Полет с невидими криле

ПОЛЕТ С НЕВИДИМИ КРИЛЕ

Роман за деца

Беше главоломно падане. Като скок от самолет сред най-черната бездна на нощта. Ако вдигнеше очи нагоре, сигурно щеше да забележи безброй миниатюрни прозорчета – звездите – но не смееше да го направи. Защото летеше все по-бързо и страхът сковаваше гърлото му. Искаше да извика за помощ, но и това не направи.
Колко време продължи всичко?
Не знаеше.
Усети, че опасността отминава, че над него се разперва огромният чадър на парашут, коприната шумоли, изопва се, оказва яростна съпротива на мастиления въздух.

И така, заприличал на крехко семенце с бяло кръгче над него, откъснато от узряло глухарче, той продължи да лети в прегръдките на вятъра. Къде ли ще се озове, подвластен на природните стихии?
Не, той само прилича в полета си на глухарче. Всъщност е съвсем различен. И е по силите му да си избере посоката, да си избере мястото, на което да се приземи.
Тъмнината отстъпи към пропастите и пещерите.
Съзря как нежно слънце протяга лъчи – като стълбички. По една от тях, най-вълшебната, той ще се изкатери към големия и светъл ден, който го очаква нетърпеливо…

П ъ р в а г л а в а

ТОЗИ ПЪСТЪР СВЯТ С БЕЗБРОЙ ЛИЦА!

Градът все още сладко спеше в ранното неделно утро. Васко вървеше последен от семейната групичка, натоварена с куфари, сакове и пътни чанти. Самият той, след като изостави голяма част от необходимите му за игра неща, с мъка носеше продълговат спортен сак и разстоянието до автобусната спирка му се струваше много далече.
Наоколо от всяко дърво и стряха чуруликаха орляци врабчета. Приличаха на разлудували се деца, които спорят високо и Васко с тъга си помисли за приятелите, които оставаха в столицата. Всъщност и те всеки момент щяха да се пръснат в разни посоки – Павел го очакваше скаутски лагер в Родопите, Мишо щеше да летува в Созопол, Чавдар – при баба си в Карлово. И чак през септември ще се съберат отново, повикани от училищния звънец.
Автобусът беше полупразен и четиримата се разположиха на съседни седалки. Денят ги облъхваше с предчувствието за нещо хубаво.
На следващата спирка в автобуса с мъка се качи мъж на средна възраст. Бе с дълга чорлава коса, с изпоцапани дрехи, а в лявата си ръка крепеше пакет, който събуди любопитството на момчето. Веднага му стана ясно, че е пиян.
Щом успя да се настани на последната седалка, пияният се зае да разопакова пакета и Васко видя как изважда от хартиите голям пластмасов телефонен апарат със слушалка и шайба, сякаш взет от музея. Постави го върху коленете си, долепи слушалката до лявото си ухо и започна да набира номер.
– Ало, Гошо, ти ли си? – Гласът му проехтя в скокообразна интонация. – Здравей. Позна ли ме? Че как няма да ме познаеш? Да, бе, все се каня да ти дойда на гости, но нъл знайш колко съм зает. Е, добре де, сега не мога да ти откажа. Тръгвам. Чао.
Васко и Яна се спогледаха, готови да прихнат. Защото това не беше мобилен телефон и нямаше как въпросният Гошо да е водил разговора.
Пияният постави слушалката върху вилката, поколеба се и пак започна да набира някакъв номер.
– Ало, жена, обаждам ти се от Гошо. Малко ще се забавя, да знайш, да не се безпокоиш за мене и да не ме чакаш. Лягай и спи. Чао.
Автобусът рязко намали ход, пияният политна напред, телефонът падна на пода. Младежът, който седеше наблизо и също с усмивка бе слушал телефонните му “обаждания”, се притече на помощ, настани го обратно, вдигна телефона и грижливо възстанови пакета.
– Ще ти кажа нещо, байовото, – разнежен от вниманието, заговори пияният: – Няма по-хубаво от това да си женен. Аз от сто години съм женен за мойта и съм си екстра. Е, вярно, първо исках да се оженя за балдъзата, ама тя ме не щя и се принудих да взема сестра й. Тя, жена ми де, е голяма грозотия, но иначе е добра. Не ме бие. Никога ръка не ми е вдигала. А Гошо нъл го знайш, оня, грамадния?… Леле, байовото, що бой му туря неговата вещерица! Истинска баба Яга е… Но мойта, ни-ко-га!… Айде, чао, това е спирката ми…
Подкрепян от младежа, той слезе на тротоара, обърна се и взе да маха за сбогом към потеглящия автобус. И тогава всички видяха слабата чернокоса жена, която връхлетя и започна ожесточено да го удря – първо с юмруци, сетне с тежката си дамска чанта. Удряше го все по главата, той напразно се опитваше да се предпази и така, докато се изгубиха от погледите на странно смълчаните пътници.
Васко, който доста се повесели през първата част от представлението, се чудеше защо беше тази жестокост? Вярно, непознатият бе прекалил с пиенето, може би често го правеше, но в момента той беше безпомощен като дете. Ако жена му не успяваше да го откаже от алкохола, да се разведе тогава. Та той да не й е боксова круша, я?!
– Драги пътници, спирка “Централна гара”. Желая ви приятен ден!
Гласът на шофьора прозвуча по микрофона и върна Васко към реалността. Пое след мама, татко и Яна, но образът на слабата чернокоса жена не го напусна. И колкото повече мислеше за нея, ставаше все по-убеден, че именно тя е виновна за пиянството на мъжа си.
“Трябва много да внимавам, когато си избирам жена! – каза си Васко. – Да бъде добра като мама, да не пие и да не пуши, да умее да готви и най-важното: да е красива и усмихната…”
Чак докато влакът потегли, той разсъждаваше върху този съдбоносен въпрос.
Стоеше прав в коридора, стискаше в ръка сака, докато родителите му и Яна подреждаха багажа в купето.
Васко се огледа. Дългият коридор беше празен. Явно експрес “Златни пясъци” тръгваше твърде рано за мнозина.
От дъното на коридора обаче отекнаха стъпки, чу се кратка заповед:
– Стой! Спри ти казвам!
Васко видя набит младеж да тича към него, преследван от полицай. Бързо се вмъкна в купето, ала сакът му се заклещи отвън на вратата и миг, преди беглецът да отмине, се изтърколи в коридора. Младежът се препъна в него, падна по очи, което бе напълно достатъчно за полицая: той измъкна чифт белезници и закачи дясната ръка на беглеца за своята лява.
– Ще крадеш, значи? – запъхтяно изсумтя той. – Тръгвай пред мене.
Момъкът-крадец ядовито погледна Васко като виновник за залавянето си. А нима не беше така? Васко запомни този поглед и изпита особено чувство на самодоволство. Крадецът и полицаят се отдалечиха по посока на първия вагон, а той се настани до прозореца.
Кога най-сетне ще порасне, кога ще стане голям и самостоятелен? Гореше от нетърпение за подвизи, да открива нови земи и пиратски съкровища, да буди възхищение и завист навред, където се появи.
Ала нещата се развиваха мудно. Всяка седмица той заставаше, облегнат до рамката на вратата, и караше кака си Яна да отбележи с чертичка колко е пораснал. Понякога, когато се изпънеше докрай, се получаваше почти милиметър и тогава тържествуваше. Друг път кака му Яна със смях казваше, че не само не е пораснал, ами дори се е смалил с един-два милиметра.
Разочарован оставаше и щом погледнеше лицето си в огледалото: големи уши, зорко ококорени очи, вечна усмивка като печат върху устните, предизвикателно вирнато носле. Пфу! Как с такава физиономия можеш да всяваш страх в закоравелите престъпници? Само да го видят, ще се пръснат от смях. Поне да имаше някакъв белег, да речем от дясната вежда надолу по цялата буза… Ех, дано по-скоро порасте, пък тогава…
Електровозът тихо жужеше, също като големия мързелив котарак на съседката баба Мария. Ала за разлика от котарака, който в живота си не бе виждал мишка и пристъпваше едва-едва, дебел и тромав, новият червен локомотив беше бърз и спазваше точно разписанието: тръгване от София в 6.15 часа, Мездра, Червен бряг, Плевен, Горна Оряховица. На тази гара имаше най-дълъг престой, защото трябвало да направи връзка с други влакове, да приеме пътници от север и юг. После – отново на път: Попово, Търговище, Шумен, Каспичан. И точно в 14.00 часа – гара Варна…
Васко се взираше през прозореца, при завоите търсеше с поглед двете сребърни релси, които пресичаха планината през Искърското дефиле, а сетне хукваха по равното между ниви с пшеница, царевица, слънчоглед.
Срещу него редиците от дървета сякаш тичаха за среща, ала щом наближаха, мигом се отдръпваха и разтреперани от уплаха свеждаха клони като в поклон пред идващия гигант, управляван от човек. Жалко, че вуйчо му не беше на смяна.
Покрай прозореца притича и висок телеграфен стълб, нахлупил като огромна шапка щъркелово гнездо. Момчето го изпрати с поглед, а мислите му полетяха обратно към дома, към лястовичето гнездо над кухненския прозорец, около което от тъмно до тъмно се стрелкаха изящните силуети на грижовните птици. А щом запърхаха с крилца досами него, отвътре се подаваха гладни разтворени човчици.
“Може би, когато се върнем от морето, малките ще са се научили да летят – помисли си с тъга Васко: – И ще са напуснали гнездото. Колко ли тихо и пусто ще стане без тях?”…
– Доспа ли ти се, момчето ми? – Майка му, седнала отсреща, го гледаше с обич.
“И тя е като лястовица! – помисли си той. – Става в зори, приготвя закуска, отива на работа, пазарува, връща се и пак чисти, готви, пере, глади…”
– Можеш да подремнеш, до Варна има часове! – добави баща му.
“И той е същият! Тръгва рано за строежа и се прибира късно вечер. Единствено в неделя го виждаме…” – усмихна се Васко с натежали за сън клепачи.
– Ние ще ти пазим тишина! – каза кака му Яна.
“Ами аз? Ами ние с нея? Не сме ли като малките птиченца с раззинати човчици?…”
Влакът потракваше, люлееше купето като люлка над тежките класове на узрялата пшеница. Просторът бе изпълнен със сиянието на това най-ценно злато, събрало живителните земни сокове, слънчевите лъчи и надеждите на хората за по-щастливи дни.
Влакът ритмично потракваше…