Късчета любов

“КЪСЧЕТА ЛЮБОВ” – откъси

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО №1

Невъзможна е тази любов, но се случи.
Без дъх ни остави, когато очите ни се срещнаха за първи път.
Сякаш палавият Ерос беше решил да полудува и ни прониза със своите стрели.
Незабравим миг, в който душите ни се устремиха една към друга. Миг на сладостно опиянение и самозабрава. Миг…
После настъпи изтрезняването. Венчалните халки върху ръцете ни хвърляха предупредителни отблясъци. Ти беше с друга, аз – с друг. Срещата ни бе закъсняла с години. И двамата имахме семейства, отговорности, спомени… И двамата се бяхме вричали в обет за вечна обич и вярност, в добро и лошо… докато смъртта ни раздели…
Запознаха ни. Разтреперана ти подадох ръка и почувствах как спирам да мисля, превърната в страстно желание. Бяхме толкова близо един до друг, а всъщност – невъзможно далечни. Едва не извиках от огнената болка, която ме връхлетя. В сърцето ми се беше отворила жива рана, рана завинаги. Защото колкото и да искам да те забравя, това няма да се случи – никой не е успял да заповяда на сърцето си…
Оттук-насетне щяхме да се обичаме тайно… да си мечтаем за нова случайна среща… да сънуваме своите съкровени желания и да страдаме по нещо неизживяно, което би могло да ни подари цялото щастие на света…
Ех, ако ни бяха запознали преди години, преди ти и аз да се обвържем с други хора, въобразявайки си, че те са голямата ни любов. Но тя се оказа имитация. И макар вече да осъзнаваме истината, нищо не може да се промени…

РАЗМИСЛИ ЗА НЕСПОДЕЛЕНАТА ЛЮБОВ

Повечето хора не осъзнават, че дори несподелената любов е дар Божи. Защото е могъщо чувство, което предизвиква буря в душата ни, огнен дъх на страсти, вълшебно островче за мечтания, пътечка за надежди…
Кое друго чувство може така да раздвижи сетивата ни, да ни изпълни със сладостни очаквания и с копнежи?
А онзи, който не е почувствал тези трепети, може само да съжалява. Защото любовта, за която всички говорим, не се случва толкова често, дори има хора, които никога през живота си не са я изпитали. Любовта, която ни прави щастливи и богоравни…

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО №2

Когато Съдбата реши да свърже две души, всичко става възможно.
И ето, че ние се срещнахме отново – този път бяхме сами и почти се сблъскахме на улицата сред забързания поток от хора. Помня слънчевото утро… аромата на цъфнали липи, който витаеше като скъп парфюм наоколо… Помня как ме гледаше, жаден за любов, как ми говореше нещо, а аз ти отвръщах със смях, ала не съм запомнила думите… те нямаха значение. Сърцата ни, привлечени магнитно, ни доближаваха опасно близо. Разчитах в полуделия си пулс сигналите морзови, които повтаряха неразумни желания… Паметни мигове, които всеки пази в килера на спомените, но ние ги съпреживявахме с детска радост и въодушевление.
И тогава си помислих, че искам да те омагьосам с Любов – светла и истинска. Да превърна фантазиите ти в реалност, а реалността – в сънища наяве. И ти да закопнееш за моите устни, за трепета на тялото ми между силните си длани, за шепота ми в ухото ти и за огненото ми дихание, което ще те пренася в Рая.
После – първата ни среща в ателието на твой приятел… Дори не се замислихме, че прекрачваме отвъд златната окръжност на брачните си халки. Желанието беше извън контрол – ние бяхме полудели за тази близост и я споделяхме опиянени, без да сме пили вино, и ненаситни в началото на греховната ни връзка…
Скоро аз свалих своята халка, завинаги се разделих с нея и с мъжа, когото бях предала не защото не ме обичаше, а защото аз бях престанала да го обичам. Защото обичах теб.

* * * * *
– Всичко в този свят е любов – ти ме прегърна силно и зарови глава в косите ми, – защото хората се създават в мигове на безумно себеотдаване.
– Ала сме здраво хванати в мрежата от условности, зависимости, норми на поведение, етикет и морал – дълго преди да се родим. И трябва да останем така до края. Защото дори когато сме имали шанс да се измъкнем, са ни вълнували съвсем различни проблеми, а после, после е било твърде късно…
– Какво се опитваш да ми кажеш?
– Опитвам се да ти кажа, че те обичам. Много. И завинаги. Опитвам се да ти кажа, че сме създадени един за друг, но се срещнахме прекалено късно.
– Отказала си се от развода?
– Напротив, вече подадох документите… Нали няма да престанеш да ме обичаш?
– Никога! Ти си най-хубавото в моя живот, знаеш го.
– Тогава ме целуни! Обичам те!
– И аз те обичам…
Какво е любовта, ако не магия?… Лудостта на нормалните… Екстазът на страстите… Тя е червената нишка, която свети вътре в нас и ни води, често по трънливи пътеки.
… Любовта, която подаряваме…
… И любовта, която получаваме в замяна…
Покълва в мен като плаха трепкаща светлинка. Разраства се, търси път, избликва, подобно на гейзер. Зашеметена, неспособна да разсъждавам разумно, се оставям в плен на това божествено състояние, наподобяващо лудост, на тази сладка магия…

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО № 3

Моя закъсняла любов… Нечакана… нетърсена… ала ураганна… помитаща… изпепеляваща… Любов завинаги.
Навярно отдавна спиш в прегръдките на нощта. Навярно сънуваш устните ми, ръцете ми, уханието на кожата ми… Навярно простенваш от избуяло желание за близост и ръката ти ме търси напразно…
Знаеш, че те очаквам, ала се страхуваш да извървиш разстоянието от твоя дом до моя… Страхуваш се от промените… от неизвестността… Страхуваш се от щастието…
И при мене е така. Колкото по-дълго си живял в самота, толкова всяка промяна те плаши по-силно. Отдавна мина полунощ. Взирам се в тъмнината и търся отговорите на безброй въпроси.
А всичко би било просто и лесно, ако един от нас поиска да последва зова на сърцето…, ако прошепне сакралното “Обичам”… Времето ни върху тази Земя неумолимо изтича… Хайде, не се колебай! Само докато се оглеждаш в любимите очи ще осъзнаваш, че животът може да бъде прекрасен…
До утрото остава много време…

* * * * *
Небето е безкрайно. И накъдето да поемеш, ще срещаш звезди, звезди, звезди. Толкова е объркващо. Можеш да се загубиш. Да се превърнеш във вечна скитница, която спи под звездните мостове и се храни с остатъци от нечия трапеза.
Затова внимавай с посоките. Стигнеш ли до звезден кръстопът, трябва да спреш и добре да се огледаш. Знаеш ли накъде си се запътила, към какво се стремиш, кого очакваш да срещнеш по пътя си? Ако си наясно – просто следвай сърцето – то е най-верният компас. Ако ли не – избери си за водач слънцето. Доброто старо Слънце ще разпръсква с лъчи тъмнината, с която Вселената се опитва да покрие всичко и ще ти помага да вървиш напред – към онази звезда, която идва в сънищата ти.

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО № 4

Любими,
Преваля полунощ и навярно отдавна си в света на сънищата. Но аз сънувам и с отворени очи, затова не мога да заспя. И за кой ли път възкресявам лицето ти, очите ти, устните ти, припомням си думите ти…, вълнувам се при спомена за целувките ти и твоята нежност – онази безбрежност, сред която душата ми се потапя, за да се възроди като да е пила от живата вода…
Понякога изтръпвам при мисълта какъв ли би бил животът ми, ако пътищата ни не бяха се срещнали в една паметна вечер. Помниш ли? Сякаш боговете бяха решили да свържат съдбите ни и да ни подарят неземно щастие, до което са се докосвали малцина смъртни. Връхлетяха ни ураганни чувства и ние, пометени от вихъра на взаимната страст, неосъзнато се молехме да няма край чудото, наречено Любов.
Току-що видях как от късчето небе, очертано в рамката на моя прозорец, падна звезда. Една звезда угасна, затова нека нашата любов се превърне в звезда за влюбените и за онези, които все още търсят щастието. Небето е пълно със звезди, но пътеводните са единици.
Спи, любими, и сънувай звездата, която окачих над хоризонта от изток. Нашата Любов сияе не с отразена, а със собствена светлина, затова е толкова ярка. Обичаш ли ме, както аз те обичам, тя ще бъде там за вечността…