Разврат

която е пълна противоположност на моите представи за морални и нравствени норми на поведение, ала не виждам друг начин да пресъздам онова, което всички наблюдавахме с безсилна ярост и гняв.”

РАЗВРАТ
Роман
* * * * * *

РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ

________________________________________________

Този фантастичен свят! Предчувствието за пролет пъплеше към короните на дърветата и те засияваха в млечножълто и нежнорозово. Покажеше ли се слънцето иззад облаците, синигери и косове бързаха да напоят хладния въздух със своите радостни трели. Сврачи ята прехвърчаха от дърво на дърво и шумно разговаряха, в очакване на пролетта…
Той я прегърна през раменете и уеднакви крачките си с нейните. Помисли си, че би могла да върви така, притисната към тялото му, до края на света, без да изпита умора.
– Всеки човек има различна представа за щастието, – каза Той. – Интересно ми е как би го обрисувала?
Понечи да му отговори “Ти си моят образ на щастието”, ала по тона му отгатна, че очаква да чуе философски разсъждения.
– Човек не може да е истински щастлив, когато всички наоколо са нещастни, затова – Тя мечтателно се усмихна, – трябва да има сърца, пълни с любов, усмихнати лица и души, в които не се таят завист, злоба, лоши помисли. Но най-важното: трябва да съществува мир на Земята…
– Оо, аз пък очаквах да кажеш “Ти си моят образ на щастието!”…
Смехът им се сля, звънлив и безгрижен, смях на влюбени, които не се съмняват, че животът им ще премине, стоплян от тяхната голяма обич.

Пролетта тепърва предстоеше…

________________________________________________

х х х
18 ноември 1989 г.
Накъдето и да обърнеше глава, очите й се напълваха със синевата на сините знаменца, които хората държаха високо над главите си, размахваха ги и скандираха „Де-мо-кра-ци-я!“, „По-бе-да!“. Едно развълнувано море, преляло от площада пред храм-паметника „Александър Невски“ към околните улици, разплискало вълни и по етажите на близките жилищни кооперации. Всички бяха усмихнати, екзалтирани от надеждата за промяна към по-добро. Възбудата се предаваше от допрените им тела и като слаб ток пълзеше към стълбището на храма, откъдето по мегафони звучаха сякаш техните собствени мисли. За промяна! За свобода на словото! За отваряне на границите ни към света! За достойно заплащане на труда!…
Прииска й се и тя да изтича долу, да се смеси с тълпите, да скандира с пълно гърло и да вее синьо знаме.
Извърна се към Богатин:
– Искаш ли…
– Искам! – прекъсна я той и като я привлече със силните си ръце, започна да я целува страстно.
Опита се да се освободи от устните му, за да продължи мисълта си, ала бързо превключи на неговата игра. И като не спираха да се целуват, двамата заотстъпваха назад от малката тераса към хола със спуснати кадифени завеси. Стоновете им се сливаха с виковете отвън, някаква нова освободеност ги беше обзела и в чуждия апартамент, под съпровода на неспирните скандирания на многохилядното множество, те правеха най-лудия си секс досега…
– Обичам те! – прошепна Елица в ухото на съпруга си, когато дишането и на двамата започна да се успокоява.
– И аз те обичам! – той я целуна нежно по устните и като я отдръпна от себе си, се взря изпитателно в очите й: – И какво ще правим сега?
– Не ти ли стигна? – закачливо го щипна тя по бузата.
– Имах предвид онова, което се случва навън.
– Да отидем при тях!
– Забавно ти е! – констатира с равен глас Богатин. – А не се ли замисляш какви изненади крие бъдещето?
– Колко си недоверчив! Чуй ги само! Това е новият глас на народа, закопнял за промени…
– Дано тези промени не се окажат различни от очакванията му. Хайде! Да си вървим!
Елица заключи апартамента на приятелката си Гергана, която замина за месец в командировка и тя пое грижата да й полива цветята, после хвана ръката на Богатин и двамата се понесоха надолу по стълбите на старата кооперация.
– Искаме промяна! – крещеше оратор в оглушителен мегафон и в отговор тълпите скандираха: „Про-мя-на“. – Искаме достойно заплащане! – продължаваше той, а хиляди гърла изригваха „По-бе-да“.
Пред тях се изпречи двайсетина годишно момче, понесло дълъг прът с голямо синьо знаме. Докато се разминаваха, коприната му докосна ласкаво бузата на Елица. „Като крилото на птица“ – неволно изплува сравнението, тя поривисто се обърна и го дръпна за ръката:
– Моля те, позволи ми да го подържа малко! Искам да го вейна високо, над главите на хората! Моля те, моля те…
– Е, добре де! – Младежът тикна в ръцете й дръжката на знамето и с усмихнати очи я насърчи: – Давай! Все едно рисуваш осморки! Тогава се развява най-красиво!…
Като раздалечи ръце и стисна още по-здраво пръта, Елица развя синята коприна на знамето, а гласът й се сля със скандиранията: „Де-мо-кра-ци-я! По-бе-да!“… Толкова й беше хубаво в този момент, душата й сякаш също се рееше високо горе, по-високо и от знамето. И някак безпричинно изпита лекота и желание да върши щуротии.
На крачки от нея, Богатин я следеше с поглед, ала когато погледите им се срещнаха, нещо в магията се скърши, тя върна знамето на притежателя му и застана до съпруга си.
– Защо си толкова мрачен?
– Така ти се е сторило.
– Видях как ме гледаше. Не ти е приятно и още е изписано върху лицето ти.
– Напротив, радвах се на твоя ентусиазъм. Но едно са митингите по площадите, а съвсем друго онова, което ще последва.
– Нима мислиш, че може да стане по-лошо отпреди?! – Започваше да я дразни черногледството му. – Тодор Живков е история! Комунизмът си отива! Започва ерата на демокрацията! Чуваш ли ги как скандират? До пълната победа! – Тя се извърна към морето от сини знаменца, еуфорията я беше завладяла напълно, искаше й се да се смее безпричинно, да пее с пълно гърло бунтовни песни, да крещи, докато прегракне. И като пъхна показалеца и средния си пръст в уста, изсвири пронизително, хвърли самодоволен победоносен поглед към Богатин и продължи да свири.
В отговор, той само се усмихна. Как да й обясни страховете си, които го връхлитаха нощем, откакто на Десети ноември Тодор Живков слезе от политическата сцена след цели 37 години изпълнение на главната роля. Че беше омръзнал на всички, спор нямаше. Колко пъти през последните четири-пет години и той самият се беше молил тайно диктаторът да падне, беше чертал планове как след това от заместник-директор ще седне на директорския стол, как ще продължи да гради кариера, би могъл някой ден и министър на промишлеността да стане, толкова е млад, би могъл да постигне всичко, каквото си пожелае.
Би могъл… Но не по днешния сценарий.
Защото, макар и дългоочаквана, тази промяна изпълни душата му с тревога. Ставащото се режисираше не отвътре, от самите партийни структури, а от външни сили и точно те правеха развоя на събитията неясен за него. Очакванията му бяха само за размествания в пластовете на управлението по върховете, а на практика се заклеймяваше досегашния строй, тук-там се чуваха призиви „За да има мир, БКП в Сибир!“. Допреди броени дни партийното членство беше като гаранция за успешна кариера, а сега се превръщаше в тежък воденичен камък, който можеше да го повлече надолу и тогава? Какво щеше да стане с него? С Елица и с децата?…
Колко непредсказуем се оказа животът! Когато на 17-ти август отпразнува своята 35-та годишнина, бъдещето му изглеждаше ясно като широка магистрала. Директорът беше на 56, след четири години щеше да се пенсионира и тогава Богатин се надяваше да заеме овакантения пост. Вероятно нямаше да бъде единственият кандидат за него, имаше още двама зам-директори, както и амбициозни членове на Управителния съвет. Не изключваше възможността за външни апетити, но с връзките, които си беше изграждал дълго и търпеливо, както в Районния комитет на партията, така и в Министерството, имаше основания да вярва, че късметът ще проработи в негова полза. Пък и той имаше несъмнени заслуги за просперитета на завода. Разбираше си от работата, не му липсваха свежи идеи, които реализираше с чар и дипломатичност, тъй че, и открити врагове нямаше.
– Да си вървим! – мушна ръка в джоба на шлифера му Елица.
Стисна ледено-студената й ръка:
– Премръзнала си.
Обгърна раменете й и я поведе към страничните улички, на една от които беше паркирал колата. Трябваше да се измъкнат през булевард „Дондуков“ към квартал „Лагера“, където беше двустайният им апартамент. В съседната гарсониера пък живееха родителите му и за тях беше голямо облекчение, че майка му помагаше за децата – Галко навърши четири, а Жаки – две години. Откакто тя се пенсионира, се посвети изцяло на внуците и така Елица се върна по-рано на работа в завода.
След около четвърт час отключи входната врата и моментално към тях се плиснаха радостните възгласи на Галко и Жаки, смехът на майка му и добродушното бърборене на баща му, ароматът на пълнени червени чушки го подсети, че не му остана време да прескочи до стола, а изяде само две вафли, защото Директорът го повика на разговор, който надхвърли строго установените досега служебни взаимоотношения. И той беше притеснен от набиращите размах събития, и той безрезултатно си задаваше въпроси, на които никой не знаеше отговора, и той се страхуваше, че могат да го пратят в „девета глуха“…

х х х
– На какво се усмихваш така загадъчно? – събуди я с целувка Богатин.
– Сънувах душата си.
– Черна ли беше? Или зелена? – подкачи я той.
– … Нежно синьо сияние, което се отдели от мене, после полетя над главата ми, подобно на облаче, или по-скоро – на балонче. А когато ти ме събуди, то се спука и душата ми се върна обратно.
– Значи ти спасих живота! Ако не бях те събудил, балончето можеше да изхвърчи през прозореца и тогава щеше да останеш без душа, все едно – ледената принцеса. Хайде, ставай бързо, че ще закъснеем.
– Нямаш представа как се чувствам. Сякаш са ми поникнали криле и стига да поискам, бих могла да литна над покривите…
– Ами аз?
– Не съм мислила по въпроса.
– Тогава мисли бързо, защото кафето ти ще изстине…
Ружа вече пържеше мекици и кухнята ухаеше на вкусно. Елица отпи от кафето със задоволството на щастлива жена. Нима можеше да иска повече от живота? С мъж, когото обожаваше, с две прекрасни деца, с най-милата свекърва, която, освен че се грижеше за тях, беше поела и цялата домакинска работа, със сговорчив свекър, с хубава, добре платена работа…
– Май някой още спи! – целуна я по бузата Боги.
– Стига си я притеснявал! – скара му се Ружа. – Нека закуси спокойно. Вземи колата, ако ти се струва, че ще закъснеете.
– Добре, добре. Дай още една мекица тогава.
Слънцето се показа иззад облак и кухнята потъна сред златните му отблясъци. Елица допи кафето и отиде да се приготви. Гримирането беше част от задължителния й тоалет, беше неин ритуал, който я изпълваше със самочувствието за съвършенство: гъстите й мигли се превръщаха в пеперудени крилца, веждите се очертаваха в изящни полуизвивки, устните придобиваха сладострастна невинност. Беше готова да започне да се оглежда в очите на хората и да получава сигнали, че е неотразимо красива. Тогава гъвкавата й походка ставаше предизвикателна по един неосъзнат докрай начин, защото единственият мъж, когото искаше да завоюва, вече й принадлежеше – телом и духом.