Магическата дума

Всъщност “Магическата дума” е роман за деца от 6 до 12 годишни, събрал пленителни случки и приключения на близнаците Виктория и Калоян за една незабравима тяхна година. Годината, през която тръгват на училище, учат се да четат и пишат, намират нови приятели. А през лятото опознават света с мама и татко, посещават “Дисниленд” край Париж, отдъхват на Сейшелите, във Велинград и Варна, Калоян отива на скаутски лагер. Денонощията, прекарани във вилата на баба им са не по-малко вълнуващи и забавни. Роман, над който малките читатели ще се смеят, но има и какво да научат и за себе си, и за големия свят.

ОТКЪС ОТ МАГИЧЕСКАТА ДУМА

Близнаците Виктория и Калоян си приличаха като две капки вода, но не съвсем. Тя беше момиче, той – момче – достатъчен повод за никога нестихващите войни между тях. Бяха ги започнали още преди да се родят, когато се бореха за по-голямо пространство в коремчето на мама Деси, но тогава така и не излъчиха победител. Щом настъпи време да се появят на белия свят, отново се сборичкаха кой да бъде пръв. Калоян омота пъпната връв около врата на сестра си и успя да се покаже три минути преди нея.
После двамата се състезаваха кой ще реве по-силно, кого по-напред ще нахранят и чий памперс ще бъде сменен.
Всичко това беше само репетиция, преди да са застанали самостоятелно на краката си. Започваше славното време, когато можеха да се удрят, скубят, спъват, ритат, драскат и хапят. Щом отвореха сутрин очи, бързаха да се облекат и като надаваха крясъци, си измисляха най-дивашките игри, от които на близките им често се завиваше свят. Двамата обаче бяха толкова погълнати от надпреварата, влагаха цялата си енергия и устрем, тъй че нищо друго не ги интересуваше. Наистина, славни години.
ШРОНГ! Това бе магическа дума, която знаеха само Виктория и Калоян. Дума, която беше като стартов изстрел. ШРОНГ! Двамата си разменяха съзаклятнически усмивки и се втурваха в устрем нанякъде.
Оказа се, че седем годишнината е твърде важна възраст. Но дори след като Калоян и Виктория духнаха свещичките на тортата – всеки си имаше своя торта със седем свещички, не им стана ясно значението на онова изречение, което възрастните повтаряха понякога, като клатеха многозначително глави: “М-даа, липсват им първите седем години!”. Двамата не можаха да си отговорят къде са се дянали тези първи седем години, най-славните, поне за тях. Години, през които растяха и опознаваха света, никнеха им зъби, учеха се да се хранят правилно, да си мият зъбите и да се обличат без чужда помощ. Най-хубавото на тези първи седем години обаче си оставаха игрите – от момента, в който отваряха очи точно в седем сутринта, чак до 22 часа, когато ги изпращаха по леглата.
– Хайде да се гоним по стълбите! – предложи Калоян на сестра си, която беше с три минути по-малка от него, ала именно тези три минути му даваха самочувствието, че й е батко.
– Добре! – отвърна тя и двамата се понесоха нагоре. Стигнаха до терасата и спряха задъхани.
– Сега какво? – запита Виктория.
– Сега обратно! – нареди той, ала изневиделица се появи баба Жана и строго каза:
– Вижте се на какво приличате! И сте се изпотили. Отивайте да се измиете и преоблечете.
– Но, бабо, – опита се да й се изплъзне Калоян.
– Никакво “но”! Тръгвайте пред мене!
Ето, такива бяха възрастните: все се появяваха в най-интересния момент и разваляха всичко. Ако не й се подчиняха, щеше да се оплаче от тях на мама Деси, а те не биха искали Мама да им се кара. Нито пък Татко. Калоян обаче реши да си отмъсти и когато вечерта всички седнаха около масата, съобщи високо:
– Пък днес баба Жана ме блъсна по стълбата!
– Какво съм направила? – не повярва на ушите си добрата жена.
Калоян невъзмутимо продължи:
– И не само ме блъсна, ами ме риташе! – добави той с равен тон.
– По кои стълби? – запита спокойно Татко.
– От голямата тераса надолу.
– Не е вярно! – зяпна от изненада смаяната баба Жана, но Татко й даде знак да замълчи.
– И ти се претърколи по всички стъпала, така ли?
– По всички! – отвърна, без да се замисли, Калоян.
– А после? – настоя Татко.
– После баба Жана ме хвана за врата, замъкна ме обратно на терасата и ме изхвърли долу.
– От втория етаж ли? – уточни Татко.
– Да, от втория.
– И къде падна?
– На земята.
– Хм, странна история! – замислено отбеляза Татко. – Значи, първо те блъсна по стълбите, след това те риташе и накрая те изхвърли през терасата?
– Точно така! – с грейнали очи отвърна Калоян.
Най-после Татко разбра всичко и сега щеше да накаже баба Жана, която ги прекъсваше на най-интересната част от играта и ги караше да се мият, преобличат и дори да спят на обед.
– Ти лъжеш, Калояне! – строго го погледна Татко.
– Не лъжа! Така беше!
– Тогава защо си жив? Ако баба те беше изхвърлила от терасата, щеше да си умрял или целият да си натрошен като онзи пластмасов палячо, през който мина едното колело на колата, помниш ли?
Такъв си беше Татко, всякога разбираше дали казва истина или опашата лъжа. Ама сега и той щеше да го разобличи:
– А ти защо ме излъга за зъбите? – възмутено извика Калоян.
– По-точно?
– Излъга, че трети път няма да ни израстнат зъби, а на дядо Хосе са му поникнали само за една нощ! Всичките, а не един по един! И не го е боляло!
Татко се подсмихна загадъчно и поясни:
– На дядо Хосе са му поставили изкуствени зъби. За да може да дъвче храната. Но ако вие със сестра ти не си миете зъбите, ще се наложи доста по-рано да ви слагат изкуствени ченета…

* * * * * * * * *
Дядо Хосе беше част от семейството. Калоян нямаше представа откъде се беше взел с този шоколадов цвят на кожата и с добрата си усмивка, но беше сигурен, че дядо Хосе всякога ще остане при тях. Вероятно защото техните дядовци отдавна са се преселили на небето, близнаците се бяха привързали към дядо Хосе, който се грижеше за градината и къщата. А понякога вечер, преди Татко да се прибере от работа, дядо Хосе идваше да пази на футболната врата, докато Калоян и Виктория му вкарваха дузпи.
Затова веднъж, когато Татко съвсем сериозно каза, че някой си Батков, собственик на футболен клуб “Левски”, иска да купи Хосе за отбора, Калоян не повярва на ушите си. Ала Татко продължи и добави, че щял да плати купища пари за него, толкова много, че с тях ще могат да си купят десетина други като Хосе. Сега само от решението на Калоян зависело да го продадат ли на отбора-съперник или да не го продават.
– Не! – отсече Калоян. – Не! И не!
– Помисли малко, не бързай, – погледна го изпитателно Татко. – Десет нови като Хосе…
– Но нито един от тях няма да е същият! Не се продава! – извика Калоян и изтича по стълбите надолу.
Как Татко не разбираше, че дядо Хосе е единствен в целия свят. И сто мъже със същата шоколадова кожа не биха могли да заменят неговия приятел.
Намери дядо Хосе да седи пред къщата и да дялка нещо. Калоян спря срещу него и като свъси вежди, каза:
– Не се тревожи, никога няма да разреша да те продадат!
– Знам, – отвърна кратко дядо Хосе и продължи да си дялка.
– И без да се обиждаш, ти не си толкова добър играч, – добави Калоян.
– Защото не тренирам редовно, – увери го дядо Хосе.
– Тогава ела да поритаме! – грейнаха очите на Калоян.
– Не мога.
– Че защо?
– Трябва да довърша това.
– И какво е то?
– Дървена свирка за патици.
– За какво ти е? – недоумяваше Калоян.
– Не си ли забелязал, че сутрин и вечер над градината прелитат ято диви патици? Искам да ги примамя да кацнат при нас.
– За какво са ни тези диви патици? – зачуди се Калоян.
– О, за нищо. Просто… така… – Дядо Хосе смръщи вежди. – Когато бях малък моят дядо ме водеше с него на лов за диви патици. Примамваше ги да кацнат и ги ловеше с мрежи. Искам да си припомня усещането… дали ще успея да ги заблудя… такива работи…
Калоян започна да се киска, като се държеше за корема:
– Ей, ама ти си бил голям смешник…
– Сега ще видиш ти кой е смешникът! – подгони го дядо Хосе и щом го хвана, го погъделичка под мишниците и го прати да донесе топката: – Хайде, давай да видим кой на кого ще вкара повече дузпи.