Тайната на Белия Саламандър

Роман, в който по интригуващ начин се разкриват проблеми, надвиснали над човечеството вследствие на неконтролируемото раждане на бебета, заченати от донори. Авторката не е против тях, а се обявява срещу липсата на контрол, защото браковете между еднояйчни близнаци може би вече са факт…

„Тайната на Белия Саламандър“ – Криминален роман – откъс

* * * * * *
Грохотът от рулиращи, излитащи и кацащи самолети се стоварваше на мощни звукови вълни върху дебелите прозорци на аерогарата във Франкфурт на Майн, вторият по големина терминал в Европа, толкова е голям, че до по-отдалечените писти се налагаше да се ползва влакче. Хората, които бяха вътре обаче оставаха защитени от шума на мощните двигатели. Ескалаторите безшумно се движеха, пълни с бързащи за някъде хора. По единия се изкачваха, по другия – слизаха и докато неуморните метални стъпала ги отнасяха към тяхната цел, те безучастно плъзгаха погледи встрани, разглеждаха просторната зала или лицата на хората от другия ескалатор.
Точно в един такъв час “пик” двама мъже кръстосаха погледи и макар да не се познаваха, останаха като хипнотизирани, защото всеки виждаше в другия огледално отражение на самия себе си. Единственото, което ги отличаваше, бяха дрехите.
Ескалаторите ги разминаха, те извърнаха глави и продължиха да се гледат, докато стъпиха на етажа, след което се втурнаха, за да поемат в обратната посока. И отново всичко се повтори… после потрети… Накрая единият се досети да изкрещи: “Wait me down!”
Онова, което каза, беше чуто от двойника му повече със сърцето. И той остана там, между двата ескалатора, където блъсканицата беше най-голяма, с очи, които трескаво търсеха мъжа, който така удивително приличаше на него самия. Ето го, слиза.
– Hello! – каза му непознатият с пресъхнало гърло и чу същото “Хелоу” като ехо на собствения си глас.
Те продължаваха да се гледат с невярващи очи, с разтуптяни сърца, с объркани мисли. Бяха се изправили пред тайна, за чието съществуване не подозираха, тайна, която беше извадена на показ пред стотици погледи на непознати, но никой не се интересуваше от вълненията им. Никой, освен тях, двамата.
– I am Kevin from New York. Who are you?
Значи е Кевин от Ню Йорк?!
– Хари.
– Let’s take a seat in the cafe.
– Кофи? О, кей! – сети се Хари да отрони малкото английски думи, които знаеше.
Настаниха се край най-отдалечената маса и всеки се питаше как ще достигнат до истината, щом не можеха да се разберат за най-елементарни неща. А трябваше! Предстоеше им да извървят целия обратен път до тяхното зачеване, раждане и разделяне. Защото, макар да не говореха на един и същ език, беше очевидно, че си приличат като еднояйчни близнаци.
Докато чакаха сервитьорката, Хари продължаваше да се взира изучаващо в непознатия. Беше висок над метър и осемдесет, мускулест, спортен тип. Като него. Имаше същата пшениченоруса коса и тъмносини очи, същите плътни устни, затаили в ъгълчетата си безброй усмивки, готови да припламнат и стопят всички ледове. И гласът… сякаш слушаше собственото си ехо…
– Кой си ти? – зададе въпроса, който кънтеше гръмовно в главата му и сам си отговори: – Да, чух името ти: Кевин… Но отде се взе, същият като мене? И кой съм аз? Защо говорим на различни езици?
– Ти си българин! – възкликна въодушевено Кевин и Хари не повярва на ушите си: та той му говореше на чист български език!
– Да, българин съм. А ти откъде знаеш български, щом си от Ню Йорк?
– Баща ми е българин, а майка ми – американка. Когато бях малък живяхме в България, после се преместихме в Ню Йорк. Татко не спираше да ми говори на родния си език, затова не го забравих.
Седнали един срещу друг, двамата продължаваха да се наблюдават с неприкрито любопитство.
– Бих се заклел, че сме еднояйчни близнаци! – промълви Кевин.
– Но моите родители са българи, и двамата.
– Кога и къде си роден?
– На 6-ти април 1985-та в София. А ти?
– И аз съм роден в София, но на 6-ти септември 1985-та.
– Значи… в България? Не е ли възможно на тази дата да си бил осиновен?
– Глупости! Татко всичко е заснел и филмирал, на всички кадри и снимки се виждат датата и годината.
Сервитьорката постави пред всеки папката с менюто и понечи да се отдалечи, за да им даде време да си изберат. Но Кевин я спря:
– Two cups of coffee, please. – и, като се обърна към Хари, потърси потвърждението му: – Ще пиеш кафе, нали?
– На кого от двамата приличаш? – продължаваше да се интересува Хари.
– На никого, макар всеки да ми приписва свои черти. Чакай, а онзи зъб? И ти ли го имаш? – В отговор Хари му се озъби, при което кривият преден долен зъб, леко изместен назад, ясно се показа.
– Това вече е прекалено, не мислиш ли?
– В момента не мога да мисля…
Сервитьорката им поднесе кафето и Кевин й плати, след което му подаде визитната си картичка:
– Бих останал да си поговорим, но самолетът ми излита след по-малко от час. Ако не тръгна веднага, ще го изпусна, а ми предстои важна сделка. Ще ми дадеш ли визитната си картичка?
– Разбира се.
– Ще се свържем по скайпа. Кога се прибираш в София?
– В края на седмицата.
– Значи, договорихме се? Ще разплетем тая история, Хари! Но по-важното е, че се запознахме, нали?
Хари поклати утвърдително глава:
– Ами, довиждане тогава.
– Чао, Хари! Ще се видим в най-скоро време!
Като отстъпваше заднишком и махаше с ръка, Кевин се изгуби сред бързащите пътници. Хари се отпусна на стола, извади GSM-а си и въведе в паметта му номера на Кевин. Опита се да го наизусти, после преписа данните от картичката му в бележника си и едва тогава я прибра в джоб на якето, който се затваряше с цип.
Такава невероятна среща!
Как беше възможна подобна прилика? Все някой трябваше да знае нещо по въпроса…
Потънал в догадки и объркани мисли, Хари напусна сградата и се огледа за такси.
Всичко стана за секунди. Двама мъже с черни качулки изскочиха от бял бус с надпис “POLIZIA”, който закова до него, сграбчиха го за ръцете и го принудиха да влезе вътре, след което някой му нахлузи чувал на главата. Сложиха му белезници на ръцете. Повече нищо не видя. Движеха се бързо и нервно, ако се съдеше по форсиранията на двигателя, редувани с рязко натискане на спирачките. Не говореха. Мълчеше и той. Трескаво обсъждаше ситуацията, трябваше да събере мислите си и да проведе с тях разговор в удобен момент. Щом не искаха да вижда къде го водят, със сигурност не бяха ченгета. В България банди, преоблечени като полицаи, се бяха прочули с отвличанията на хора заради откуп. Дали и той не беше похитен за пари? Явно беше станала някаква грешка, иначе защо ще го отвличат точно него, един напълно неизвестен българин! Имаше спестени към 11 000 Евро и не би се поколебал да им ги даде, само че те надали биха се задоволили с толкова малко.
Представи си заглавията на вестниците в България: “Софтуерният спец /а защо не и гений?!/ инженер Хари Еленков Панчев е бил похитен на аерогарата във Франкфурт. Главата му е оценена на 10 милиона Евро. Работодателят му заяви, че няма да се поколебае да ги плати…”
Усмихна се горчиво. Индиецът не би дал даже едно Евро за когото и да било от своите служители. Беше дошъл в България, не за да си харчи парите, а за да стане богат. Затова около двеста човека работеха бюро до бюро в голямото хале на бившия завод за хладилници. Зиме мръзнеха без отопление, а лете, когато слънцето напечеше покрива, вътре ставаше като в пещ и всеки ден имаше припаднали от жегата. Но обещаваните климатици така си оставаха само щедро обещание…
Бусът спря и силни ръце го повдигнаха и насочиха към очакващата го неизвестност. Все още беше спокоен, защото надписът “POLIZIA” му даваше слабата надежда за полицейска акция, за грешка.
Едва когато го блъснаха да седне и махнаха чувала, осъзна докрай шокиращия факт, че мъжете с маски не са полицаи и той не се намира в полицейски участък. Не му свалиха белезниците, нито отвърнаха на въпросите му, зададени на немски, френски, испански…
Щом излязоха, се втурна към заключената врата и я ритна с все сила. Беше обвита с вата и ударът потъна сред меката й глъбина. Развика се, ала в полумрака на стаята, осветявана от тънък рекламен маркуч забеляза, че и стените, и таванът, и подът са направени като звукозаписно студио. Никой нямаше да го чуе. Ни-кой!
Днешният ден му поднесе повече емоции, отколкото би могъл да си представи. Ако не беше срещнал Кевин, никога не би се оставил да го натикат в буса. Него, един от най-смелите членове на “Частен Боен клуб”, където ходеше да се разтоварва емоционално веднъж-дваж месечно. Събираха се на безлюдни места, из паркове или на Витоша. Бяха все млади, образовани мъже, работохолици, закопнели да се разтоварят от натрупаното психическо напрежение. И независимо дали побеждаваха или биваха побеждавани, боевете бяха удовлетворителни и кървави. Наградата бяха белезите, които украсяваха тялото му. Биеха се с тояги, с вериги, с наострени дървени ножове, затова задължително носеха предпазни каски като на хокеистите.
Колкото повече разсъждаваше, толкова по-голям гняв се събираше в гърлото му. Реши да ги атакува. Все някога щяха да отворят вратата и тогава…
Времето сякаш спря, застина, разля се в неговия затвор, притаи се очаквателно в тъмните ъгли. Единственият звук, който му подсказваше, че е в света на живите, беше ускореният му пулс, онова забързано туп-туп-туп сред оглушителната тишина. Не можеше да повярва, че всичко това му се случва. Днес до обяд беше един средно статистически българин, отдаден на виртуалния свят и софтуера. Въобразяваше си, че владее достатъчно знания и умения, за да си проправи път напред и нагоре по серпантините на успеха. А ето го, седи закопчан с белезници дявол знае къде, в един град в Европа, с брат-близнак, но не съвсем, и с куп въпроси, които чакаха да получат ясен отговор. Защото не разбираше как е възможно Кевин да му е брат-близнак, щом беше роден пет месеца след него? Подобна прилика не би могла да се получи по друг начин, освен при зачеването им от една яйцеклетка. Кевин не вярваше, че е бил осиновен, имали вкъщи купища снимки на бременната му майка, на изписването й от родилния дом и тъй нататък. Ала и в техния албум фигурираха такива снимки на майка му и баща му – тя беше обгърнала с ръце издутия си корем, щастливо усмихната от предстоящото събитие.
Въпреки безспорните доказателства, обаче, никой не можеше да го разубеди, че с Кевин не са братя-близнаци, даже един ДНК-тест. Хм, добра идея, ще се наложи да си направят, когато отново се срещнат. Макар че, какво по-голямо доказателство им трябваше от кривия преден зъб и бенката над горната устна?!
Вратата тихо се отвори и по леката дрезгавина, нахлула в процепа, разбра, че е мръкнало. Единият от качулковците се наведе да му остави поднос с храна, докато другият пазеше вратата. Тогава атакува – о, той също можеше да се превърне в човек-светкавица, макар и с белезници. Докато разберат какво става, вече ги беше проснал и тичаше нагоре по стълбите.
Оказа се, че ги е подценил. Те разполагаха с уоки-токита, бяха в постоянна връзка помежду си, вероятно в стаята имаше и скрита камера за видеонаблюдение. Горе, на площадката, го очакваха трима здравеняци, единият от които беше поне 160 килограмова грамада от стоманени мускули. Спря и благоразумно вдигна ръце над глава.
Върнаха го обратно, като за по-сигурно привързаха десния му крак с верига, здраво застопорена за пода. И го оставиха. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да успокои дишането си. Нямаше никакъв шанс да се измъкне без тяхното благоволение. Поне да кажеха какво искат от него, какво очакват да получат в замяна на свободата му. Неизвестността беше толкова изнервяща!
Такаа. Нека се опита да поразсъждава трезво. Защо ще го отвличат? Него, един българин? Фактът, че е компютърен гений беше известен единствено на колегите му и на Индиеца. Възможно ли е той да е поръчал да го отвлекат? Неслучайно го прати в командировка тук, било е планирано и хоп, щом пристига, го отвличат и затварят. Би могъл да прекара остатъка от живота си с верига на крака, застопорен към работен стол и бюро с компютър…
Не, не би го направил, рисковано е. Ако се разкрие, ще го тикнат в затвора, и то не според българските закони, а според европейските. Пък и заплатата, която му плащаше, беше смешно ниска в сравнение с печалбите от софтуера, разработван от него в рамките само на месец.
Дали пък мишената не е бил Кевин? Не успя да разбере нищо за семейството му – заможни ли са, известни ли са, какъв бизнес въртяха във финансовата столица на света…
Разбира се, че е трябвало да отвлекат Кевин, как не се сети веднага?! Само че, ако наистина го смятаха за Кевин, тогава и шансовете му да се измъкне ставаха все по-съмнителни.
Напротив! Похитителите се обаждат на родителите му, така и така, отвлякохме сина ви, искаме десет милиона долара откуп. Те се втурват да съберат парите, защото GSM-ът на Кевин е изключен по време на полета, но след 18-20 часа Кевин си пристига у дома, невредим и неотвличан. Разказват му облекчено за нелепата шега, смеят се на страховете си, когато Кевин се досеща какво точно се е случило. И тогава би следвало да постъпи като истински брат – да се свърже с похитителите и да се договори с тях за освобождаването му…
Ако така би се развил сценарият, това означаваше Хари да се въоръжи с търпение…
Колко ли е часът? Бяха му взели и часовника, и GSM-а, можеше само да гадае, доверявайки се на вътрешното си чувство. И макар че ситуацията, в която се намираше, изискваше от него пълна концентрация и търсене на изход, Хари отново насочи мислите си към разтърсващото откритие, че има брат-близнак. Вероятно баща му е изневерил на майка му и така се е родил Кевин? Чакай, а не бил ли могъл бащата на Кевин да е направил първо него, а после и Кевин? Защото нито майка му, нито баща му имаха обяснение за кривия му преден зъб, съвсем същият като на Кевин…
Някой го побутна по рамото и Хари отвори очи. Заспал е. Сега към двамата качулковци се беше присъединил и дебелакът. Освободиха крака му от веригата и го заведоха до тоалетна без врата. После пак го завързаха като дворно куче, пред което поставиха табла с храна и кафе. Беше гладен и се нахвърли лакомо на варените яйца, кроасаните, сладкишите. Кафето бе в огромна хартиена чаша с похлупак и Хари с наслаждение го изпи на малки глътки, макар да беше рядко и безвкусно. В София би го изсипал в мивката, но тук трябваше да е доволен, че изобщо го има.
Кевин вероятно все още се намираше на борда на самолета си нейде над Канада на път за Ню Йорк. Кевин. Толкова силно беше искал да има брат, бе усещал остро липсата му, особено когато тръгна на училище. И ето, че го получи, макар и чак на 25-та си година. А можеше никога да не разбере за съществуването му, ако не беше случайността: да пристигне във Франкфурт, когато Кевин го напускаше, да вземат точно тези ескалатори и да наблюдават хората, с които се разминаваха. Щом срещна погледа му, сърцето му спря да бие. Сякаш се погледна в огледало…
Усмихна се, защото си представи как ще сервира новината на мама и татко, когато се завърне у дома. Ами ако не се завърне никога? Ако Индиецът или някой друг се нуждае от блестящия му ум и крои свои планове за него?
Не трябва да пълни главата си с такива черногледи мисли. Нека приеме случващото се спокойно, да изчака и тогава да търси решение как да се измъкне на свобода.
Ала когато си затворен в шумоизолирана стая без прозорци, лишен от часовник и GSM, когато ти е отнет достъпът до твоя виртуален свят, тогава се стига до разрив между разума и емоциите. Неочаквано и за себе си, Хари обезумя, започна да крещи, да рита стената, да блъска с юмруци, да сипе закани… Бездействието го убиваше, неизвестността опъваше нервите му до скъсване…
Онези пак нахлуха, хванаха го и му поставиха инжекция, от която отново заспа, дълбоко и непробудно.
Отвори очи, защото някой държеше ръката му. Мъж с очила му мереше кръвното с апарат, поставен върху лявата китка.
– Ако не се чувствате добре, само трябва да кажете думата! – каза му меко той на немски и загадъчно се усмихна.
– Коя дума? – заинтригуван запита Хари.
– Онази! – натърти очилаткото. – Вие си я знаете!
– Паролата! – поясни дебелакът, застанал зад него. – Казваш паролата и си тръгваш начаса!
Гласът му беше тънък, писклив и неуравновесен. Подейства му едновременно шокиращо и разсмиващо като установи, че тази грамада от мускули може да възпроизведе такова гласче.
– Не знам за какво говорите! – изкрещя Хари.
– Харесва му! – отбеляза очилаткото. – Иска да изживее всичко.
– Нека се наслаждава на своя плен! – отново изграчи дебелакът и всички напуснаха стаичката.
В отговор Хари избухна в неконтролируем смях.
Що за глупости говореха? Каква дума? Каква парола? Да не би да си играят на полицаи и бандити, както в детството? И наистина ли правилно ги разбра, или, замаян от инжекцията, има халюцинации?
Забеляза новата табла с храна и кафе, оставена от похитителите му. Е, поне не се канеха да го уморят от глад и жажда. Имаше и бутилка минерална вода и Хари протегна ръце към нея. Бе много жаден. Колко ли е часът? Дали е обед? Или е вечер?
Паролата…
“Казваш паролата и си тръгваш начаса…”
Със сигурност са го объркали с другиго! Но ако не кажеше тази проклета парола, това означаваше ли, че ще седи тук, докато пукне? Харесвало му било! Как може на някого да му харесват белезниците и веригата около крака?
Трябваше да се опита да обясни на качулковците, че са сгрешили. В противен случай би могъл да остане в плен, докато каже всички думи, които знаеше. И пак да не улучи…
“Казваш паролата и си тръгваш начаса…”
Да не би да имаха предвид паролата за неговия компютър? Що за смахнато хрумване?
Колко ли са разтревожени у дома, след като не се обади и не отговаря на техните позвънявания? Вероятно са звънили и на Марко, и на Пепи, и на Дидо, накрая и на Индиеца. Успокояват се взаимно, но майка му е обезумяла от притеснение. Веднъж, преди шест години, беше заминал на море с приятели, оставиха си багажа в хотела, а там бил и неговият GSM, ходиха на плаж, на ресторант. Не й се обади, че всичко е наред и тя беше вдигнала на крак първо пътната полиция /може да е катастрофирал!/, а после и криминалистите /сигурно е отвлечен!/. И това в рамките на един следобед липса на телефонна връзка. А сега?!
С нетърпение дочака следващото отваряне на вратата. Посрещна похитителите си с усмивка и им заговори на немски:
– Вижте, сигурно ме вземате за някой друг. Аз не съм Кевин от Ню Йорк! Казвам се Хари и съм от София, България. Кевин вероятно ми е брат, приличаме си като две капки вода.
– Но той твърди, че няма братя и сестри! – прекъсна го Дебелакът.
– Защото половин час, преди да ме отвлечете, нито той, нито аз сме подозирали за съществуването на другия. Срещнахме се случайно на гарата и невероятната прилика ни накара да спрем и поговорим. Още не сме наясно на какво се дължи тя, но се надяваме скоро да разберем.
– Добре, а как ще ни убедиш, че ти не си Кевин?
– Имам лична карта в джоба на якето.
– Би могъл да е фалшива.
– Тогава се обадете на Кевин в Ню Йорк, вероятно вече е пристигнал. GSM-ът му е записан в паметта на моя.
Млъкна и обнадеждено зачака реакцията им.
– Значи, ти никога не си се записвал за участие в играта? – бавно запита Дебелакът.
– Каква игра? Не ми е до игри! – ядоса се Хари. – Казах ви: пристигнах от България в командировка. Близките ми сигурно се тревожат, вероятно и полицията вече ме издирва.
– Изчакайте ме тук! – нареди Дебелакът и с пъргава за килограмите си походка напусна стаята.
Когато се върна, носеше в ръка неговия GSM и часовник. Без да каже дума, му ги подаде. Подхвърли ключовете от белезниците и катинара на веригата към единия качулко и заповяда:
– Махнете тези маски. И го отключете. Казва истината: Кевин си е у дома в Ню Йорк.
Хари разкърши тяло, разтърка китките си и, изгарян от любопитство, запита:
– Не разбрах що за игра си играете?
– Вече изиграхте част от нея, – любезно започна Дебелакът. – Кевин е сключил договор с нашата фирма, която организира различни игри за търсачи на силни усещания. Трябваше да го отвлечем така, както това се случва при истински похищения за откуп. Всичко е договорено – времетраенето, детайлите. Единственото, което участникът не знае, е деня, часа и мястото, когато това ще се случи.
– А паролата?
– Паролата е дума, която се договаря за прекратяване на играта в случай, че участникът се почувства некомфортно. Само трябва да я произнесе, и играта спира.
– И колко дълго щеше да продължи?
– Договорът ни с Кевин е за пет денонощия. Поднасяме ви нашите извинения. Ако знаехме, че Кевин има брат, щяхме да сме по-внимателни. Бяхме информирани, че ще отпътува за Ню Йорк и планирахме да го отвлечем преди полета. Спукахме, обаче, гума, после попаднахме в задръстване и тъкмо пристигнахме на гарата, гледаме, че той се връща и вдига ръка за такси. Е, какво друго ни оставаше, освен онова, което направихме: отвлякохме го.
– Отвлякохте мен! – поправи го Хари. – Кой ден сме днес?
– Петък.
– Браво на вас! Утре трябва да летя обратно.
– Нашата компания ще ви компенсира за всичко.
– За всичко? – вдигна вежди Хари. – Съмнявам се. Може ли да звънна у дома, че сигурно са се побъркали от притеснение.
Включи GSM-а и въведе пин-кода. Намери номера и зачака нетърпеливо.
– Мамо!
– Хари, добре ли си? Къде си?
– Добре съм, мамо, всичко е наред.
– Защо ти беше изключен телефонът, Хари? Поне един SMS да ни беше изпратил! Щях да получа инфаркт.
– Съжалявам, мамо. Ще ти разкажа подробностите утре. Сега не мога да говоря. Чао! Поздрави на всички.
– Пази се, Бог да е с тебе!
Като се покашля пресилено, Дебелакът запита:
– Можем да ви откараме до хотела. Или, където бихте искали да отидете.
– Имах резервация за хотел “Парадайс”. Трябва да взема душ, да се избръсна, да изпия едно хубаво кафе.
– Кевин държеше кафето да е американско! – извинително вметна единият от двамата качулковци, който се оказа симпатичен мъж на неговата възраст.
GSM-ът на Хари иззвъня. Беше Кевин.
– Добре ли си? Ще им дам да се разберат на онези малоумници. Бесен съм…
– Успокой се. Всичко е наред. Не ме биха.
– Ха, оставаше и да те бият. Наистина ли си добре?
– Наистина.
– Съжалявам, че ти провалих плановете.
– Като разбрах, че съм влязъл в твоята игра, започна да ми изглежда забавно. Такава щуротия!
– О, има и по-щури.
– Наистина ли?
– Ами, да. Веднъж платих куп пари, за да ме погребат жив. И това за някакви си десет минути. Само десет минути в истински гроб и ковчег, като че действително си мъртъв. Но си струваше. Сякаш станах друг човек.
– Пък аз се надявах да те впечатля с нашия Боен клуб. Знаеш ли, и аз си падам по ескстремните преживявания.
– Е, не бързай да се отказваш. Когато дойда, разчитам на адреналинови бомби. Чао! И поздрави на мама.
– Чакай, тя си е моята майка, ти нали каза, че си имаш твоя?
– Нямах предвид дали е моя или твоя, просто казах “мама”. Извинявай. И чао.
– До скоро!

* * * * * *