Орфей – Божествения

Ранните християни са прославяли учението на Иисус редом с това на Орфей. Известно е, че св. Ерм е носел икона на Св. Орфей и е повтарял неговите думи, написани в Евангелията за учението на Христос: “Люби ближния си!”, “Не убивай!”, “Аз съм пътят, истината и животът”. Неоспорим факт е, че в ранните години от идването на Христа, са наричали Христос “втори Орфей” и са секли монети с образите и на двамата. И чак на Първия Вселенски събор в Никея през 325-та г. иконата на св. Орфей е била забранена и премахната, дори било забранено да се произнася името му, но това не помогнало особено. Тогава чрез гласуване е прието, че Христос е бог, ала Дева Мария все още не е призната за Богородица.

Диодор Сицилийски разказва за пътешествието на Орфей в Египет. Аполон Родоски го прави важен участник в мисията на аргонавтите. Алкидамант го нарича създател на азбуката, учител на Херакъл и просветител на хората.

Орфей е този, който въвежда музиката и пеенето към тракийските ритуали. И това пеене, тези песни, стават част от културата на много народи, а в друидизма дори под същото име – пейани (песни).

Но за да научите всичко за Орфей, прочетете тази книга за българо- и човеколюбието.

Историята ни е манипулирана, подменяна, фалшифицирана, цели периоди са заличавани, пренаписвани, премълчавани. Макар съвременната научна догма високомерно да загърбва артефактите и фактите, аз се позовавам на тях.

Мнозина са писали за Орфей, ала всички сюжети са съсредоточени върху любовта между него и Евридика, злощастната й смърт, слизането му в Подземното царство да я търси и неговата смърт, разкъсан от разгневените вакханки, задето не им обръщал внимание.

В романа разкривам живота на Орфей, започвайки от неговото детство, после участието му в похода на аргонавтите до Колхида и донасянето на Златното руно в Йолк.

Втората част обхваща следващите 20 години от живота му – престоят му в Египет, където става писар в Главния храм на Тот, преминава през обучение и е Посветен в тайното знание, достъпно за малцина от жреческото съсловие. Престоят му в Египет съвпада в управлението на фараона-еретик Аменхотеп ІV-Ехнатон, който заедно със съпругата си Нефертити извършва невиждана, нечувана и със сигурност първата религиозна реформа в света – въвежда почит към един бог – богът-слънце Атон. По това време в Египет са на почит повече от 6-хиляди божества, в чест на които има построени храмове, обслужвани от съответен брой жреци – общо са стотици хиляди, а реформата му предизвиква тяхното остро недоволство. Организираният заговор за убийството му е безуспешен. И Ехнатон не само въвежда монорелигията, но построява нова столица, където се мести заедно със семейството си и 30-хилядно население.

Третата част е посветена на завръщането на Орфей в родния дом. Като Велик Посветен и просветен той се заема да довърши първата азбука на своя народ и я направи достъпва за възможно по-голям брой хора, открива училище, изнася проповеди, за да го образова. И се заема по примера на Ехнатон да въведе монорелигия, замествайки почитта към близо хилядата богове, на които се кланят, към един бог – богът Слънце, който създава живота в съвокупление с богинята Майка.

Тогава среща Евридика и изживява любовта в най-красивите й измерения. Но…, смъртта му я отнема. Той тръгва да я търси, слиза в Подземното царство. Завръщането му без нея. Отчаянието. Самотата. Скръбта.

И заговорът на жреците, които насъскват вакханките и пияните жени го убиват по жесток начин, който е неприсъщ дори за мъжете от племето.

“ОРФЕЙ – БОЖЕСТВЕНИЯТ” – исторически роман – откъс

Има такива моменти в живота на всеки човек, които преобръщат живота му.

Има срещи, които променят твоята посока, твоите мечти. Срещи, след които усещането ти е, че си се измъкнал от опустошителен тайфун, чувстваш се помъдрял и различен. Неща, които преди са осмисляли денонощията ти, сега те отегчават със своята простота.

Но как стана така, че името на Евридика започваше с буквата, която измислих за обозначение на енергията на любовта?

– Какво правиш? – застана зад гърба ми Евридика.

– Записвам нашите имена върху камъка за вечни времена. Тази буква “О” е моята, а тази – довърших най-долната чертичка – е твоята буква “Е”.

– Сега какво ще стане?

– Нищо. Нашите две имена ще светят оттук надалече във времето, за да бъдем заедно навеки. Със златна колесница към бъдещето ще летим…

Отстъпих крачка назад, за да се полюбувам на големите ни начални букви. Бяха красиви. Интересно: дали нашите потомци щяха да разгадаят каква голяма любов ни е свързвала и колко щастливи сме били, дори нищо да не правим, както сега, просто да седим един до друг.

Това, че се бях научил да владея собствените си мисли и чувства, ме правеше по-силен в известна степен. До днес. Вече не исках да го правя. Тази енергия, която пламна от любовта, беше по-могъща от всичко, което бях изпитвал преди и усещах как ме променя както топлият пролетен вятър природата. Не исках да овладявам нищо, което произтичаше от Любовта: нито своите настроения, нито импулсите, емоциите в техния широк спектър.

Ала не забравях и принципите на Кибалион! А и как бих могъл, щом всички ние сме само временно във физическия свят – това беше нашият танц върху земята, преди да придобием нови форми на съществуване подир смъртта.

И както внезапно се беше появила, тя също така внезапно изчезна. Но поне узнах името й и щях да проуча чия е, къде живее.

Ала още на следващия ден тя ме изненада, докато си почивах край Синия вир.

– Свириш божествено! – промълви тя. – Мога да те слушам така цял живот…

– Аз пък бих свирил само за тебе цял живот!

Евридика се разсмя звънко:

– Само за мене ли? Я се огледай: наоколо са дошли всички зверове от гората и всички птици от небето, даже четирите вятъра са приседнали да те слушат.

Вместо отговор, засвирих на лирата и запях.

Седим със теб на покрива на Царството небесно,

един до друг, прегърнати от тъничкия сърп

на месеца, напълно избледнял от тиха ревност,

че аз и ти, макар да не говорим, пламтим

и си казваме думи любовни с докосвания плахи,

и сме щастливи, колкото не е бил никой досега…

Но тя беше права. Където отивах, навред ме следваха тълпи от хора, а тук, по планинските пътеки и ливади вървяха като стадо безброй диви животни, които иначе бяха смъртни врагове. Хищници и техните възможни жертви кротко присядаха на тревата, щом седнех аз, и тръгваха, щом поемах нататък. Приличах на пастир, на небесен пастир, който помирява непримирими врагове и укротява тъмните сили на природата.

Орфей пастирът?

Хм, харесваше ми все повече. Защото да си пастир, означава да си стопанин, а аз бях добър стопанин. Нали още като дете сестрите ми се шегуваха с мен, когато им казвах, че искам да стана Пастир. Ето – станах!

Напоследък освен “божественият” Орфей ме наричаха и “Бог Орфей”. А дали беше възможно един смъртен да бъде бог? Не какъвто бе самообявилият се за такъв фараон Аминхотеп ІV. Божествеността аз я разбирам като грижа и закрила на хората: да им предадеш знание, да ги научиш как да се обичат помежду си, за да са щастливи, са им вдъхваш вяра в бъдещето и надежда, че ще се справят с всякакви препятствия по пътя, да им отвориш очите и душите за радостта, че са част от могъщата природа и че след като душата напусне тялото, продължава да живее и да се преражда, да се усъвършенства, докато достигне до съвършенството да се слее с Вселенската душа и разум. Познай себе си, и ще познаеш Вселената и боговете!

Какво направи Аменхотеп ІV? Обожестви се сам, смени си името на Ехн-Атон, построи нов величествен град, който трябваше да се превърне в прослава на него – фараонът-бог – единствен посредник между хората и бога-слънце Атон. Само че след смъртта му Ай и Хоремхеб наредиха градът да бъде напуснат, а дворците, храмовете, сградите и къщите му – разрушени. Гробницата и мумията му бяха осквернени, името му беше заличено от книгата на фараоните и предадено на забрава. Все едно никога не се е раждал нито човек! нито фараон! нито бог! с тези имена.

И всички учудващо бързо го забравиха, бих казал – твърде бързо! Даже собствените му деца!

Как исках и аз да имам деца и да ги възпитам в уважение и почит към по-възрастните. Защото мъдростта и опитът са техни, а на младостта са присъщи нетърпението да опознаят света, мечтите, които бързат да осъществят и любовта, която да споделят и от която се раждат децата…

Когато спрях да пея и се озърнах, Евридика отново не се виждаше наоколо.

Много странна девойка. Разпитах в двореца – никой не я познаваше. Хм! Сякаш не съществуваше, а аз знаех, че е истинска, от плът и кръв,

Припомних си написаното от Хермес Трисмегист: “Душата е забулена светлина. Когато човек не се грижи за нея, тя започва да тъмнее и угасва, но когато в нея се налее свещеното масло на любовта, тя се запалва и гори като безсмъртна лампа…”

Учителят ми разкри нещо, което бях чувствал интуитивно – че силната мисъл лекува всички болести. Защото мисълта е в състояние да измени вибрациите на тялото. Скоро напипах най-важният такт – 7/8 – ритъмът на сърцето, но и вибрацията на небесните сфери. Затова пречистването на вечната ни душа става и с музика. Една от първите ми мелодии се роди още тогава – състоеше се от 2+2+3 пулсации – раз-два, раз-два, раз-два-три…

В очакване на нова среща с Евридика, си повторях: „За да промените своето настроение или ментално състояние, променете вибрацията си“. Защото Волята пренасочва вниманието, а Вниманието на свой ред променя Вибрацията. Задействах Принципа на противоположностите и се съсредоточих върху противоположния полюс на това, което сега беше важно да потисна. „Убийте нежеланото чрез промяната му в неговата противоположност.“

Тази формула всякога действаше, помогна и сега. “Когато те е Страх, казваше Майсторът, не си губи времето да го потискаш, а повикай Смелостта и Страхът ще изчезне. Защото Умът, също както и металите, и елементите, може да бъде преобразуван от едно състояние в друго, от една степен в друга, от едно положение в друго, от един полюс в друг, от една вибрация в друга.“…

А аз владеех Изкуството на Поляризацията, как добре го владеех. Както и всички останали закони и аксиоми, които научих по време на престоя си в Египет.

„Нищо не се изплъзва от действието на Принципа на причината и следствието, но съществуват много Нива на Причиняване и човек може да използва законите на по-висшето, за да надмогне законите на по-нисшето.“

Седях на поляната, където видях за първи път Евридика, свирех и я чаках.

Не можеше да не дойде.

Нямаше да го понеса!

Любовта е като рядко цвете. Тя отначало е семенце, което вятърът на привличането посява в сърцето ти. И от този момент, независимо дали я искаш или не, Любовта заживява в тебе – покълва, разлиства се, разцъфва, дава плодове. Ако се грижиш за своето цвете, то ще изпълни и осмисли живота ти. Ако ли не – ще повехне, ще погрознее. Но винаги ще бъде там, забило здрави коренчета надълбоко, дори да е изгубило надежда.

Такава е тя, Любовта, която всеки отглежда в сърцето си.

Зърнах я и за мигове спрях да дишам.

Беше облечена в червен ефирен хитон, на който дясната страна не бе зашита и при всяко движение на крака й се разтваряше чак до бедрото, предизвиквайки сладостни тръпки по цялото ми тяло.

Когато ме доближи, й казах с пресъхнали устни:

– Написах песен за тебе.

– Наистина ли? И е само за мене?

– Да. Искаш ли да я чуеш?

– Нямам търпение!

Тя се настани на тревата, като кръстоса крака, подпря ръце на тях и впи поглед в очакване. Черните й гъсти мигли и сякаш изрисуваните вежди правеха очите й по-големи и въздействащи.

Не я оставих да чака:

Искам да бъда в очите ти порив красив,

тайно желание, птица, която полита;

да премалявам, потънал сред свят мълчалив;

да те обичам безкрай, без за нищо да питам.

Искам да бъда в ръцете ти жива вода –

хем да ме пиеш, и хем да се губя в безкрая.

Казват: водата изчезне ли, няма следа –

който от мене е пил, той ме търси, аз зная.

Искам да бъда в сърцето ти пламък игрив –

може да топли, но белег от него остава.

Щом те обичам, ще бъдеш неземно щастлива –

с всяка целувка аз нова магия прибавям.

Искам да бъда в душата ти струна една,

струна любовна и страстна, с октави небесни.

Нека Орфеева вярност превръща те в моя жена.

Нашата земна любов е достойна за песни…

Плъзнах за последен път ръка по струните, след което театрално й се поклоних. Разбрах, че когато пиша стихове за любов, трябва да ми диктуват придиханията на сърцето и трепетите на душата – само тогава те са истински. Поетът е като животрептяща струна, опъната между него и хората, за да улавя и най-фините им емоции и ги превръща в стихове и песни.

Очаквах похвала, възклицания, дори целувка по бузата.

Но Евридика мълчеше намусена и между веждите й се вдълбаваше онази бръчица, която вещаеше буря.

– Не ти ли хареса?

Вместо отговор, последва въпрос:

– С колко жени си бил? – впи очи в моите, а аз се засмях безгрижно.

– Не съм ги броил.

– Толкова много! – Тя рипна на крака, готова да си тръгне, ала я спрях:

– Пошегувах се. Всъщност ти си първата, която изпрати огнена светкавица и прободе сърцето ми. Никога досега не съм обичал.

Евридика мълчеше и хапеше устни.

– И защо да ти вярвам?

– Защото казвам истината.

Това не беше съвсем така. Да, за първи път бях поразен от любовна стрела, за първи път обичах. Но имаше една жена – Гукия, вакханката, която ме беше въвела в света на плътските наслади. Ала откакто се завърнах, нито веднъж не се отзовах на нейните покани да се срещнем, макар тя да ме очакаше всяка нощ.

Евридика се врътна и с бързи крачки тръгна по пътеката надолу.

– Къде отиваш?

– Да помисля!…

Няма лесна и безбурна Любов. Любовта е най-огнената емоция, но също и постоянна тревога, ревност, страх… Ако някой твърди противното, сигурно говори за нещо друго.