Комитата от Дряновския манастир

В никакъв случай обаче не искам тази книга да служи за насаждане на омраза към днешния турски и съседните народи, защото немалка част от техните граждани  са потомци на българи – не само на отвличаните в Османската империя близо пет века момчета, девойки, невести, а също на принудително заселваните още преди Христа стотици хиляди семейства в области като Витиния на Малоазийския бряг, в областта на днешен Одрин и другаде. Все пак да не забравяме, че Константинопол е основан от траки под името Византион или Бизанс. За българите, останали принудително в други съседни нам държави, няма да коментирам – това на всички е известно!

Затова нека четем историята, нека помним историята и нека не повтаряме грешките от миналото. Да живеем в мир, добросъседство и добротворство. Не се знае дали човекът от другата страна на границата не е твой роднина…

Всеки български дом трябва да има в библиотеката си тази книга – като късче от историята ни – такава, каквато се е случвала, а не изопачена според нечии политически интереси.

                                                                                                                                                   Авторката”

Периодът, който обхваща романа, е от 1850 до 1938 г.

“КОМИТАТА ОТ ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР” – исторически роман – откъс

Първо чувам шепота им, неразбираем и някак далечен. Мъча се да повдигна натежалите си клепачи, да разбера какво става, къде съм. Шепотът се усилва, прераства в говор и възклицания. Различавам лицето на Ангел, на Елена, на Тота…

Очите ми се затварят и изпадам в полусън, звуците се отдалечават, а аз се озовавам на зелената поляна срещу нас. Но вече не съм умиращият Йордан Иванов Парцалев-комитата, а само едно десетина годишно момче, което пасе овцете…

… Боли ме… сърцето ме боли… душата ме боли… всяка частица от тялото ми сякаш се мъчи да се изтръгне от обвивката на кожата и да се спаси от предстоящото… И аз искам да се спася… да се сгуша в скута на милата ми майчица, която след смъртта на татко се омъжи повторно… осиротях сякаш втори път… останах си без закрила и майчина обич… Защото човек може да има само една майка… само една…

Сънувах я всяка нощ как идва, сяда на одъра и ме гали по главата. Очите й бяха добри, излъчваха топла нежност… казваше ми да не се страхувам, защото тя винаги ще бди над мене… После ставаше и се отдалечаваше, превръщаше се в синя светлина…

Дали заради тези сънища бях толкова храбър, в каквито и опасности да ме запращаше животът… Колко пъти досега съм се гледал очи в очи със смъртта, колко пъти?! Като бях млад, си повтарях: “Не се бой, мама е с тебе… Мама е с тебе!…” А после се научих да се хвърлям яростно както нашия герест петел – в бой до победа, ако ще всички пера, украсявали го преди това, да се окажат на земята.

Най-трудно ми беше, когато за първи път убих човек. Само че, нима той можеше да се нарече човек, щом беше изнасилил сестра ми Иванка, воден от животинския си нагон? Издебнал я край чешмата на баира, завлякъл е в храстите и я поругал. Малката ми красива сестричка, едва 16-годишна, не понесе срама и увисна на въжето. Пред още топлото й тяло се заклех да отмъстя за нея. Дебнах мръсника дълго, но преди да изнесем панихида за 40-те, ми падна сгода една късна вечер. Беше свиреп турчин, най-свирепият и кръвожаден из нашия край. Куц, едноок, с дълга брада и голяма чалма, зададеше ли се, мало и голямо се разбягваше кой накъде види – също както бягат пилците при появата сянката на ястреба.

Като ме позна в тъмното, изнасилвачът на сестра ми викна:

“Що дириш тука, гяур?! Не ме е страх от тебе!”

“А трябва!” – казах и като замахнах, събрал цялата си отмъстителна омраза, с един юмрук между очите го съборих на земята. И се вкопчихме в борба на живот и на смърт. Заклах го пред дома му с ножа, който си бях направил от една стара коса`. Беше ми ясно, че близките му първо на нашата порта ще потропат, за да търсят виновника, затова, без да се връщам у дома, поех към съседното село Дичин, при брат ми Стефан, който тогава беше учител там. Седях при него, докато историята се позабрави, та се прибрах в осиротялата ни къща.

… Тогава разбрах, че отмъщението, вместо облекчение и самодоволна радост, носи ново страдание и пропадане сред пропастите на угризения, на разкаяние, на агонизиране…

… Лицето, което изплува от мъглата, настанила се в очите ми, е на Велика, жената на Георги, моят син… Каква горда красавица беше, когато се венчаха с Георги. Велика Анчева стъпваше като кошута и сърцата на мъжете подскачаха, зададеше ли се по улицата с кобилицата и бляскащите от слънцето менци. Пък и имаше знатно потекло – беше внучка на Първан Анчев Николов, първият българин, заселник в селото ни. Та неговият пра-прадядо е бил първи братовчед на Агата, жената на цар Самуил. Този факт ме изпълваше с гордост, защото капчици от кръвта на потомците на цар Самуил и Агата, тази крехка кръвна нишка през вековете, сега беше и в моите внуци. А Велика нека да се надува, вече отдавна не се дразнех от превземките й.

Роди на Георги трима синове, а мене направи неизказано щастлив с тримата внуци – Йордан, Ангел и Тодор. Ех, каква радост беше да ги гледам, накачулени по баща си, когато се връщаше от Америка, за да ги види. Ала големите заеми с огромна лихва, които бях взел за къщата от чорбаджи Витан и от дългия Тачо, го изпращаше обратно, в далечната чужда страна… Кой да предположи, че е било по-добре там да си остане, отколкото да си идва? Но тогава не мислехме така! Аз бях белязал пътя на всички – аз, комитата, сражавал се срещу многохилядния турски аскер и башибозуци в Дряновския манастир и оцелял, въпреки пожара… огненият пожар, когато се взривиха боеприсите… Топовете стреляха и превръщаха всичко в руини…  Беше кошмарна нощ! Всичко се беше объркало, нямахме избор, освен да бягаме от манастира, който вече не можеше да ни предложи закрилата, от която се нуждаехме… А духаше леден вятър, небето слизаше все по-ниско, натежало от черни облаци, заваля проливен дъжд… после го обърна на сняг. И то какъв сняг – истинска зимна фъртуна през месец май! Сякаш и времето се бунтуваше срещу порядките и искаше да промени цялата природа.

Де да знаех, че ще вали сняг и ще свие такъв студ, щях да си взема кожухчето. Въстаническите ни униформи бяха хубави, спор няма, ама да имахме по един ямурлук връз тях, да ни скрива от боцкащите игли на снега и поривите на ледения вятър. Да бях си облякъл отдолу дебела шаячна дреха, ама не, тогава мислех повече как да изглеждам по-хубав. Ех, да бях мушнал поне една качулка в джоба…

Макар, че добре се познавахме със студовете. Падаха такива люти зими, че понякога не можеше да се диша, дъхът замръзваше в ноздрите, скреж надвисваше от веждите, полепваше по миглите. Стъклата на прозорците се покриваха с дебел лед и с красиви фигури на цветя, нарисувани от виелиците.

Отначало много му се ядосах на този ненавременен сняг. Но той бързо трупаше и засипваше всичко с бяла пелена. И тогава разбрах, че можем да се възползваме от него, да се скрием в белотата му и да се измъкнем от примката на обсадата.

… Трябва да държа будна смелостта си… както досега… да не се предавам на болката, а да я превъзмогвам без стенания… Чувам как вятърът блъска стъклата на прозорците и те потреперват със звън… защото се боят. Но аз не се страхувам, защото съм непобедим като него… Не ми се смейте… Духът е непобедим, не тялото… моето тяло, което се гърчи от болка… Не душата ми изцежда сълзи изпод затворените ми клепачи, а тази обвивка на душата, това тленно тяло…

Край нас пламъците се издигнаха високо нагоре, а гъсти кълба черен дим бързо разнесоха мириса на барут, на изгоряла човешка плът и на дърва. Мирисът на смъртта.

– Малей, изгоряхме! – чух да вика майката на игумена.

Небето изчезна, превърна се в огнено зарево, а от околностите се надигнаха тържествуващи викове и стрелбата по нас се усили. Сега всеки четник, осветен в малкото пространство на манастира, се превръщаше в удобна мишена. А ехтежът от тъпани и зурли откъм околните височини беше угнетяващ.

Ушите ми пищяха от силния гръм, не знаех какво става, бях замаян от кръвта на другарите ми, които падаха покосени, с изцъклени очи.

– На оръжие, братя! Смърт на тиранина!

– Въх! Въй!

– Леле майчице!

– О-ле-ле!

– Ще се бием до последна капка кръв!

Виковете на моите другари се смесваха с гърмежите откъм турските позиции.

Ясно беше, че тук ще се мре. Но поне да е достойно. Реших, че преди това да се случи, ще трябва да убия колкото се може повече от нашите мъчители. Бях отмъстил за сестра ми Иванка, ала нима със смъртта на нейния озлочестител тези кошмари бяха спрели за другите девойки и млади невести? Не, и това нямаше да спре, докато бяхме роби, гяури, рая.

Смъртта е надвиснала над манастира. Както граблива птица се надвесва над гнездо на пойни птици, така и многохилядният турски аскер се е нанизал върху венеца от гигантските канари и оттам ни засипва с гюллета, куршуми и дивашки крясъци. Никой не знае още колко глътки въздух му остават, ала и никой не се страхува да умре. Защото е за освобождението на Отечеството, за бъдещето на деца, внуци и правнуци. Е, и аз ще се бия до последната си капка кръв.

Запявам, за да вдъхна кураж и на себе си, и на останалите:

“Догде е мъничка змията,

елате да се съберем!

С крака да й строшим главата,

свободни да се наречем!…”

Гласът ми укрепва, подкрепен от още десетки.

В отговор турците започвата да стрелят още по-яростно. Но ние пеем вече с цели гърла:

“Да стане лева наш балкански,

от него вятър да повей,

та полумесец отомански

под тъмен облак затъмней!

Да си развием знамената,

да светне нашата земя!

Да си прославим имената,

да гинат турски племена!…”

… Имам усещането, че някой върти леглото ми… после цялата стая се завърта… полита в безвремието… искам да се заловя за нещо, но наоколо е сивота… Лошо ми е… Искам да сляза… Уморих се от този живот… от войните… от битките… Уморих се от сълзи и страдания… уморих се…

… Войводата Бачо Киро ни събра и нареди: всеки да се спасява и като премине оттатък турската обсада, да хваща пътя за Балкана.

Някой предложи да се промъкнем до близката пещера, имало тунел, през който да се доберем от другата страна на планината. Но това не ми се стори разумно. Не разполагахме с факли за километрите лъкатущеши тунели, можехме да се объркаме и да не намерим изхода, а най-лошото би било, ако накрая все пак се измъкнем, там да ни посрещнат заптиетата…

Нямаше време за губене, трябваше да се действа сега, веднага, защото развиделеше ли се, край, шансовете ни щяха да бъдат нулеви. Виждах как наоколо притичват други въстаници, издължените им сенки се мятаха в страховита игра с високите пламъци… Моят спътник даскал Димитър Беляковеца беше посечен пред очите ми преди броени минути от двама турци, които побягнаха обратно при вида на нашите саби и виковете ни. Настигнаха ги и отмъстиха за даскала, но той никога повече нямаше да влезе в класната стая и да поздрави своите ученици…

– Кой идва с мене? – викнах високо.

– Аз! – пристъпи Кирил Пенчев от село Михалци.

– И аз! – отзова се Кольо, чирака на Марангозите от село Горни Турчета.

– Добре, да вървим!

– Ей, чакайте ме! – беше дядо Буже (Божан Кундев) от село Дичин.

Промъкнахме се покрай високите каменни зидове, като се стараехме да избягваме осветената част на манастирския двор. Намерихме пролука в оградата, разрушена от турско гюлле, и пропълзяхме навън. Налучквахме повече по интуиция пътя, защото нощта и гъстият сняг превръщаха всяка наша стъпка в изпитание. А големите камъни наоколо ни спъваха и още повече затрудняваха придвижването ни.

Ослушвахме се. Реката шумеше, придошла от дъжда и обилния сняг. Успяхме да преминем по моста, без да ни забележат.

Озъртахме се. И бавно се движехме в индийска нишка.

Внезапно доловихме турска реч. Даваха им нареждане за атака.

Идваха към нас!

Турците бяха решили да атакуват през нощта манастира!

Нямахме друг избор, освен да приклекнем между камъните и да се свием, без да мърдаме, без да дишаме дори. Сега животът ни беше в ръцете на Господа. До нас имаше храсталаци, увиснали от тежестта на снега и ние се спотаихме под тях.

Снегът плетеше бяла дантела и я намяташе над дървета и скали, сякаш искаше да ни улови в бялата си мрежа и да ни окове завинаги. Вече беше натрупал две педи снежна покривка.

Турците напредваха бавно. Скоро щяхме да разберем защо: заради снега, те не бяха сигурни дали няма да се измъкне някой от нас изпод носа им, затова ръгаха с щиковете си наоколо и търсеха живи комити. Снегът се беше превърнал в нашето спасително покривало, но и то не ни предлагаше пълна защита. Щиковете глухо прозвънваха при срещата си с поредния камък. И приближаваха, все по-заплашително близко…