Петър Дънов – спасителят

Основна нишка в нея е ролята на Петър Дънов за спасяването на българските евреи от депортацията им към газовите камери на Треблинка, Полша, както и трудният път по създаването на новата държава Израел. Петър Дънов е наричан Учител, а също и с окултното име Беинсà Дунò, което се превежда като “Този, който носи доброто чрез слово”. Последователи на Новото учение за Великото Бяло Братство има и днес в повече от 50 държави по целия свят.

Книгата е пъстра мозайка на живота в България – от Освобождението ни от турско робство до края на 1944 г. В нея са намерили своето място много видни личности – Капитан Петко Войвода, царете Фердинанд и Борис ІІІ, Георги Димитров, писатели като Мара Белчева, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, Иван Вазов, художници Владимир Димитров-Майстора, Борис Георгиев, Михаил Иванов, певци, генерали, учители…

Ето какво написа за нея писателят и дългогодишен директор на Военно издателство Георги Георгиев, след като я прочете в ръкопис:

„По-позитивна книга не съм чел, макар че познавам доста произведения на Дънов. Късмет е, че ти се зае с темата за Учителя, защото търсиш и откриваш цялостно неговия пълен образ, показваш го в развитие, усещаш как той се разширява, задълбочава, окриля, търпи предателства и възвисяване, въздига се към Божествения дух.

Сполука е разкриването на същността на едно духовно учение, зараждането и развитието на едно движение, видимо е как се разраства една национална организация, която има световно влияние.

Сполука е, че книгата показва философски, но не абстрактно силата на духовната същност на човека, неговия вътрешен мир, нравствените движения и колизии в обществото.

Сполука за тази твоя книга е езикът, който не е натруфен, а изчистен, литературен, разбираем, вдъхновяващ.

Сполука е икономичното, изчистено, прелестно представяне на природните картини.

Сполука е ясният, макар и сложен сюжет, историческата променяща се обстановка, личностното населяване и вярното обрисуване на героите.

Сполука е привличането на всичко, което знаеш, в интерес на книгата –   всъщност успешно твое изследване на велика личност, учение, движение, философия…

Това е най-очакваната ти книга!

Тя ще остане повече от утвърдените средно 7 години!“

“ПЕТЪР ДЪНОВ – СПАСИТЕЛЯТ” – Съвременна библия – откъс

София, 10 януари 1944 г.

Войната с нейната отвратителна безчовечност не ми дава покой. Ала тя е последица от неразумния живот на хората, от безразборното избиване на животните, от изтребването на цели племена и народи. Всеки ден вестниците и радиото съобщават за стотици нови убити и за хиляди ранени. Когато този Ад приключи, когато се направи равносметка, ще се окаже, че жервите са милиони. И защо? В името на каква свята кауза започна тази война? Както и всички предишни войни? Все от алчност, от лакомията да се облагодетелстваш за чужда сметка. Невероятно е как този луд човек Хитлер накара сънародниците си да му повярват и да го последват в самоубийствения поход на Изток и на Запад, на север и на юг…

Знам, че когато немските дивизии са в настъпление, когато прегазват нови и нови държави, опиянението замъглява умовете и вярата в Третия Райх е фанатична.

Но аз познавам историята на човечеството. Нима Александър Македонски, завладял огромни територии от Гърция през Египет до Пакистан и създал империя от Адриатическо море до река Инд, е опазил заграбеното и му се е насладил? Не, не е успял. Дори най-приближените му са го предавали.

Или Чингиз хан и неговата империя – всъщност най-голямата в човешката история след Британската? Животът му е белязан от предателства и конспирации. Да се помни и знае, че единствените, които не е успял да победи, са били волжките българи, а е покорил земите на Китай, Централна Азия, Близкия Изток, Източна Европа и Сибир.

Или Наполеон с имперските му амбиции да подчини Русия? След като е завладял цяла Западна и Централна Европа, предприел поход на изток, дори се разхождал из изоставената Москва, но в крайна сметка завършил безславно живота си на малкия остров “Света Елена”? Нахлул е в Русия с 600-хиляди войници, от които оцелели едва 30-хиляди, но по-малко от хиляда са били в състояние да се върнат на служба.

Историята трябва не само да се помни, а и да се изучава, да се анализира, за да не се повтарят грешките. Ала сме свидетели на обратното: човечеството има къса памет и бързо забравя миналото, затова то се завръща отново и отново – все по-разрушително и кошмарно.

Бях прекарал повече от два часа с един брат, дошъл чак от Ямбол, за да потърси съвет за болната си дъщеря. Момичето нямало сили дори да ходи без чужда помощ. Всички доктори, при които я водил, я подлагали на изследвания, предписвали ѝ лечение, ала диагноза никой не ѝ поставял. Та ме питаше дали аз се наемам да я излекувам.

Дадох напътствия да започнат веднага с лечението, което предписах, защото случаят беше спешен. И като се посъвземе и се запролети, тогава да ми я доведе. Ще се оправи, само малко търпение, защото бяха пропуснали ценно време.

Поканих го на братския ни обяд, той обаче бързаше да хване влака и тръгнах да го изпратя, защото усещах, че ще има трудности. Бяхме стигнали до първите къщи, когато завиха сирените. Разделихме се и той хукна към гарата.

Тежки бомбардировачи приближаваха и грохотът от двигателите им натрошаваше тишината над мирния ни град. Вдигнах глава – небето беше почерняло от “летящите крепости” на англо-американците – бяха стотици.

– По-бързо! Тичай! – чух разтреперания глас на млада жена, хванала ръчичката на три-четири годишно момченце, а с другата прегърнала вързопа на своето бебе.

“Няма да успеят да се доберат до скривалището!” – мина ми през ума.

Съсредоточих цялата си духовна мощ и ги обгърнах като в облак.

В същия момент онзи зловещ вой, който съпровожда падането на бомбите, разтресе земята. Експлозията беше съвсем наблизо.

През гъстия облак прах от срутилите се сгради видях, че жената и децата ѝ бяха невредими, макар досами тях да беше рухнала къща. От нея бяха останали купчина тухли и стърчащи железобетонни колони; прахоляк и дим от пламнала покъщнина обвиваха всичко. Наоколо се носеха писъци и вопли, стенания и проклятия.

Всички тичаха като обезумели и търсеха близките си, пронизани от тъмни предчувствия.

И тогава между отломките съзрях стърчаща детска ръчичка. Хванах я. Животът я беше напуснал. И другите, които са били в къщата, бяха мъртви. Помолих се за душите им и поех по обратния път.

Бомбардировачите бяха отлетели  на запад  – прочутите въздушни крепости “Либърейтър” в превод – “Освободител”. Да, освобождаваха мирните хора от живот, от дом, от всичко.

Войната все по-настървено късаше от плътта на столицата. През целия ден идваха разтревожени братя и сестри, за да ми разкажат за преживения от тях ужас. Слушах ги, ала ме измъчваше някакво тъмно предчувствие, че нещо още по-ужасно предстои.

От хиляди години хората се убиват. И какви са резултатите от това? Цялата земя е покрита с гробища. Няма място, което да не е опръскано с човешка или животинска кръв. Земята е толкова нечиста и опетнена. Новата култура не може да расте и да се развива на тази нечиста земя. Нужно е едно пречистване на планетата. Хората не подозират сред какви опасности живеят. Всеки има красиви желания, благородни подбуди, но няма разбиране, не знае как да живее…

Вечерта се молех, когато чух тътена от бомбардировачи и свистенето на бомбите. Излязох на балкона: цялото небе светеше от бавно падащи лампиони. Сирените не бяха се задействали, защото дневните бомбардировки бяха прекъснали електричеството и затова никой от мирните граждани не беше потърсил закрилата на скривалищата. Когато забиха църковни камбани, вече беше късно.

Силният рев от моторите се смесваше с грохота от артилерийски изстрели и картечни откоси. Наоколо запламтяха пожари, предизвикани от хвърлените лампиони, за да осветяват целите на противника.

Надали някой е спал през тази ужасна нощ на бомбени взривове и смърт. Беше зловещо и писъците между взривовете останаха да звучат в ушите дълго, след като бяха спрели. А димът от пожарища се виеше отвред.

На сутринта прецених, че трябва да напуснем столицата. Тежките бомбардировки на 10-ти януари вещаеха мрачно бъдеще за нашия град. Тук вече нямаше условия за разумен живот.

Хвърлят бомби върху беззащитни градове! Тази война е ужасна! Този терор е небивал – нападението на един град с безброй аероплани, с бомби с голям калибър. Никой няма право да отнема на човека това, което Бог му е дал! Ако ти имаш един прозорец, през който гледаш Божията светлина, никой няма право да ти отнема тази светлина.

Милиони хора ставаха жертва на човешкото безумие…

Реших да приема поканата на брат Темелко Гьорев Темелков от село Мърчаево, отправяна ми многократно, откакто започна войната. И на сутринта с неколцина братя и сестри поехме натам. Може би моментът не беше удобен, защото той наскоро беше изгубил сина си, който като войник участвал в изнасянето на оръжие от казармата за партизаните. Ала брат Славчо Печеников  ни предостави кола, за да ни откара и не можех да отлагам, докато намерим друг дом.

София беше в хаос. Досега правителството не беше евакуирало държавните учреждения и индустриални предприятия, но това вече беше наложително. Освен тях, сякаш целият град бе решил да се изнесе и всички пътища бяха задръстени от кервани на коли и хора. Зад нас оставаха разрушени къщи и заличени улици, незагасени пожарища, руини на знакови сгради, някои оцелявали през други съдбовни изпитни като например Средновековната трикорабна базилика “Свети Николай Мирликийски Чудотворец”, от която останала единствено иконата на светеца. Мирен град в развалини, без ток, без вода, без надежда…

Макар бомбардировката да бе прекратена преди часове, някъде избухваше по някоя бомба със закъснител.

Снегът се беше превърнал в кал заради прахоляка от срутените здания, а там, където все още стоеше, бе белязан от кървави дири и невидими сълзи. Който имаше каруца, бързаше да припечели добри пари, като превози заможни софиянци до близки села. Който нямаше – товареше каквото има на шейни, или пригаждаше пружини в шейни, или мъкнеше на гръб тежка раница, а в ръцете – олющени куфари. Всички бяха унили, отчаяни, дори децата не плачеха, а пристъпваха с уплашени очи до възрастните. Деца, за които детството беше свършило.

Отново бе дадена въздушна тревога и воят на сирените се смеси с цвиленето на уплашени коне, запрегнати в каруците, с мученето на крави, теглещи волски коли, с писъците на деца и виковете на мъже, които се опитваха да се справят със задръстването на пътя.

С мене тръгнаха Боян Боев, Борис Николов и Мария Тодорова, както и Теофана Савова и Катя Грива, които ме следваха на всяка крачка, а когато се оттеглех в стаята си, присядаха пред вратата. Последваха ни и други братя и сестри от “Изгрев”-а и така в Мърчаево се приютихме около 60 човека.

На онези, които не напуснаха селището ни, казах: “Ако имате здрави нерви и можете да понасяте, останете на “Изгрев”-а. Бомба тук няма да падне! Но ще четете “Отче наш” на колене в салона…”

*    *    *    *    *    *    * 

с. Мърчаево, февруари 1944 г.

Селото се намира на 24 километра от София, в полите на Витоша, и това му разположение повлия на решението ми да се преместя тук. От една страна е близо до столицата, но на достатъчно безопасно разстояние, а от друга – планината все така е до нас.

Брат Темелко Темелков като войник беше участвал във Владайското въстание през 1918-та и е цяло чудо, че е оцелял. С пушки срещу топове, оръдия и картечници… После започнал работа в мина “Перник” и се включил в миньорската стачка, организирана от Георги Димитров, факт, с който много се гордееше, особено след Лайпцигския процес. Разказваше ни, че когато по време на стачката пристигнал Димитров, те го посрещнали на гарата и на ръце го занесли до Дирекцията на мините, за да говори от името на стачниците. И щом започнал, те отворили телефоните, та да го чува и министърът в София.

Темелко е красив, висок и строен мълчаливец, който слушаше с нескрит интерес беседите ми, но рядко задаваше въпроси. В малката му къща обаче се намери място за мен и още неколцина братя и сестри. И благодарение на гостоприемния ни домакин, както и на други хора от Мърчаево, които всеки ден донасяха по нещо за братската трапеза, не гладувахме.

В Мърчаево не е като в столицата, тук обстановката е по-спокойна, по-ведра. Хората идват при мене да получат надежда, защото новините пристигаха тревожни и угнетяващи. Храната не достигаше. Преди войната във всяка от тези китни къщи, разположени сред големи дворове, са се отглеждали коне, крави и волове, овце и кози, пернати. Сега бяха останили само по няколко кокошчици, грижливо пазени и трудно изхранвани. Войната беше погълнала всичко.

Когато стана възможно, Боян Боев организира да докарат с каруца личния ми багаж и онзи сандък, в който държах особено ценни за мене книги и сред тях – моите тетрадки-дневници и тефтерчета. Още от престоя ми в Америка си водех дневник, в който бях записвал свои размисли не само относно Бога и Вселената. Постепенно в него намираха място мненията ми за Войните, за Царя, за Хитлер, за други военни и държавници. Замислих се какво би станало, ако тези Дневници, тефтерчета и бележниците попаднат в ръцете на полицията. Можеха да пострадат братя, приятели и поддръжници. Защото там имаше нелицеприятни редове за цар Фердинанд и за цар Борис Трети, за политиката на сегашното правителство, за самозабравилите се фашисти…

Вдигнах капака и започнах да изваждам книгите. Погледът ми попадна върху голяма тетрадка с твърди корици. Върху първата имаше нарисуван кораб с разпънати платна, който се носи над вълните, а тези вълни сякаш всеки миг ще го потопят и запратят към дъното. Купил си я бях на парахода, с който заминах за Америка, макар да ми се видя скъпичка.

По-късно в хотела, където останах три седмици, още на втория ден извадих тетрадката и написах: “ДНЕВНИК на Петър К. Дънов”.

Разгърнах своя първи Дневник, върху чиито страници бях споделял най-съкровените си мисли, откакто се озовах сред Новия свят на американския континент. Бях толкова млад и жаден за знания.

На първа страница бях написал само това:

“Моето желание е да принадлежа завинаги на Христос и да свидетелствам за Него.”