Не чукай по капака на ковчега

„НЕ ЧУКАЙ ПО КАПАКА НА КОВЧЕГА“ – Криминален роман – откъс

* * * * * *
– Баща ти почина! – изкрещя майка в телефонната слушалка: – Преди малко…
В първия момент не й повярвах. Беше здрав като скала. Като се изключи Алцхаймера, не страдаше от други хронични болести. Та той, според нея, от десетина години все се готвеше да умира и поради тази причина тя се оплакваше на всички роднини и съседи, че когато това се случи, няма да му отида на погребението. И сега изведнъж: “Почина преди малко”… Заподозрях, че двамата са решили да се пошегуват с мене – дебелашки хумор за разнообразяване на скучното им провинциално всекидневие на отегчени самотни пенсионери. Но, от друга страна, не отиваха ли твърде далече в непрестанните си опити да разберат степента на обичта ми към тях по шестобалната система. Бях сигурна, че са ми поставили оценка “нула”. Не знам защо ми хрумна точно нулата, обикновено с единица ме наказваха учителите, щом ме хванеха до подсказвам на съученичките си и така да повишавам общия успех на класа за сметка на моя. Това, обаче, е друга тема. Може пък, защото двамата често ми повтаряха, че съм нула, прерязана на две.
Колкото и да не исках да повярвам в смъртта на моя родител, налагаше се да проверя нещата на място. Иначе, ако беше жив, в което бях убедена, щях да бъда заклеймявана до края на дните си като най-лошата и неблагодарна дъщеря.
Дължах им го.
Стотици хиляди пъти ми беше натяквано, че те са ме създали /също както Бог е създал Адам и Ева/. Съмнявам се, че са искали да създадат точно мен и точно в този ми вид. Помня само голямото им разочарование, че съм се пръкнала без онзи орган между краката, който определя пола като мъжки. Това е било първото ми голямо провинение. После съм се напикавала и нааквала, трябвало да ме бършат и перат пелените, да ме къпят и повиват във вид на пашкул… Мъка… Да ги оплаче човек. От само себе си се подразбираше, че тези упреци целяха едно: да ми покажат какво ненормално изчадие съм била още от самото ми раждане. И нищо не се е променило, независимо че растях, завършвах всеки клас с пълен “отличен”, за което бивах награждавана от училището с книга. Коментарът вкъщи беше, че щом Тя /имаха предвид мене/ има отлични оценки, то образователната система отива към срив. Или пък учителите са ми писали шестиците по милост, само и само да не срамя моите видни родители…
И сега това обаждане: “почина”!?
Как така ще умре, та той беше едва на 75 години?!
Ами ако е казала истината? Ако Той е мъртъв?!
Трябваше да замина, за да се уверя на място. Бяха ме лъгали за съществуването на Дядо Мраз, на Снежанка, на седемте джуджета, на Карабас Барабас, на страшния Вълк, който яде непослушни деца. Като мене!
Бях плакала, когато разбрах, че Дядо Мраз е преоблеченият ми баща, че светът е пълен колкото с реални, толкова и с измислени хора, само не знаех аз към кои принадлежа. Все още вярвам в чудеса, макар разумът ми да ги отхвърля напълно. Все още си мечтая да върна времето назад и вместо момиче да се родя като едно съвършено момченце, което няма да върши онези неща в пелените, ще бъде много послушно, няма да подсказва и шестиците ще му бъдат писани не заради таткото, а защото е умно малко мъжленце.
Пфу!
Взех си три дни отпуск, изтеглих пари, събрах някакъв багаж и на другата сутрин запалих колата и поех към разплитане на съмненията ми: беше ли жив баща ми или не?
Когато в единайсет часа застанах пред нашия, пардон, техния дом, ме връхлетяха спомени, рояци спомени. Блъскаха се, прекъсваха се, бореха се за надмощие. До този момент ги бях изтиквала до най-отдалечените ъгълчета на съзнанието ми, защото не исках да живея сред тяхната ужасяваща безчовечност. Сега, обаче, нямаше да мога да ги прогоня. Щях да бъда принудена да се потопя сред Ада на детството и юношеството… да преживея за пореден път кошмари… да се почувствам слаба, беззащитна и безпомощна… като хартиена лодчица сред бурно море…
На входната врата имаше залепен некролог, който съобщаваше за непрежалимата загуба на видния адвокат Георги Гърмиславов, но той нищо не доказваше. На колко живи хора им бяха окачвали некролозите, а те продължаваха да щъкат по белия свят, независимо от зловещия къс хартия. Бутнах портичката, не беше заключена, както обикновено. И вратата на къщата не беше. Влязох в гостната и застинах. В средата на стаята, върху разтегателната маса, беше поставен ковчегът.
Баща ми лежеше в него, положил глава върху мека възглавничка с дантелки, а красиви драперийки обточваха ръбовете на голямата дървена кутия. Това ме накара да си помисля, че вероятно се чувства уютно. Нали преди доста години беше написал пиеса със заглавие “Уютният ковчег”. Какво следваше оттук-нататък според пиесата? А, да, неблагодарната разхайтена дъщеря /беше ми доверил, че когато е изграждал образа й, е имал предвид мене за прототип/, та тя, тоест – аз, се връща от столицата и, вместо да плаче горко над ковчега, се втурва да тършува, намира спестяванията им в дипломатическо куфарче, пълно с долари и иска да ги присвои, като не остави нищо на бедната вдовица /тоест, на майка ми/. Няма да навлизам в детайли, защото пиесата така и не прочетох, бяха ми предостатъчни само откъсите, които тогава баща ми ни четеше на глас, при което и двамата се кикотеха, разменяйки си съзаклятнически погледи. Един вид, виж я ти нашата дъщеря какви ги върши, срам няма дори пред тленните останки на своя Създател.
Взрях се в лицето му. Беше притворил очи, а онази ехидна усмивчица си седеше в крайчета на устните му. Онази ехидна усмивчица…
Ето, сега ще се надигне, ще седне в ковчега и гръмовният му глас ще раздаде правосъдие. Само че аз още не съм намерила куфарчето с парите.
Ами ако наистина е мъртъв?
Тази мисъл се прокрадна отначало плахо, после съвсем обсебващо и ме парализира с ужаса, закодиран във всяко човешко същество при среща със смъртта.
Побутнах го с надежда да ускоря развръзката. Беше твърд като стомана, както в младите си години, когато пращеше от здраве и можеше да разтроши камък с ръце. И тъкмо да проверя дали има пулс, майка ми изненадващо влетя в стаята и се развика:
– Не го докосвай!
Отскочих назад, озадачена защо да не го докосвам и разтреперана от лошото си предчувствие, че може пък всичко случващо се да не е театър и душата на баща ми наистина е отлетяла към небето.
– Ти, ти си виновна! – Истерията на майка ми набираше сила и размах: – Не си идваше да го видиш, а той все питаше за тебе! До пос-лед-но!
– Но нали беше болен от Алцхаймер и не ме познаваше от години! – Опитах да се защитя, но това само наля масло в огъня.
– Горкичкият! Умря с отворени очи! И не спираше да ме пита: кога ще дойде? Искам да я прегърна, преди да умра…
Е, тук вече не издържах:
– Говориш глупости! Та той не ме е прегръщал, когато е трябвало!
– Не ти е мъчно за него, нали?
Спрях изучаващ поглед върху майка ми. Тя плачеше по онзи демонстративен начин, който трябваше да я доближи до най-великите артистични изпълнения – с много патос и с никакво чувство. Би могла добре да припечелва като платена оплаквачка – има такава професия.
– Защо пък да не ми е мъчно? Мъчно ми е, и то много!
– Тогава къде са ти сълзите?
Как бих могла да изцедя сълзи от вкамененото си сърце? Единствено приказни герои като Крали Марко бяха в състояние да стиснат камъка и да потече вода. А аз бях само една слаба средно статистическа жена.
– Поне няколко крокодилски да беше проронила, за пред хората…
Беше в онова кисело настроение, когато всичко я дразнеше, но за пръв път като че имаше основание да е кисела.
Лифка протегна ръка и за миг си помислих, че ще ме погали – нещо, което никога не беше правила. Ръката й докосна моята. Затаих дъх. Бях готова да се разплача от радост, че ето, тя все пак ме обича, може винаги да ме е обичала, само дето не го е показвала. Почувствах силна болка и извиках:
– Защо ме ощипа?
– За да дойдеш на себе си!
– Но аз съм на себе си!
– Вече идваш! – Лифка ме изгледа победоносно, докато изтривах сълзите си, вследствие на жестокото ощипване. Тази жена нямаше нито милост, нито чувства. Беше и си е останала звяр. – Сега хората няма да те сочат с пръст! – заключи тя.
– Какви хора?
– Онези, които ще дойдат в църквата.
А, да, за погребението трябваше да присъстват и хора извън семейството – роднини, колеги, приятели…
Тя се пъхна в кухнята, а аз приседнах на стол край ковчега и потънах в размисли. Значи, така: налагаше се версията, че наистина е починал. Кой щеше да присъства на опелото? Майка ми и аз, трима-четирима близки роднини. Колеги? Едва ли, те вероятно го бяха изпреварили по пътя към отвъдното. Приятели? Ха, една непозната дума в тази къща. Той нямаше приятели. Тя нямаше приятели. Те нямаха приятели. Къде се е чуло и видяло Богове да се сприятеляват с простосмъртни?! Грандоманията на родителите ми ги беше захвърлила като върху пустинен остров, а тяхната къща наподобяваше на добре укрепена средновековна крепост, подготвена за продължителна обсада. В зимника всякога се поддържаше солиден запас от каси с олио и оцет, чували с брашно, захар, ориз, боб, леща, сол, включително и “морска”. Имаше бурета с ракия и с вино, както и бутилки от същите артикули, домашно производство. Но те не биха се разделили доброволно с нищо свое, особено с питиетата. А приятелството и трапезата са свързани като скачени съдове. Как ще върви сладката приказка, без вкуснотии и нещо за пийване? Няма как! Затова и липсваха приятели. Нито един приятел…
Как ми се искаше да се случи чудо и Създателят ми да се окаже жив и здрав. Спомних си за един случай от Бразилия, който неотдавна беше обиколил световните медии. След тежка катастрофа, единият от загиналите бил неузнаваемо обезобразен и близките му не били съвсем сигурни, че е той. Но след като леля му и четирима негови приятели го разпознали, най-вече по дрехите, всички се примирили със съдбата и насрочили дата за погребението му. Паднало се на бразилската “Задушница”, когато близки и роднини посещават гробовете на починалите. Тъкмо започнала церемонията по погребението, “мъртвецът” изневиделица се появил жив, здрав и доста подпийнал. Оказало се, че той се отървал невредим при катастрофата и цяла нощ празнувал с приятели оцеляването си в крайпътен мотел. А на сутринта поел към гробищата, за да спази традицията.
И въпреки, че баща ми лежеше в ковчега пред мене, вътрешното ми “аз” отказваше да приеме факта, че е мъртъв. Нуждаех се от потвърждение за неговия Иисусов преход към безсмъртието. Никога не съм вярвала, че това може да му се случи. На него! На моя Създател. Той, който не пропускаше да ми поясни, че аз съм едно лайно /неговото/, че съм “нула, прерязана на две”, че съм мързелива и глупава, че цял живот ще пълня буркани в “ПанЦвик” /местната консервна фабрика/ и че трябва да съм му благодарна, загдето ще ме търпи в дома си да му мия краката и да пия водата.
Понеже трябваше да заслужа някои епитети като “неблагодарна” и “непослушна”, напуснах родния дом веднага, щом ми се отдаде случай. Но вече се бях сдобила с паспорт и никой не можеше да ми нарежда къде да живея и какво да правя. Бях го напускала и преди, на два пъти, но първият имах неблагоразумието да избягам при баба и дядо на село, а вторият – от службите ме намериха, седнала на пейка край шадравана в градската градина и ме върнаха още същия ден обратно. Този път отпраших към столицата, за да се запиша за студентка. Въпреки твърденията на Създателите ми, че съм “мързелива и глупава”, си отвоювах свое място сред големия свят, за чието съществуване само подозирах. Сякаш се озовах в гигантско училище, където започнах да се уча на всичко – от обноски, начин на хранене, начин на обличане, до много по-сложни неща като дипломатичност и професионална реализация. Пристъпите ми на паника, страховете и кошмарите постепенно се разреждаха, смаляваха се, изчезваха. Колкото до приятели, намерих много, навярно поради факта, че притежавах две ценни качества – да обичам и да се раздавам.
Толкова исках да съм хубава и когато вървя по улицата, всички да се обръщат след мене. Само че, когато човек се е родил непропорционален и грозен, нищо не може да се промени. А майка не пропускаше да ми се подиграва. “Каква дълга шия имаш, като на жираф!” – започваше тя: “Вече ще те наричам Жирафка. Колко добре звучи! Трябваше да те кръстим Жирафка вместо Евгения. Ха-ха-ха!”. Тя избухваше в луд кикот и понеже не се смеех, започваше да ме ръчка в областта на подмишниците и кръста, за да ме накара да се усмихна. Не го правех, защото единственото, което изпитвах, беше болка. Намираше погледа ми за “кравешки”… ръцете ми били твърде дълги, краката били като на щъркел… “Същинско чучело!” – обобщаваше тя и след като се насмееше до насита, отиваше да готви, а аз заравях лице във възглавницата и дълго оплаквах съдбата си. Когато в училище започнахме да изучаваме Шекспир, особено любими ми станаха началните стихове от монолога на Хамлет: “Да бъдеш или не – туй е въпросът. /Дали е по-достойно за душата /да понесеш камшиците, стрелите /на бясната съдба, или да се опълчиш сам срещу море от мъки /и да им туриш край?”… Веднъж бях избрала за отговор “не”…
Но сега бях горда от себе си. Защото да израстеш в семейство на човекомразци, а ти самият да си техен антипод, си е подвиг, и то какъв. Добри или лоши, те бяха моите Създатели. Напоследък доста ме занимаваха въпроси като вярата в Бога, в сътворението на света, сред който Бог е поставил първите две човешки същества – Адам и Ева. Оказа се, че те са плод не само на древни легенди и митове. Най-нови научни изследвания предоставяха доказателства, че човешката популация се е зародила от един мъж и една жена – преди около двеста хиляди години някъде в Африка. Всички мъже по света притежавали “игрек хромозом” и това несъмнено доказвало, че са потомци на Адам. А така наречените “митрохонди” при жените доказвали родството ни с Ева. В процеса на изследването учените се добрали до племе бушмени в Африка, съхранило се като компактна общност и тяхното родословно дърво достигало чак до първите хора на Земята, до Адам и Ева преди около шест хиляди поколения.
Щом науката заговори с езика на неоспорими доказателства и научни изследвания, се налагаше да приема факта, че пра-пра-родителите ми са били негри, пардон, тази дума те вече я смятали за обидна, искали да ги наричат “афроамериканци”. Също, както нашите цигани вече са “роми”. Стоп, “афроамериканци”?… афро-американци? Да не искат да повярвам, че моят род идва от американския континент, а не обратното – че американският континент е бил населен вследствие на европейската експанзия?
Ето защо не вярвам докрай в Бога! Вероятно съм 10 процента християнка и 110 процента езичница. Тъкмо да навържа логически резултатите от моите собствени проучвания и хоп, някакво малко камъче преобърне колата. Почти се бях примирила, че пра-пра бабите и дядовците ми са били чернилки, когато това “афроамериканци” ме разколеба.
Сега се чудя за коя научна хипотеза да се заловя? Изборът не е голям. От една страна е Дарвин, според когото пра-родителите ми са били маймуни, според други учени са чернокожи, а според иконите във всички църкви, където съм влизала, са бели. Щом те не могат да решат спора помежду си, за мен е безнадеждно да повдигна завесата към сътворението.
Разполагам ли с други доказателства? Не. Тогава се налага да ги пригодя за лична употреба. Първо Дарвин. Не искам да го обиждам, но защо през последните няколко хиляди години нито една маймуна не е преминала през тази трансформация и не се е превърнала в човек? Без доказателства, защо да му вярвам? Ако пък приема версията, че прародителите ми са чернилки, ще ми е интересно как ще обяснят на жълтата раса това твърдение – на китайците, монголците и японците. Или пък на ескимосите.
Оставаше ми версията на Светата църква, според която Адам и Ева са били съвсем същите, като нас. Но и тук нещо се пропукваше, защото излизаше, че всички хора са роднини, родени от кръвосмешение и продължават да се женят братя и сестри, братовчеди… Ужас!
Имаше право да ме мъмри психотерапевтката ми: непрестанно се товарех с въпроси, на които хиляди години хиляди най-големи умове не бяха намерили отговорите. А аз се хвърлях сред най-дълбоката вода, без да умея да плувам, и после се чудех, че имам фобии…
Но от всички митове и легенди за сътворението на света, най-много харесвах онова за Златния зародиш /Хираня габха/:
“В началото този свят не е съществувал. Но той започнал да расте… Той се превърнал в яйце. То се разпукало… Едната половина на черупката била сребърна, а другата златна. Сребърната – това е Земята, златната – Небето. Външната ципа са планините, вътрешната – облаците и мъглите, жилките – реките, а белтъкът – океанът. Това, което там се е родило, е Слънцето… Когато то се е родило, възникнали шумът и грохотът, всички същества и всички желания…”

* * * * * *
Добре че ресорният ми началник в строителния Холдинг инженер Михаил Братоев беше толкова състрадателен. Щом разбра за кончината на баща ми, веднага ме освободи от работа и дори предложи сам да ме откара на погребението. Отдавна подозирах, че ме харесва и иска да спи с мене, само че бях по-недостъпна и от ледената принцеса, особено що се отнасяше до ухажьорите ми от Холдинга. Бях се трудила повече от всеки друг, бях се изкачвала нагоре по стълбицата на длъжностите и сега ръководех Производствено-техническия отдел. Имаше още три стъпки, за да се добера до върха. Е, не чак до Седмия етаж, където бяха кабинетите на ръководството, но поне до Мениджър проекти. Вече имах индикации и от Изпълнителния директор на Холдинга, и от Председателя на Надзорния съвет, че се нуждаят от човек с моите способности, който да заеме поста Мениджър проекти. Тъй че, беше въпрос на време аз да стана на пряко подчинение на Михаил Братоев, който заемаше длъжността Главен инженер.
Все пак фактът, че е влюбен в мене, ми носеше известни облаги, затова не го отблъсквах докрай, просто го държах на една ръка разстояние. Близо, но не прекалено. Ревнуваше ме тайно от всеки мъж, с когото естеството на работата ми налагаше да се срещам. Мишо държеше, щом приключи срещата, да му докладвам как е преминала. Така хем се успокояваше, че не е прераснала от работна в някаква друга, хем научаваше мнението ми за нахалника, а то неизменно беше негативно.
Предполагах, че в близко бъдеще Мишо ще предприеме по-решителни действия и тогава щеше да ми бъде неимоверно трудно да му се изплъзна, като запазя добрите ни служебни отношения. Беше разведен, което допълнително утежняваше ситуацията. Но щях да мисля тогава, когато станеше по-настоятелен.
Дали го харесвах? О, несъмнено. Беше много привлекателен мъж, с шест години по-млад от мене, материално осигурен, при това заемаше високо платена длъжност. Тъмната му коса леко сребрееше на слепоочията, но тя като че му придаваше още по-голяма привлекателност. Очите му бяха кафяви, топли, излъчваха добронамереност. На фирмените партита младите колежки се тълпяха край него, канеха го на танци и той се впускаше на дансинга както пълководец в битка – самоотвержено, с устрем и плам. Край Мишо всякога се носеше смях. Психотерапевтката ми живо се интересуваше от моите чувства спрямо него и разочаровано отбелязваше, че никак не е добре, загдето държа сърцето си заключено за любовта. Приличала съм на онези монахини, дали обет да бъдат Христови невести. Те се отказвали от всичко светско, от земните удоволствия и наслади. Макар от плът и кръв, те прекарвали живота си в целомъдрие …
Несъмнено беше права. Погледнати отстрани, и хората, и събитията придобиват други оттенъци. А тя буквално изваждаше душата ми и започваше да я разглежда под микроскопа на своята наука. Удивляваше ме какви изводи си правеше, понякога я мразех за това. Но не можех без нея. Тя неусетно се беше превърнала в най-близкия ми човек, в моя душеприказчик, в приятелката от детството, която не бях имала. Бях й доверила и най-съкровените си тайни, мисли, чувства, мечти. Понякога, докато я слушах какви анализи ми прави, се питах как е възможно да ме познава по-добре от мене самата?…

* * * * * *