“ДИКТАТУРАТА НА ВРЕМЕТО”
00.00 ЧАСА
Под пластовете време –
тежки, тъмни, с дъх на мухъл,
под пластовете на хилядотонното небе
е миналото.
Щом разровиш, то простенва глухо
от гневните въздишки на подземни богове.
Ако не спреш, упорството ти ще достигне камък,
затиснал вход към Царството на сенките.
Но с фар
не него търсиш. Нежността на спомените само
опитваше се да ограбиш като иманяр.
А всъщност, те са вграждани в сърцето ти години –
(с китайска ювелирна точност в слоновата кост) –
но като филм на бързи обороти ще преминат
върху екрана на небето по мисловен мост.
Когато свърши лентата последна и погледнеш
към празните места наоколо. А утринта
с роса кристално-светла те измие, за последно
вземи от Петата симфония – за вечността…
1.10 ЧАСА
Изчезналите градове тревожат мойте мисли,
потъналите континенти в сънищата ми изплуват.
Дали да вярвам, че животът всичко е орисал,
или като дете пред изненадите да се вълнувам?
Сърцето ми уплашено в гръдта се блъска. Болка
пронизва сетивата ми. И ме измъчват куп въпроси.
А отговорите лежат на дъното дълбоко,
наречено за краткост “Праистория”. Победоносна!
И мъртвите възкръсват, сякаш призовани вкупом
на онзи Страшен съд библейски.
Виждам как прииждат бавно.
Чер облак се полюшва в лъскавия слънчев купол…
Аз спя.
Сънувам времето, преминало през мен отдавна…
1.32 ЧАСА
Нестихващата канонада на дъжда
тресе нощта.
Безбройни капчици
бродират по прозорците тъга,
тъга и плач,
тъга и черни мисли…
Непобедимото присъствие на болка
нахлува или се просмуква бавно –
душата страда,
изгубена сред черна мокрота.
Лодкарю, ще ме преведеш ли до брега на Стикс?
Вземи монетата, която между зъбите си стискам.
2.45 часа
ЕДНА СЪЛЗА
В една сълза да се удавиш,
когато цялата ти болка е във нея,
когато цялата ти радост е във нея,
когато цялата ти мъка е във нея,
когато и смъртта е скрита в нея…
В една сълза да се удавиш
и никой тялото да не намери,
писмо прощално да не се намери,
дори и снимка да не се намери,
а после – спомен да не се намери…
Една сълза…
И вече няма никой…
