Сапфиреният феникс

 И въпреки, че нейният роман има финал, той остава отворен, както и цялата афераКТБ, на която станахме свидетели и която десетилетия ще присъства в живота на българите, макар и като предупредителна сянка за могъществото на Мафията.

„САПФИРЕНИЯТ ФЕНИКС“ – Политически криминален роман за аферата КТБ – откъс

ПРИХВАНАТ РАЗГОВОР

*   *   *                             *   *   *             *   *   *

– Твърдиш, че една банка може да бъде убита с вестник.

– Една банка може да бъде убита по много начини: и с вестник, и с анонимно писмо, прочетено по радио, и с SMS-и, и с e–mail-и, и с няколко купени безработни, които да се наредят пред централния й клон и да обсъждат как банката ще фалира и ще изгубят спестяванията си… По-важното обаче е, че дори да бъде фалирана… убита… затворена… това не е краят. Защото няма да мине много време и тя ще бъде възродена. По един или друг начин, под същото или под друго име…

– Жалко само за онези хорица, чиито спестявания ще изгорят… Мъчно ми е за тях.

– Но не ти е мъчно да им харчиш паричките…

– Не ставай груб!

– Извинявай, скъпа. Време е да убием тази банка.

– Да, време е!…

ПРЕАМБЮЛ КЪМ ЗАДКУЛИСИЕТО

*   *   *                             *   *   *             *   *   *

Седнал под сянката на голямата тераса, откъдето морето се виждаше най-добре, дребният мъж бавно въртеше масивен златен пръстен с глава на сокол. Мразеше, когато се чувстваше така – напрегнат, изнервен, като приклекнал за скок над пропаст. От години тласкаше събитията към деня “Х”, направляваше общественото мнение чрез услужливи медии и подкупни журналисти, следеше всяка стъпка на Мустака, разполагаше с огромен фотоалбум с негови снимки, макар онзи да избягваше, доколкото беше възможно заради поста му, всяка показна публичност. На всичко отгоре си нямаше и любовница! Нещастник!

Колко добре би се получило да можеха да го пипнат на калъп с някоя мацка, а после да го притиснат до стената: или? – или? Вербуваха негови служителки в Банката, обещаваха им главозамайващи за техните представи суми, ако успеят да го прелъстят. Нищо не излезе. Въпреки това, нещата вървяха добре… скоро, съвсем скоро предстоеше финалната развръзка…

Заради този финал днес той, един от най-изявените политици на Прехода, очакваше пристигането на Гуверньора на БНБ. Странно, мина му през ума, защо в пресата го наричаха така, след като думата “гуверньор” означаваше съвсем друго – “мъж, нает за възпитател на деца в богато семейство”. Дали по този начин се опитваха да принизят ролята му? Щяха да видят те! Защото той му беше разпределил главна роля.

Шумът на морето долиташе и обгръщаше в ласкава напевност луксозната вила. Неговите охранители бяха затворили околовръст не само пътищата, но и пътеките през боровата горичка в радиус от три километра. Никой не трябваше да научи нито, че са се срещали, още по-малко – какво са си казали. На четири очи!

Усмивка озари слабото му грозновато лице.

Цената.

Всеки човек си имаше цена. Самият той го знаеше от личен опит. Преди доста години, когато беше млад и зелен, така го притиснаха, че трябваше да избира между живота и смъртта. Тогава направи първата си сделка – продаде си душата. Не на дявола, както е в приказките, а на Държавна сигурност. Страдаше, проклинаше своята слабост, пък после нещата така се извъртяха, така се обърнаха, че се оказа друго: печелившият е бил той. Не само в преносен, а и в буквален смисъл. Годините минаваха и постепенно се превърна в приказен принц – влиятелен и богат. И макар никога официално да не беше заемал властови позиции, той беше Сивият кардинал при всички правителства на Прехода. Човекът в сянка, който можеше да сваля министри и да вкарва свои доверени хора за министри. Да дирижира и направлява стотици хиляди избиратели. Да бъде едновременно могъщ и недосегаем.

От няколко години обмисляше най-значимия ход в живота си. Когато прочете в пресата до колко милиарда са достигнали депозитите на домакинствата в банките, се почувства направо незначителен със своите няколко милиона. Сега или никога! Трябваше да се превърне в милиардер! Ми-ли-ар-дер!

Идеята го обсеби и го потопи в сладостни кроежи. Зае се да избере банка, на която да сложи ръка, после да проучи кредитния й портфейл, активите й, всичко…

И тогава тя сама му се навря в очите – Корпоративна Търговска Банка. Българска банка с апетитни собствености, сред които бившата БТК, верига бензиностанции и остатъците от целия Военно-промишлен комплекс, реновирани и все по-печеливши!

Беше като продължителна партия шах. Задкулисно да разпали войната – бавно и с наслаждение. Отначало между онзи, когото всички наричаха Пинокио заради червените бузки и дългия нос, затънал до уши в кредити, но пък медийната му империя щеше да бъде много важна за манипулиране на общественото мнение. И Мустака, превърнал КТБ в банка-мечта. На по-късен етап включи не особено умния Президент, който не усети как “настъпи” докачливия мажоритарен собственик, а той в отговор даде онова интервю в “Der Standard”. Битките се ожесточаваха.

– Колата на Гуверньора е преминала покрай първи пост! – докладва Шефът на охраната.

– Щом пристигне, незабавно го поканете в Синия салон.

– Разбрано, господин Хакан!

Оп-па-ла-а. Да видим този хубавец за колко ще се продаде този път. И макар да нямаше вид на много умен, беше хитър и напорист нагаждач. На времето, когато Кюлев го доведе от глухата провинция и започна да го изтиква към върха, можеше да го спре. Не го направи, защото Кюлев имаше нюх за удобните хора. Благослови избора му и когато пак той го предложи за Гуверньор. Досега го бяха използвали за някои услуги, като при сделката с брейди облигациите през 2002 година, когато държавата загуби над един милиард щатски долара, но тогава играчите се оказаха повече от очакваното и съответно печалбата спадна. Особено недоволен беше Гуверньорът, ала си затрая, защото все още беше нов. Сега, след толкова години начело на БНБ, успя да натрупа доста информация и вероятно щеше да иска по-голям дял.

Жалко, че заради МВФ и Световната банка, които им натресоха този Валутен борд, нямаше начин да се печатат пари. Не че тези пари не бяха просто едни хартийки. На старите пишеше, че са обезпечени със злато и всички активи, но това е минало-забравено.

Беше горд със себе си как успя да овладее ключови позиции в ДАНС, особено в сектор “Сигурност”. Там внедри свои хора, които от години работеха за него, прикриваха схеми за пране на пари, а уличаваха неудобни партньори или конкуренти – но, само когато той им наредеше, в точно подбран момент.

Този път на Гуверньора му предстоеше да свърши мръсната работа, най-мръсната работа, защото щеше да бъде във фокуса на всички медии, на всички институции, на целия български народ. Само трябваше ловко да го вкара в кошарата, както успя да овладее и Главния прокурор, и Шефа на финансовото разузнаване…

 За мигове си представи как с част от парите на КТБ ще си купи огромно имение на някой гръцки остров… а защо не и цял остров, гръцкото правителство разпродаваше острови… И ще си даде заслужена почивка… ще пече старите си кокали под лъчите на южното слънце, ще си поръчва момичета за развлечение от целия свят. Не че сега не го правеше, но мислите му бяха ангажирани със сложни политически комбинации, със сваляне и съставяне на правителства, с издигане на служебни премиери, с избори… Много неспокойна ставаше обстановката в международен план и огнените пламъци на военни конфликти все повече доближаваха до границите на България – и от север, и от юг. Това не влизаше в плановете му. Само не и война!

Макар че целият му живот премина като на война, тя беше в сферата на дипломацията, на задкулисието и на подземния свят.

Стана и се упъти към Синия салон. Беше се погрижил да го превърне в капсула, напълно изолирана в пространството. През специалните стени никой не би могъл да подслушва разговора им, още по-малко – да бъде записван чрез мобилни апарати, таблети и прочее изобретения на техниката. От охраната отправяха към посетителя покана да остави всички свои мобилни апарати при тях – уж да не им пречат по време на срещата – превеждаха го през замаскиран скенер, за всеки случай, и едва тогава, след като бяха напълно сигурни, че е “чист”, го въвеждаха в небесно синьо тапицираната стая с дискретно осветление от тавана и стените.

– Гуверньорът, господин Хакан.

Сложи си най-радушната усмивка и пристъпи крачка, за да го посрещне. Но го остави той да извърви разстоянието от вратата до меката мебел, където си стиснаха ръце.

– Добре дошъл!

– Добре заварил!

Хакан бързо го огледа. Онова раболепие, с което някога черпеше с кафе посетителите на Емил Кюлев, беше заменено от самочувствието на хищника, за когото няма невъзможни неща.

– Заповядай, настанявай се. Какво ще пиеш?

Гуверньорът се отпусна на близкото канапе и се приведе напред:

– Кафе без захар.

Очевидно грешеше в преценката си: щом го зърна, раболепието, затаено дълбоко в душата на Гуверньора, изпълзя и се настани върху лицето и угодливата му усмивка. Много фалшива усмивка. Навярно точно заради тази комбинация му се стори толкова жалък. Отвращаваше го.

– Малко уиски?

– Не ми се пие. Горещо е, а и ще бързам да се връщам в столицата.

– Ти си знаеш.

Нарочно натърти на “ти” и кимна към прислугата.

Гуверньорът видимо беше свалил гарда, в очакване на изгодна оферта. Начинът, по който сведе длъгнестата си фигура към него, 32 каратовата усмивка и раболепието в погледа бяха сигурни признаци, че ще успее да го ангажира за една от главните роли в своя сценарий. И една от най-важните!

Така-а. Не трябваше да бърза. Поне десетина минути искаха от него специалистите по заглушавания, за да прочистят и елиминират и най-малката възможост от изтичането на информация. Затова тласна разговора в посока на лятната отпуска, премина през политическата ситуация в страната, отдели време на пиратите в Сомалия и на събитията в Израел и Палестина, мимоходом се спря на бежанския проблем. И едва тогава рязко смени темата: една банка трябва да бъде ликвидирана с негова помощ и силно се надява, че ще се разберат приятелски.

Дявол знае какво е очаквал да чуе Гуверньорът, ала докато го слушаше, докато му рисуваше стъпка по стъпка какво предстои да се случи, лицето му придоби пепелявосив цвят, а блясъкът в очите му угасна. Явно, доста се изплаши, защото за пръв път щеше да направи нещо, което да разтърси държавата, а перспективата да се провали го парализираше.

Ала мозъкът му щракаше, алчността му взе връх и бързо започна да възвръща изгубеното си дар-слово.

– Значи, и Главният прокурор знае?

– Донякъде.

– Ще ми осигури ли защита, ако нещо се обърка?

– Няма какво да се обърка. Ако те е страх, ще ти назначим и охрана. Държавна. От НСО.

Хакан извади куфарчето, изправено до фотьойла му, и с жест го разтвори върху масичката. Пачки с 500-Еврови банкноти умееха да убеждават най-бързо, знаеше го от дългия си опит на политик.

– За какво са тези пари?

– С тях ще затваряш устата на когото трябва, за да не ни издъни. Твоята сметка ще бъде захранена чак на финала.

– С колко?

Длъгнестата фигура се приведе още по-напред, наклони глава и му заприлича на огромна въпросителна. Беше целият превърнат в слух.

Изчака достатъчно, за да го подготви, и прошепна.

– Сто милиона.

Гуверньорът рипна, лицето му, от сиво-пепеляво, се покри с яркочервен цвят, а гласът му премина в кресчендо:

– Подигравате ли се с мен? Залагам си главата… семейството… кариерата… всичко…

– Момент, имах предвид само за първоначалните разходи, така да се каже. Както вече отбелязах, твоята сметка ще бъде захранена на финала.

– Зададох въпрос: с колко?

– С една двайста от активите, знаеш сам, че са за над 10 милиарда…

– Извън аванса от сто милиона?

– Да, извън аванса.

– Малко е! Искам една десета!

– Ще направя разчети. Пак ще говорим.

Как само умееше да се пазари, копелето!

Направи пауза. Пресмяташе на ум.

– Ще ти се обадя по телефона. Ако ти кажа: “Соколът излетя”, значи сме приели твоето искане. Но чуеш ли: “Соколът е мъртъв”, няма промяна в офертата.

– Ще чакам. Кога започваме? – лаконично запита Гуверньорът.

– Когато настъпи подходящ момент. Имай готовност, ще бъдеш известен. Вземи този телефон, сателитен и анонимен. Не че ще си говорим по него кой знае какво, за всеки случай.

Гуверньорът протегна ръце да затвори куфарчето, когато Хакан рязко каза:

– Не забравяй: тези пари не са за тебе. – Масивният му златен пръстен с глава на сокол просветна.

Настъпи пауза, в която се чуваше единствено ускореното дишане на Гуверньора. Като избърса потта от челото си, кимна:

– Добре, разбрахме се, ще тръгвам.

Подаде му ръка. Гуверньорът се сведе към него и мократа му длан пое неговата, нежна и суха. Изпита усещането, че го сграбчва слузеста медуза. Бързо я издърпа.

– Да, разбрахме се. Няма ли да останеш поне за обяд?

– Иска ми се, но по-добре да вървя. Шофьорът ме чака в близък мотел, нека не привлича вниманието, всички ни познават.

– Тогава – лек път.

– Благодаря. Довиждане.

Беше 28 юни 2013 година.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЗАДКУЛИСИЕТО

*   *   *                             *   *   *             *   *   *

Обичаше да слуша шума на морето и да се наслаждава на тишината, нарушавана само от птичи разговори. Под сенките беше толкова приятно, защото бризът донасяше свежест и дъх на водорасли, на потайни дълбини и загадки, скрити на дъното от векове. Едва дочакваше края на месец май, за да се премести тук. В София живееше в пазвите на Витоша, където въздухът също беше изпълнен с аромат на борове и на снежни дихания от върха, но морето си оставаше голямата му слабост. Затова не се отказваше от мечтата да си купи свой остров, през последната година цените на гръцките острови паднаха много, би могъл и без да чака да си го купи, но по-добре да приключи с тази голяма авантюра, най-голямата, която е предприемал досега.

Както при всяка по-важна среща, неговите охранители бяха затворили околовръст не само пътищата, но и пътеките през боровата горичка в радиус от три километра. Никой не трябваше да научава с кого се среща и какво си говорят. А днес гост щеше да му бъде Гуверньорът.

Големият ден “Х” предстоеше. Доста работа имаше през последните месеци. Но и доста се забавляваше, особено след като вкара в играта услужливата неправителствена организация “Улична мрежа”, създадена за подобни моменти, която изпрати сигнал до Главния Прокурор, че Траян Витанов, мажоритарният собственик на четвъртата по големина банка, е организирал мафиотска структура…

По-абсурдно обвинение не можа да измисли, все едно някой светец да бъде обвинен, че е съдържател на публичен дом, но на журналистите щеше да се хареса. Оказа се прав. После надъха Белия, другият голям играч на медийния пазар, да поиска от Мустака да му прехвърли безвъзмездно акциите от трите най-апетитни компании на Банката. Ох, как само го насъска, цяла нощ му изтъкваше какъв долен тип е Мустака, какво е говорил зад гърба му…

Мустака, разбира се, отказа.

Така успя да ги скара завинаги.

И едва тогава пристъпи към подготовката на съкрушителния удар.

А Мустака нищо не подозираше. В момента финализираше покупката на друга банка и според доверения си източник – веднага щял да напусне България, защото водел преговори за трета, виенска. Времето му изтичаше. Не трябваше да му позволи да се сдобие с виенската, с Европа трябва да се внимава, защото там се престараваха с лова на вещици. Току-виж стъпил накриво и, вместо милиардер, стане подсъдим. Но пък отсъствието на Мустака от страната беше шанс и знак свише, че сега трябва да ударят.

– Колата на Гуверньора е преминала покрай първи пост! – докладва Шефът на охраната.

– Щом пристигне, незабавно го поканете в Синия салон.

– Разбрано, господин Хакан!

Отдавна му беше потвърдил окончателната оферта. Още преди година, след онзи разговор, когато за пръв път му намекна, че скоро КТБ може да изгърми, му докладваха, че двамата с жена му са изтеглили парите си от банките и са ги изнесли в чужбина. Това означаваше, че той не само няма нищо против, но дори се подготвя за деня “Х”, както го беше кръстил за себе си.

Стана и се упъти към Синия салон.

– Гуверньорът, господин Хакан.

Сложи си най-радушната усмивка и пристъпи крачка, за да го посрещне. Но го остави той да извърви разстоянието от вратата до меката мебел, където си стиснаха ръце.

– Добре дошъл!

– Добре заварил!

– Заповядай, настанявай се. Какво ще пиеш?

Гуверньорът се отпусна на близкото канапе. Очевидно, беше притеснен, защото се потеше, а със сигурност нямаше как да е от горещината навън – и в колата му имаше климатик, и тук климатиците работеха на 18 градуса.

– Кафе без захар.

– Малко уиски?

– Не ми се пие в тази горещина.

– Ти си знаеш.

Този път разговорът се фокусира върху събитията в Украйна, върху строежа на “Южен поток”, върху присъединяването на България към Шенген – да минава времето, онези важни десетина минути, необходими да обезопасят на сто процента поверителния им разговор.

– Миналата година, когато ми гостува тук, пак беше през юни, си говорихме за една банка, която трябва да бъде ликвидирана. Моментът настъпи. Готов ли си?

Масивният му златен пръстен с глава на сокол потрепна хищно.

– Мисля, да. – Длъгнестата фигура на Гуверньора се приведе към него и очите му изпитателно се взряха в неговите. – Уговорката ни остава, нали? “Соколът излетя”. Сметката ми ще бъде захранена…

– С една десета от активите! – прекъсна го Хакан.

– Извън аванса от сто милиона?

– Да, извън аванса.

Направи пауза.

– Кога започваме? – лаконично запита Гуверньорът.

– Веднага! Всъщност, вече започнахме. От теб искам да се обадиш на онези свои приятели от държавните фирми, които имат сметки там, да ги закрият. И не само на държавни. Но трябва да си дискретен.

– Знаете, че разбирам от банкови кризи.

– Именно.

– Не е някаква шега, нали? Ще бъде фалирана.

– Човек, който се шегува с такива неща, си подписва смъртната присъда! – многозначително процеди Хакан и продължи безизразно: – Наети са момчета, които да разпращат мейли и SMS-и, в които да съобщават, че КТБ фалира. Други пък ще образуват опашки пред клоновете й в цялата страна. Сега ще те запозная  с детайлите. Бъди готов, щом банката свърши парите, да излезеш на сцената. Не се разделяй с телефона, който ти бях дал.

Като избърса потта от челото си, Гуверньорът кимна:

– Да, в джоба ми е. Друго има ли?

– Та ние още не сме започнали да си говорим по същество. Нали се разбрахме, че ще останеш да пренощуваш?

– Да, разбрахме се.

– Нека първо се подкрепим, да обядваме. Ще имаме достатъчно време да уточним всичко, стъпка по стъпка…

Беше 8 юни 2014 г.