спонсорът на игрите днес името му е Сидоний, трябва да реши съдбата на нещастника. Тя, съдбата му, всъщност отдавна е решена, но това е част от представлението, част от демонстрацията му на величие. Ако се случи единият от гладиаторите да рани другия и да го събори на земята, тогава раненият вдига лявата си ръка, за да иска милост, след което организаторът на игрите се обръща към публиката нека тя да реши. Започнат ли да размахват бели кърпички, значи му подаряват живота, защото се е бил храбро. Започнат ли обаче да сипят хули по негов адрес, то смъртта му, пожелана от хиляди гърла, става неизбежна.

Трибуната, издигната над високия 18 стъпки парапет и леко издадена напред, е за консулите, сановниците, весталките и сенаторите. И разбира се за спонсорите на игрите. Мечтая си да убия поредната мазна мутра, заела централната ложа, скърцам със зъби като си представям очите му, докато го стискам с две ръце за гърлото. Тъкмо тази отмъстителна злоба, която клокочи в гръдта ми, ме държи все още жив. Непобедим. Страшен.

Аз съм сред малцината толкова едри гладиатори. Седем и половина стъпки висок, с широки плещи и големи мускули на ръцете и краката, всъщност тялото ми е изваяно само от ясно очертани мускули, нямам никаква тлъстина. Затова бързо станах любимец на всички: на мъжете заради храбростта и ловкостта си, а на жените заради красивата ми външност. Тук много ценят русокоси и синеоки, е, моите очи са зелени, но все светли, както и кожата на тялото ми, за разлика от мургавите и доста по-ниски римляни.

 

Докато излизах на Арената най-прочутият им оратор Цицерон се провикна от стълбите към ложата на спонсора на игрите:

Ако дори най-обикновен роб може да проявява мъжество, то какво остава за един римлянин?

А Сидоний му отвърна:

Безстрашието на народа трябва да се насърчава…

В този момент публиката ме забеляза и с оглушителни приветствия заглуши диалога между двамата.

По средата на Арената в умален вид беше построена крепост, която уподобяваше град Картаген. Вътре вече се виждаха заелите позиции гладиатори, които щяха да са защитниците на града. Аз играех ролята на римския пълководец Сципион Емилиян, доведен син на Сципион Африкански, командващ римските войски по времето на Третата Пуническа война. След възможно по-продължителни сражения по единични двойки от гладиатори, моите бойци трябваше да сринат една от стените на крепостта и като нахлуем във въображаемия Картаген да подложим на сеч всичко живо, а града на пълно разрушаване.

Разбира се след такава победа всичките овации щяха да бъдат за мене и за моите храбри войници.

За нас битката беше лесна, защото избраните като наши противници бяха наскоро закупени за гладиатори и все още не достатъчно обучени роби, имаше и престъпници, но с всички тях се справихме под окуражителните викове на публиката. Даже не бях ранен. Докато се покланях и размахвах меча над главата си, различих сред виковете името не само на Сципион, но и на Спартак. Ала странно, колкото и да се напрягах, не дочух да скандират името на спонсора на игрите Сидоний.

Кулминация на днешните гладиаторски битки се очакваше да бъде смъртната присъда на прочутия бижутер Бибул. Магистратите му я издали, задето продал на един от тях фалшиви скъпоценни камъни. И днес щяха да пуснат срещу Бибул изгладнял лъв.

Когато го изведоха на Арената, публиката го посрещна с гневни възгласи и освиркване. Зърнах го за мигове, докато ме връщаха в моя карцер. Пристъпваше едва-едва с разрошена коса и обезумял поглед, облечен в бяла туника. Щеше да бъде жестока гледка, но тълпата искаше точно това  кървави зрелища. И сега ще се наслади на поредното.

Само че вместо обичайните бурни приветствия скоро избухна невъобразим смях нещо, което не се случваше често. Дори да имаше комични моменти, те не можеха да разбудят чак толкова силно веселие.

Хей, Авсоний подвикнах към охраната ни.  Какво ли става там, а?

Отде да знам.

Не ти ли е любопитно?

Той изсумтя и потътри крака.

Върна се след малко, като се превиваше от смях.

 Казвай какво става? подканих го, изгубил търпение, защото смехът ехтеше ли, ехтеше.

Глупакът Бибул…, ох…, глупакът Бибул…, лежи като умрял…

Ядосах му се:

Нали го изведоха за изпълнение на смъртна присъда? Като какъв да лежи тогава?

Ти нищо не знаеш! Присъдата му не била истинска. Магистратът решил да му даде добър урок. Когато му казали да се приготви, защото ще отворят клетката на лъва, той припаднал от страх. Авсоний отново се запревива от смях: –  Но вместо лъв, отвътре изскочи заяк…

 Много смешно! процедих през зъби. И какво следва?

 Нищо. Магистратът, издал смъртната му присъда, съобщи на всички, че Бибул няма да забрави урока, който е получил днес: не е приятно да бъдеш излъган, особено ако става въпрос за собствения ти живот.

Нов смях, още по-гръмогласен се понесе откъм Арената и Авсоний хукна натам:

 Сигурно се е свестил… Отивам да видя какво ще направи…

Римляните добре се забавляваха, не им липсваха нито хляб, нито  зрелища…

 

Когато ми казаха, че моята Фия се е преселила в Царството на сенките, животът сякаш спря, изгуби цвят, мирис, смисъл, душата ми обгоря в пламъците на болката и яростта, загдето не мога да отмъстя за нея… Моето нежно планинско цвете никога повече нямаше да ме погледне с теменужените си очи и закачлива усмивка да цъфне върху устните ѝ…, никога повече нямаше да я взема в прегръдките си и телата ни да се слеят в ритъма на древния танц на сътворението на живота… И сърцето ми окаменя…

За сина ни Бологес   никакви вести. Дали е бил посечен тогава? Дали е бил пленен и продаден в робство? Можеше да е навсякъде, дори тук, в омразния Рим. Молех се дано се е спасил с бягство и сега да събира оцелелите в армия на отмъщението…

О, богове! Защо изоставихте племето ни? Нима тези развратни, продажни, подли римляни заслужиха вашата протекция, а от нас отвърнахте лица? До неотдавна аз бях водач на най-силното тракийско племе не само в Родопа планина, имах дом, имах семейство и бях щастлив. Безбройните ми стада от овце, коне и волове пасяха из околните поляни, а моето племе добруваше, гордо и непобеждавано от никого. Фия беше жрица в храма на Дионис, издигнат в подножието на най-високия планински връх Сютка, а синът ни растеше и възмъжаваше, за да застане редом до нас, когато се наложи.

Засега само сестричката ми е жива, робиня е в къщата на Клавдиан Орозий и понякога успявам да зърна красивата ѝ руса глава сред публиката на последния ред, там, където сядаха бедните и жените. Веднъж беше успяла да получи разрешение да я пуснат при мене уж господарката ѝ ми изпраща кошница с храна. Останахме безмълвно прегърнати, скрили сълзите в очите… Защото никой от нас не знае още колко крачки му остават до края на земния път… особено ако е роб… И особено роб-гладиатор.

 Батко, добре ли си? успя да промълви Мирца.

 Не се тревожи за мене. Добре съм. Ти как си?

Взрях се в небесно сините ѝ очи, за да разчета онова, което беше скрито в тях.

  Търпя, батко, и се моля за чудо!

  Моли се и вярвай в чудеса, защото такова чудо съм замислил, че цялата им Република ще потрепери.

Да не е опасно?

Ха, опасно! Какво по-опасно може да има?! Та животът на гладиатора не е по-ценен дори от живота на домашното куче на най-бедния римлянин!… Времето наближава, бъди готова да тръгнеш с мене… с нас…

Какво си намислил?

По-добре да не знаеш!

Тя притисна глава към гърдите ми, скръбната ѝ въздишка се блъсна в душата ми и я превърна в градоносен облак.

 Хайде, докога ще му даваш тази кошница?  прогърмя в коридора гласът на пазача. Знам ви аз, всички искате да се отъркате около гладиаторите, пачаври с пачаври…

Мирца бързо отстъпи назад, усмихна ми се през сълзи и побягна по коридора, сподиряна от вулгарния му смях. Незабавно прибавих и това животно в списъка ми за отмъщения.

Не мога да си представя нещо по-чудовищно от робството. Хващаш един свободен човек, общувал с птиците, надбягвал се с ветровете и го оковаваш във вериги…, гавриш се с него…, ако поискаш, можеш да го убиеш, без да бъдеш съден или наказван за това престъпление. За Рим робът е вещ, предмет за задоволяване на потребностите му. С роба господарят е в правото си да постъпва, както намери за добре.

Затова, когато разбрала, че са ме ранили тежко в главата и пленили, Фия събрала всичкото злато не само от двореца, но и от Храма на Дионис, където служеше като жрица, и го предложила на римския военачалник в замяна на свободата ми. Вместо това подлите римляни взели всичкото злато и отвели в плен и нея, и сестра ми, и всички, които успели да заловят… И сега тя е мъртва. Не ми казаха как е умряла…, била ли е изнасилена…, непоносимо ми е дори да си го помисля… А може да се е самоубила, за да се спаси от позора на обругаването?…

Бедната ми любима! Не успях да я защитя, както ѝ бях обещал, не бях до нея, когато е имала най-голямата нужда. Ала преди да бъда съпруг и любим, аз, след смъртта на татко, бях царят на бесите, бях воин начело на армията ни и бях длъжен да браня границите на отечеството…,  да браня нашата земя, нашите домове…, да защитавам нашите деца и родители…

Е, не се справих. Римляните сринали столицата ни Бесепара, до основи я сринали, после я подпалили. Ограбили и прорицалището ни, посветено на Дионис под връх Сютка. Стигнали и до подножието на връх Голям Перелик, където беше друг важен храм, свързан с нашите обреди