Вълшебното конче

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА СНЕЖИНКА

Цяла седмица синоптиците, които предсказваха какво ще бъде времето, единодушно твърдяха, че снегът ще завали в събота. И не само ще завали, ами и ще натрупа. Затова беше обявен код „жълто“. Те изглеждаха толкова самоуверени пред своите огромни карти на България, че на хората не им оставаше друга възможност, освен да им повярват.
И ето я дълго очакваната събота. От сутринта децата надничаха през прозорците и оглеждаха небето. Снегът никакъв не се виждаше. Клоните на оголелите дървета и храсти се люлееха силно, което би могъл да прави единствен вятърът.
Децата тежко въздишаха, обръщаха гръб на приготвените за пързалката шейни и сядаха да си рисуват, да четат книжки или да си играят с играчки.
Снегът заваля чак късно вечерта и затова повечето деца не го видяха, защото вече спяха.
А снежинките, които дълго бяха репетирали в балетното училище, ту се стрелваха, ту замръзваха на място, ту описваха сложни пируети. Накрая грациозно докосваха земята, или някой покрив, или клон на дърво. Улавяха се и се покланяха. Така ги бяха учили – винаги да се покланят в края на танца.
Валеше първият сняг за тази зима. Земята беше топла, също както и покривите на къщите, и клоните на дърветата. Затова снежинките, щом се поклоняха, бързо се превръщаха в капчици вода и попиваха в земята.
Една голяма снежинка долетя в градината на малката Ева. Ева тъкмо бе застанала до прозореца и я забеляза да се спуска, осветена от прожектора на лампата пред къщата.
И Снежинката забеляза малкото момиченце, защото очичките му светеха от възторг и приличаха на звездички. И тъкмо си представи как някой ден ще се превърне в част от снежен човек, Снежинката се приземи, поклони се и… се стопи. Капчицата вода, в която се превърна, се плъзна между буците пръст и спря до една луковица.
– Добре дошла! – поздрави я луковицата. – Толкова бях ожадняла.
– Добре заварила! – отвърна капчицата-снежинка. – Ти коя си?
– Аз съм къщичката на червеното лале. Сега то е сгънало своята красива бална рокля в очакване на месец май. Тогава в градината на Ева започва големият цветен бал.
– Колко интересно! – каза капчицата-снежинка. – А кой друг е поканен на този бал?
– Разбира се, всички лалета. И жълтите, и розовите, и шарените. Ще бъдат и божурите с техните натруфени рокли. Ще дойдат и…
– Чакай! – прекъсна я капчицата-снежинка: – Сега си спомних, че преди да се превърна в снежинка, бях утринна роса върху кичест бял божур. Да, добре си го спомням, защото в онази далечна страна, наречена Китай, хората идваха да се порадват на цветовете му.
– Китай ли? – невярващо се размърда луковицата на червеното лале. – Аз пък съм от Холандия.
– И ти ли беше водна капчица, преди да се озовеш тук? – зарадвано запита капчицата-снежинка.
– Ама че си глупава! Една луковица винаги си остава луковица. Продадоха ме. А ти как прелетя от Китай до България?
– Отначало слънчева целувка ме превърна в пара. Така полетях нагоре, към небето. Там се събрах с други росни капчици като мене. Вятърът ни понесе. Издигахме се все по-високо, и по-високо. Превърнахме се в дъждовен облак. И така пътешествахме дълго с ветровете от изток и запад, от север и юг. Когато нашият облак се сблъска с друг, аз се отроних и полетях надолу, ала беше много студено и веднага замръзнах. Започна най-красивият ми танц като снежинка. Някой каза, че ще останем месеци все така бели. Но аз щом се приземих, отново се превърнах в капчица.
– Ако искаш и ти да присъстваш на бала, утоли жаждата ми, – помоли луковицата на червеното лале.
– И как да го направя?
– Плъзни се до коренчетата ми.
– Довиждане, тогава. Ще се видим отново напролет, на бала на цветята, нали?
– Да, на бала на цветята.
Така капчицата- снежинката утоли жаждата на луковицата. Тя нямаше как да знае, че когато лалето разцъфти, й предстои отново да се превърне в пара и да поеме на дълго-дълго пътешествие.
А Ева отдавна спеше в своето креватче и сънуваше една вълшебна снежинка.