Убийства в Златната подкова

„Убийства в Златната подкова“ – Криминален роман – откъс

* * * * * *                                        * * * * * * *

Наказанието ми, по всичко личеше, беше на път да се превърне в най-хубавото ми преживяване. Когато мама, татко и Томи някак церемониално се сбогуваха с менe (всеки реши да ми каже по някоя глупост: мама – “Лягай си не по-късно от десет!”, татко – “Да слушаш дядо и баба!”, брат ми – “Гледай да не се разболееш, Чудовище!”), внимавах най-вече да не се разплача. Почти бях готова да падна на колене и да ги моля да ми простят, да им обещая отсега нататък да бъда толкова послушна, че някой ден да ме канонизират за светица (“Света Жоржета”!), само да не ме оставят в това полуумряло село с рушащи се къщи и неколцина старци, докато те си живеят живота в столицата. Донякъде имаха право да са ми сърдити. Но пък брат ми Томи, макар да беше с година по-малък, където и да го оставеха, щеше да му е все едно. Той можеше да седи с часове както Сфинкс в египетската пустиня Сахара и да се пули към екрана на своя таблет. Затова всички, които общуваха поне пет минути с нас, задължително отбелязваха, че Господ бил объркал пола ни – трябвало аз да бъда момче, а той – момиче.

Гордостта ми обаче взе връх и като стиснах зъби, за да попреча на пъргавия ми език да изрече някоя голяма глупост, успях да отроня:

“Не се тревожете за мен. Ще бъда много, много послушна!”

При второто “много” кимнах към застаналите вдясно баба Куна и дядо Нотко, сякаш полагах клетва да им служа вярно до смъртта.

Успях да не се разплача и когато тримата се качиха в “Опела” и сред облак жълт прах се понесоха обратно към дома, зарязвайки ме като непотребна вещ. Но щом се скриха от погледите ни, изтичах в стаята на втория етаж, където татко внесе куфара ми, хвърлих се по очи на леглото и плаках, докато в очите ми не остана нито една сълзичка, а желанието ми да умра и така да ги накажа, ме изпълни със спокойствие и решимост.

Преоблякох се с къси панталонки и потниче, обух любимите си мрежести маратонки, сложих си розовата козирка, за да ми пази сянка на очите и поех навън.

Баба Куна и дядо Нотко никакви не се виждаха. Те не ми бяха истински баба и дядо, а родственици на съпруга на оня вампир леля Кремена-Кобрата, сестрата на татко. “Много добри хора, – бе отбелязала тя. – И работливи. Там нашата Жоржета ще се чувства идеално и току-виж понаучила нещо полезно…” Ако преди това не я харесвах особено, след като ме заточиха тук се зарекох някой ден да й отмъстя и то така, че да ме помни и никога насетне да не посмее да дава глупави предложения. “Вашите са я разглезили, – добави тя с лицемерната си усмивка, този път насочена към мама, – а там ще бъде на по-спартански режим!”… И госпожа Злоба най-безсрамно ме бе погалила по главата. Спомних си как едва се овладях да не извърна глава и да я захапя за ръката, ала все още хранех надежди, че ще ми се размине.

Устните ми се изкривиха в заканителна усмивка. О, щеше да види тя! Не се и съмнявах, че скоро Съдбата ще ми предостави възможност да й го върна тъпкано.

Чичо Лукан, съпругът на леля Кремена-Кобрата или за по-кратко – на госпожа “Злоба”, я превъзхождаше по гаднярство. Беше слаб, с черно лице, с големи уши и с истинска наслада сипеше обиди по адрес на всеки и всичко. Ходеше мрачен, намусен и сприхав, не си спомням някога да съм го видяла усмихнат. Мама и татко го наричаха помежду си “Мрънкалото” и когато с леля не бяха наблизо, повтаряха обидите му, ала само, за да им се посмеят. Малко преди края на учебната ни година той ме беше погалил по главата и в неговия си стил бе започнал мазно-мазно:

“Скъпа малка Жоржета, ти си невиждана тъпачка, главата ти е като презрял пъпеш и се чудя как още не са те оставили да повтаряш класа…”

Понеже си го знаех, че е такъв, изобщо не му се обидих, напротив, дори се зарадвах от предоставената ми възможност да го подразня – мама и татко не бяха наблизо.

“О, чичо Лукане, толкова си прав. Искаш ли утре да те запозная с моите учители, лично да им обясниш как точно да ме оставят да повтарям класа, след като всичките ми оценки са отлични”…

Усмихнах му се мило, след което му се изплезих и избягах от стаята. Не исках да изям някой шамар.

Ала не преставах да го дразня по моя си начин. С наслада си припомних как наскоро го вбесих до N-та степен:

“Малката сладка Жоржета, – пак мазно започна чичо Лукан и това ме накара да застана нащрек: – Така ми се иска някой ден да ти резна скалпчето и да надзърна в хубавата ти главичка. Макар че там сигурно препускат единствено пустинни ветрове…”

“Ти, – казах му и го боцнах с показалец в корема, – ти ме обичаш, но още не си го осъзнал. Затова не ти се сърдя.”

“Аз да те обичам? Тебе? Никога! По-скоро ще си отрежа ушите и ще ги изям!” – изсмя се кисело чичо Лукан.

“Не бързай, защото може да ти се наложи да изпълниш заканата си!” – Избухнах в кикот и го оставих да се чуди на странните ми хрумвания.

Двамата с леля Кремена нямаха деца и вероятно по тази причина се чувстваха задължени да дават препоръки на родителите ни как по-правилно да ни възпитават. И тук вече възникваше конфликтът между мен и тях, защото, докато трябваше да забаламосвам само моите родители, беше по-лесно, но с леля Злоба и с Мрънкалото всичко се усложняваше.

Бях почти четиринайсет годишна хлапачка, висока 165 сантиметра, с дълги тънки крака (като на щъркел, според леля Кремена) и издължен жирафски врат (сравнението е пак нейно). Трудно ми беше да се погледна отстрани, през нейните очи – с крака като щъркел и врат на жираф. Като се прибавеха ръцете ми с нежни тънки пръсти, бях с отчайваща външност. Донякъде се опитвах да скривам дългия си врат с косата, макар да ми беше по-удобно, вместо спусната, да я нося, прибрана с шноли високо на тила. Тази коса, която леля Кремена определяше като “разкошна”, беше единствената ми гордост – кестенява, лъскава и леко вълниста. Лицето ми не беше нищо особено – с мек овал, с плътни устни, повдигнати в краищата, сякаш се канят да се усмихнат. Носът ми беше малък и тесен. А очите – пъстри и любознателни. Ами, май това е всичко.

Няма да забравя как точно тръгвахме на училище през септември 2011 година, в САЩ избухна гигантски скандал, когато се оказало, че един от донорите на сперма имал 150 деца, без дори да подозира. Едно от тези деца започнало да издирва биологичния си родител и разследването го ужасило, защото се натъквал на все нови и нови свои братя и сестри, абсолютно същите като него. Тогава се зарадвах, че в нашето училище нямаше друга с моята външност, което означаваше, че не съм зачената от епруветка.

Когато съм се родила, съм била като капак на годината с най-много природни бедствия. Така поне твърдеше чичо Лукан-Мрънкалото. Били са регистрирани над 850 наводнения, бури, земетресения и други природни бедствия. Само че аз съм щяла да се окажа най-голямото! Освен това, незвестно по каква причина, хората по целия свят решили, че 2000-та година не е последната от ХХ-ти век, а първата от ХХІ-ви век, поради което тя била посрещната с необичайно бляскави повсеместни тържества. Може пък да се окажеше, че те неосъзнато са приветствали раждането на един нов месия, подхвърлях уж между другото. При такъв обрат на думите му, “Мрънкалото” обикновено напускаше полесражението с погребално изражение и стиснати зъби, за да не си изпусне нервите. Е, и това ме устройваше. Никой победен не си тръгва с усмивка на устата, нали?

Слънцето грееше яростно, затова се подслоних под сянката на голяма черница досами оградата. Трябваше да помисля как ще изкарам трийсетте дни сред пустото село с претенциозното име Златната подкова. Дали да не се заема с тренировки и да придобия онази убийствена бойна техника на монасите от манастира Шао Лин? Хм, за трийсет дни? Не ставай смешна, Жоржета, та монасите тренират с години, някои започват когато са едва четири годишни. И все пак можех да се поупражнявам да мятам нож…, да въртя дълга пръчка…, такива работи…

Не съм очаквала тази жестокост от мама и татко – поне да ми бяха оставили мобилния телефон! Когато ми отнеха лаптопа, бях информирана, че старците нямат кабелна телевизия, за Интернет да не говорим. Е, телевизорът им от миналия век ловял няколко телевизионни канала, но дълбоко се съмнявах, че ще седна да гледам тъпите им предавания. Този факт ми подейства успокоително, защото доказваше, че имат ток и няма да се налага да си светим със свещи, както едно време.

Четох неотдавна, че гледането на телевизия било твърде вредно занимание, защото водело до промиване на мозъци. Половин минута след като се включи телевизор можело да се смята, че човек е останал с половината си мозък, тъй като лявото му полукълбо, което било свързано с аналитичните мисловни процеси, автоматично се изключвало. Така възприемането на  информацията за чиста монета било гарантирано, защото изпадал в състояние, подобно на транс, на хипноза. Затова в Англия чрез телевизионни предавания и филми въздействали върху затворниците. Някои учени дори наричали телевизията “убиец на въобръжението”. Е, аз нямаше как да бъда застрашена, понеже и да исках, липсваше източникът за това харакири на мозъка.

Ушите ми пищяха, не привикнали с такава тишина. Повдигнах лице срещу нежния вятър и подуших миризмите, които носеше.

И тогава чух гласовете. Бяха мъжки и техните притежатели нарочно ги снишаваха, но понеже бях досами оградата, не изтървах и дума. Не случайно нашите понякога казваха, че ушите ми са като магарешки, защото чувах от километър какво си говорят, особено пък ако ставаше въпрос за мене:

– От полицията са надушили нещо. Нашият човек ни каза да спрем да копаем, докато нещата се поуспокоят.

– Как да спрем, бе, Соте? – сопна му се другият. Говореше дрезгаво и кашляше сухо. – Точно стигнахме до мястото, посочено в картата за вход. Да не искаш да ни измъкнат съкровищата изпод носа?

– Глупако, забрави ли, че аз плащам и на багериста, и на работниците, и на тебе? Аз имам най-голям интерес всичко да свърши час по-скоро. Въпрос на няколко дни… – Не виждах лица, но гласът на този Соте беше басов и с приятен тембър.

– Ами ако е клопка, Шефе? Ако това е начин да ни отстранят, за да опоскат погребалната камера, а после ние да намерим само няколко строшени грънци.

– Точка, Геро. Не ми се лежи в пандиза! Скриваш металотърсача и кротувате. Кажи какво стана с другата работа?

Гласовете се отдалечиха и, за да ги чувам, се принудих да изляза на улицата и ги последвам от благоразумно разстояние. Моето вътрешно “Аз” крещеше с тъничко треперливо гласче, изпълнено с тъмни предчувствия, да спра. Изплезих му се и храбро продължих подир двамата. Мъжете обаче завиха по пряката вляво и когато пристигнах до ъгъла зърнах само облак прах, сред който различих червените контури на лек автомобил.

Съкровища?… Погребална камера?… Ето защо вече си мислех, че наказанието ми би могло да се превърне в най-хубавото ми преживяване. Бях надарена с остър слух и благодарение на него понякога неволно чувах любопитни неща. Но точно на това забравено от Бога място… кой да предположи?!

Искаше ми се да бях поразпитала за хората, които живееха наоколо. “Шепа старци” ми се беше сторило предостатъчно, за да обрисува скуката, на която щях да бъда обречена.

Къщата на моите домакини беше стара, двуетажна, с голяма стая долу и малка преходна, която се използваше за кухня. По външна каменна стълба се отиваше на втория етаж, където от ненужно широк коридор се влизаше в три спални, които очевидно отдавна не са били ползвани. Отвън, пред къщата, под голяма асма беше разположена продълговата маса с пейки от двете й страни. Под навес наблизо – печка – очевидно за готвене през лятото.

Мама напразно се притесняваше, че може да си лягам след десет часа. Щом вечерята приключи, моите домакини ми пожелаха “Лека нощ” и отидоха да спят. Беше още светло, минаваше девет. Носех си три книги, но лампата едва мъждукаше от тавана, а друга нямаше. Угасих я, за да не привличам комари, и се облакътих върху рамката на прозореца.

След горещия ден нощта нямаше как да бъде различна. От нагрятата земя се излъчваше топлина. Стаята ми беше като пещ. Тези хора дали бяха чували за климатици? Едва ли. Пък и долу, на първия етаж, със сигурност не беше чак толкова горещо.

Слънцето беше залязло неотдавна и облаците по небето се бяха оцветили в оранжево и розово, любими мои цветове. Докато им се любувах, забелязах как от изток изгрява луната. Никога не бях я виждала толкова красива. И огромна. Скоро неоновата й светлина освети градината, като да беше ден.

Хрумна ми да се поразходя из селото. Ако моите домакини обаче разберяха, щеше да стане грандиозен скандал и рискувах да прекарам останалите 29 дни заключена в стаята. Ха! Ето го решението. Внимателно извадих големия ключ, който стоеше от вътрешната страна на бравата, измъкнах се навън и заключих вратата. Ако се опитаха да ме проверяват, щяха да решат, че не искам да бъда безпокоена. Слязох тихичко по външната каменна стълба. Нищо не се случи. С разтуптяно сърце изминах разстоянието до дворната порта, натиснах дръжката и се озовах на улицата.

Както и предположих, селото тънеше в мрак. Ако всички си лягаха още по светло, ясно защо не бяха поставили улични лампи.

Обзе ме страх. Наоколо бродеха приключения, само дето не бях съвсем готова да стана част от тях. Ами ако някой се промъкнеше под прикритието на сенките и ме нападнеше изотзад? Да бях си взела джобното ножче или поне някаква тояга. Ослушах се напрегнато. Отвред с вдъхновение пееха щурци. Нейде далеч лавна куче, после го второ, трето.

Надписът на една табела, поставена на входна врата в нашата жилищна кооперация гласеше: “ЗВЪНЕЦЪТ НЕ РАБОТИ – ПОДРАЗНЕТЕ КУЧЕТО!” Работеше безотказно, даже когато най-спокойно си минавах покрай вратата. Тук, на село, където вероятно нямаше звънци, кучетата влагаха цялото си старание да известяват своите стопани за непознат, който се навърта наоколо.  Дали бяха вързани или….

Стига Жоржето, казах си строго. Ако така мрънкаш и се плашиш от всичко, по-добре се връщай в леглото, както направиха старците.

Бях запомнила две от посланията на писателя Маркес от едно негово писмо, май последното, което се въртеше в Интернет. Толкова ми харесаха, че не само ги запомних, но и се стараех да ги следвам. Първото: “Бих продължил, когато другите спираха. Бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха. И колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!” И второто: “Щях да спя по-малко и да мечтая повече. Защото за всяка минута, когато затваряме очите си, ние губим 60 секунди светлина”. Сякаш аз ги бях измислила, а не този гений, от когото не бях прочела друго. Пък и за това писмо се носеха слухове, че не той, а друг е авторът, ала какво значение имаше. Важното беше, че звучаха така, сякаш аз ги бях измислила за себе си.

Поех надясно с намерението да не се оклонявам по странични улички, за да мога, когато реша да се върна, да намеря къщата. Засега силуетът на черницата ми вдъхваше увереност, че ще се ориентирам.

Бях вършила много щуротии, но такава – никога. Затова и вълнението, което туптеше в гърлото ми, бе толкова силно. След всяка крачка очаквах да ми се случат невъзможни неща, не бих се изненадала, ако зърна вещици, яхнали метли, да се гонят из тъмнината. Или да се натъкна на извънземни. Или…

Спънах се и политнах напред. Успях да се подпра на ръце и тихичко изругах. Тъпи селски улици.

Как не се досетих по-рано: ето го “оръжието”, от което се нуждаех. Взех във всяка ръка по един камък и продължих по-спокойна.

Чух как тишината се разпиля от вейналия вятър. Черните сенки на дърветата се раздвижиха, като да бяха живи. Опрях гръб в близката ограда и се заозъртах. Очите ми щяха да изскочат от взиране, но не видях нещо особено тревожно.

Пристъпих отново бавно, без да сменям посоката. Колкото по-високо се издигаше луната, толкова по-светло ставаше и мога да се закълна, че вече почти не се страхувах.

В този миг зърнах снопове светлина, а след тях и лека кола, която пресече пътя ми и изчезна в близка пряка. Чух ясно, че спря и двигателят й угасна. Като внимавах да не вдигам шум, се промъкнах до ъгъла и надникнах предпазливо. Дишах на пресекулки, но когато забелязах тримата мъже, изправени до колата, които мълчаливо пушеха цигари, буквално замръзнах. Защо не разговаряха? Така рискувах да бъда разкрита от някое неволно движение, неочаквана кихавица или дявол знае какво още.

Наблизо хлопна портичка и от сенките към тях приближи четвърти мъж. Беше среден на ръст и носеше два очевидно тежки сака. Спуснаха се да му помогнат и тогава долетя гласът му. Беше леко дрезгав и плътен, накъсван от суха кашлица. Веднага го познах – нали само преди броени часове го бях чула да се ядосва, че ще им измъкнат съкровищата.

– Разбрахте заповедта на Шефа? До второ нареждане нищо не се прави!

– По-внимателно бе, Геро, това да не са ти картофи?! – сопна му се някой. (Аха, значи Геро живееше в тази къща.)

Щом подредиха саковете в багажника, четиримата продължиха разговора си:

– За парите говорихте ли? Кога ще ни плати?

– До няколко дни ще си получим всичко.

– Поне охрана няма ли да оставим? Така всеки лесно може да отвори капака и да влезе в погребалната камера.

– Шефа ще се погрижи. Ние трябва да кротуваме, да не се набиваме на очи. И да си траем!

 – Молете се да не разбият канала, че тогава ще стане страшно! Преди три години помните как ни подредиха ония журналисти…

– Нали отървахме пандиза… – вметна някой и се засмя пресилено, но останалите не го последваха.

Светна пламъчето на запалка и инстинктивно се дръпнах назад. За части от секундата успях да зърна две физиономии: едната бе на млад мъж с липсващи предни зъби. Вторият бе с бръсната глава и татуировка върху нея, но не различих каква.

– Хайде, Геро, ще чакаме да ни се обадиш за парите.

– Чао!

– До скоро!

Двигателят заработи, ала аз вече тичах към грамадния тъмен силует на черницата. Не исках да си помисля какво може да ми се случи, ако решат да свърнат по нашата улица.

Но не свърнаха.

Опитах се да успокоя дишането си, като го забавих и направих няколо дълбоки вдишвания. Напипах ключа от стаята ми в джоба на панталонките. Беше глупаво да го нося с мен, ами ако се изгуби? Трябваше да му измисля скривалище.

Изкачих се с котешки стъпки до втория етаж, вкарах ключа и чух прещракването. После влязох и повторих всичко от вътрешната страна на вратата. Заключих се, за да мога да се наспя, защото бях решила да повторя нощната си разходка.

*   *   *                                *   *   *                         *   *   *

Когато се събудих и си спомних какви ги бях вършила през нощта, изпитах угризения, че не се държа, както биха искали мама и татко.

Ала щом излязох сред обляния от слънцето ден, мигом забравих всичко, кръвта ми закипя и закопнях за нови приключения.

Оказа се, че минава един подир обед. Откъм двора се носеха кукуригане, кудкудякане, грухтене.

– Добро утро! – придадох си приветлив вид и се усмихнах мило: – Тук, при вас, се спи много сладко.

– Така е, – съгласи се дядо Нотко.

– Два пъти идвах да те каня за обяд, но ти не чуваш! – Лек укор ли долових в гласа на баба Куна?

– О, съжалявам! Ако искате, мога да ставам и в шест! – заявих бодро, като се надявах тя да се разкая за укорните си нотки.

– Не се притеснявай, дете! – каза дядо Нотко. – Спи си колкото искаш. Нали си във ваканция?

– Тъй, ами, като тръгнеш пак на училище, искаш, не искаш, ще ставаш рано. Хайде, да ти е сладко.

Баба Куна беше успяла да подреди под асмата няколко чинии и паници, пълни с какво ли не: някаква постна яхния, салата от домати, краставици и чушки, домашно сирене, ябълки и дребни праскови, резен диня. Само за да не я обидя, опитах от яхнията. Вече бях измислила как благовидно да откажа да ям от нея, но вкусът й, ммм, беше зашеметяващ, никога не съм предполагала, че може да съществува нещо по-шикарно от бургер или панирани пилешки крилца. Набързо ометох всичко, после натроших парче сирене върху салатата и изядох и нея. От диня никога не се отказвам, тъй че…

Половин час по-късно се върнах обратно в леглото с чувството, че ще се пръсна от преяждане.

Замислих се защо беше тая хранителна вакханалия? Дали защото пропуснах закуската? Дали имаше нещо общо с чистия въздух? Или бабата готвеше толкова вкусно с отгледаните в градината им зеленчуци, че аз…

Отново съм заспала. Събудих се, когато слънцето клонеше към залез. И за мой ужас установих, че изпитвам вълчи глад. По дяволите! Ако продължах да се тъпча, както днес на обяд, щях да стана сто кила за нула време.

Слязох и поздравих домакините си, седнали край масата за хранене.

– Тъкмо навреме! – отбеляза баба Куна.

– Хайде, да ви е сладко! – Дядо Нотко отчупи голям залък и загриза пилешко бутче.

Печеното пиле се оказа домашно, погачата бе още топла, а салатата, е, за нея вече споменах на обяд. За десерт имаше сладък пъпеш.

Старците ме наблюдаваха с възхита как лапам като гладувала поне седмица. Не знам защо ми хрумна да попитам:

– Вие, … хм… яли ли сте Мак-бургер?

– Мак с какво? – поиска да уточня дядо Нотко.

– С булгур, не я ли чу? – сопна му се баба Куна.  – Не, ние такива новости не ядем.

– И по-добре! – подкрепих я напълно искрено. – Ако хората знаеха какви вкуснотии умеете да готвите, щяха да се редят на опашка пред вратата ви.

– Чу ли, Нотко, – усмихна се старицата. – Ти нито веднъж не се сети да ме похвалиш. И камъни да ти сервирам, и мусака да ти направя, все тая!

– Детето е право: манджите ти са хубави, щом не помня някога да сме изхвърляли храна. Това какво ти говори? Кажи, де! – сопна й се миролюбиво той.

Май казваше истината. В нашия хладилник винаги имаше по нещо за изхвърляне след допустимия “Срок на годност”. Но тук кой им определяше срока на годност? Как ли разбираха дали храната става за ядене?

Спомних си широко обсъждания случай с един бургер, оставен от учител на рафт в продължение на 12 години и не успял да плесеняса, дори имал вид на току-що направен. Това само доказваше, че консервантите са му били в повечко от обичайната доза. Или експериментът на оная фотографка, която от 2010 година държала на масата си бургер и пържени картофки от МакДоналдс и започнала редовно да ги снима. Две години по-късно тя споделила, че “храната е пластмасова на пипане и има акрилен блясък”.

Чувствах се едновременно и благодарна, и виновна, затова, въпреки протестите на баба Куна, й помогнах да разтреби масата, да измие чиниите и да полее мушкатата, засадени в пластмасови сандъчета, стари кофи и тенекии навред покрай къщата. Бяха невероятно красиви с безбройните си цветове.

– Вие нямате ли си куче? – поинтересувах се, колкото да поддържам разговора.

– Умря миналата седмица. Немска овчарка, Сара се казваше. Беше много стара, на 14 години, – въздъхна скръбно старицата.

– 14 кучешки не са равни на 14 човешки, нали?

– Така си е. Преизчислено, Сара е столетница. Ха, ей го Полковник Котан. – Една жълто-оранжева котка с навирена опашка се отриваше в краката й. – Къде скитосваш, а? Запознай се с нашата гостенка.

Котката впи жълти безизразни очи в мен, сякаш искаше да ме запомни.

Намразих я начаса. Нали заради котката на госпожа Злоба сега бях тук?! И в какво толкова се бях провинила? Докато гостувахме един следобед в разкошната къща на леля Кремена и чичо Лукан, реших да си направя малък експеримент. Отдавна не вярвам в Дядо Коледа, но все пак трябваше да мога да подкрепям твърденията си с факти като, например, че няма как дебелият старец да се спусне през комина, щом даже котка не е в състояние да го направи. Завързах любимата им котка в малка продълговата кошница и се качих на покрива. Ала не бях изчислила правилно дължината на въжето, та се наложи да я пусна от няколко метра височина. Кошницата с котката тупна сред камината, добре че не беше напалена, размяука се, дотичалата леля Кремена едва не припадна.

Е, незабавно бях разкрита и г-жа Злоба получи законното право да избере наказание за постъпката ми. Не че и преди не се месеше по въпроси, които не я засягат. Фактът, че си нямаха деца, беше пренасочил родителските им въжделения върху мен и брат ми. Брат ми беше образец за послушание. Така аз оставах във фокуса на вниманието им, и не само на тяхното, но и на мама и татко.

Лела Кремена-Кобрата притежаваше способност да посява омраза, да изплита фините нишки на интриги, да инквизира душата ти с онази префиненост, присъща на садистите. Затова, колкото и да я мразех, се страхувах от нея и гледах да потулвам истинските си чувства. Бях убедена, че тя е наясно с тях, но ако ги демонстрирах открито, бе все едно да пусна злия дух от бутилката.

Ако трябва да обрисувам накратко тази жена, бих я сравнила с гъска. Надменна, враждебна, всякога облечена в бяло и отрупана с тежки бижута, изпъчила гърди и високо вдигнала глава – човек би си помислил, че е една съвременна мадам Помпадур, а не обикновена съпруга на чичо Лукан-Мрънкалото. Лицето й, тясно и заострено в брадичката, бе осеяно с множество бръчици, особено около очите. Устните й бяха като кръгче и сега, при вида на пернатите наоколо, бих ги сравнила с кокоше дупе. Макар че тя полагаше доста старание за тях – винаги бяха грижливо начервени и леко издадени напред. Сякаш притежателката им искаше да каже: “Вижте моите прекрасни устни!” В злобните й очички гореше дивашкият огън на дребнава отмъстителност и спотаена ярост. Тя можеше дълго да изчаква, като ловец с пръст на спусъка, кога жертвата, тоест, аз, ще й падне на мушката. От нея се научих на търпение, за което ще съм й благодарна до гроб. Всичко в нея ме отблъскваше и най-вече коварството й.

Като да са били създадени един за друг с чичо Лукан. Трябвало е да го кръстят направо Лукав, една нищо и никаква съгласна буква, а как веднага на човек му става ясно с кого си има работа. Дланите на ръцете му винаги бяха влажни и лепнещи. Все гледах да си измислям повод, за да не се ръкувам с него. Случеше ли се, усещането беше, че ръката ми попада в лигавата прегръдка на гол охлюв, а не можех да си представя нещо по-гнусно. Докато ръцете на леля Кремена бяха ледени – вероятно такива ръце имаше Ледената кралица. От чичо Лукан лъхаше неприветливост, апатия и бездушие. Ястребовият му нос и властното лице бяха чудесно допълнение на госпожа Злоба.