Явлението  Павлина Павлова! Името й е известно отдавна  от страниците на литературния печат, от радиото и от други медии. Публикациите й нерядко предизвикват възражения и спорове, но никога не оставят читателя равнодушен.

     Упрекват я, че много пише. Да, пише, защото за сравнително недългия си живот досега много е наблюдавала, събрала и натрупала, та има какво да каже и да разкаже.

     Пишела в различни родове и жанрове – поезия и проза, стихове, поеми, сонети, афоризми, приказки, фентъзи, документални разкази, романи за деца и възрастни, та и криминалета. Но кой е разпоредил и узаконил да се твори само в един жанр?  Нали талантът  търси различни форми и средства, в които да се прояви и реализира, а Павлина Павлова, сама по себе си, е едно явление в съвременната българска литература.

     За нея са писали –  Благовеста Касабова /очевидно най-добрата й познавачка досега/, Александър Геров, Иван Попиванов, Евтим Евтимов,  Георги Георгиев, Анжела Димчева, Банко П. Банков, Иван Есенски и други. Ще се огранича само върху историческия й роман „Спартак. Гладиаторът.

     Бях поразен от огромната  изследователска и проучвателна работа, която белетристката е трябвало да извърши, преди да седне пред белия лист. Нужно й е било да усвои онова далечно минало, да стане то нейно, та сетне  да се движи свободно из него и с помощта на въображението да го пресъздава и да го представи пред читателите.

     Първото и основно достойнство на романа е неговото огромно познавателно съдържание. Писателката разказва за живота и бита на римляните, за храната и облеклото им, за нравите и традициите, за религиите и божествата, за обредите и ритуалите, за забавленията и развлеченията /само местата за седящи в „Циркус Максимус” са били над 250 000/, за Лукуловите пиршества  и разгулните оргии, за управлението на Римската република – владетелка тогава на света, за нейните войни, закони, порядки и вътрешни борби, за военния бит, насилието и съпротивата срещу него, за „езика на бичовете” и римските жестокости /след разгрома на въстанието  над 6 000 души от воините на Спартак са разпънати на кръст край главния път „Виа Апия”/,  и т.н., и т.н. – един невероятен калейдоскоп, който държи погледа ни до последната страница.

      Сполучливо избраната монологична Аз-форма дава на писателката възможност да изрази съкровените му чувства и изживявания, съмнения, колебания и разочарования, вяра и безверие, отчаяние и оптимизъм, смелост и решимост да постигне поставените цели, а читателят да се вълнува и да съпреживява с него.

     Павлина Павлова майсторски рисува зрелищни картини на единоборства, битки и сражения, уверено предава динамиката на действието. Тя вижда героя си в боя, слял се с коня си, същински митичен кентавър, а край него  рухват коне,ездачи, кръвта се пръска във въздуха като зловещ дъжд.

         Една от сполучливо уловените и най-добре изразени от авторката черти от характера и поведението на Спартак е неговата любов към рода и родното място, речено с днешен език – родолюбие.И в гладиаторския лагер в Капуа, и в Рим, и в Цизалпийска Галия кураж  и сили му дава мисълта за свидната Родопа – „най-красивото място в света”, а сънародниците му – бесите – са най-храброто племе на Земята. Наричат го „новия Ханибал” , а той: „Аз съм горд тракиец!” Има основание писателката да обяви  на корицата: „Ако, докато четете романа, почувствате вълнение и гордост, вероятно в кръвта ви има наследство и от славните ни предци като тракиеца Спартак .”

     Романът на Павлина Павлова не е само за походи, битки и сражения. Чрез устата на Спартак тя вдъхновено разказва за тракийската култура, цивилизация и изкуство,  за хилядолетни традиции и обичаи /някои от тях стигнали дори до нас – нестинарството, мартениците, червените яйца/, за това как елините са присвоили и обсебили всичко,  дори  божествата на траките. Писателката умело вплита в повествованието си древни знания по астрономия и мореходство, както и поезия със стихове на Соломон и Сафо.

     Всичко това обогатява съдържателността на романа и неговата каратна тежест.

     Със  „Спартак.Гладиаторът” Павлина Павлова показва белетристичния си дар и умения. Мимо неголямата си възраст /както отбелязах/, тя  може уверено да се нареди  до такива романистки, като Яна Язова и Фани Попова, а самият роман – най-малкото! – заслужава да влезе в номинацията за най-хубава  българска книга за 2017 година.