Изгубени под звездите

робини” и на икономическата емиграция, на тероризма и наркоманията, на различните религии и на етносите, които трябва да се научат да живеят не просто в търпимост, а в разбирателство и взаимопомощ, както са живели нашите баби и дядовци. Затова този роман е толкова актуален в светлината на конвенциите на ЕС за толерантност, взаимна търпимост и сътрудничество между различните нации, етнически и национални групи в името на разбирателството между всички народи. Гласът на главната героиня е гласът на хората, които искат да живеят в един по-добър свят в рамките на Обединена Европа, в един свят на мира.

ИЗГУБЕНИ ПОД ЗВЕЗДИТЕ

Р о м а н

* * * * * *
П ъ р в а ч а с т

ЦАРСТВОТО НА КРИВИТЕ ОГЛЕДАЛА

Сияна се беше родила заедно с изгрева на свободата – 9 септември 1944 година. В първия момент баща й я кръстил Свободка, опиянен от тази магическа дума. Ала в селото веднага се заформила банда от лумпени, които си присвоили правото да раздават справедливост, да въвеждат ред и законност. И никой не дръзнал да ги спре – тях, “избраниците на народа”, както сами се наричали. Те разграбвали богатите къщи, убивали ония, на които имали зъб, изнасилвали… Така, на третия ден от раждането на свободата и на Свободка, щом узнал как е била изнасилена най-красивата девойка на селото, дъщерята на хаджи Йордан и стрина Дона, след което тя не могла да понесе срама, взела едно въже и се обесила на стария орех в двора им, баща й я записал под името Сияна. Всъщност тези подробности бяха пазени в тайна от Сияна чак допреди месец, когато една съседка на родителите й се разприказва. Били са ужасни денонощия на страх и неизвестност. Истината се е знаела от всички, но на кого да я кажат, кому да се оплачат? Обадиш ли се, кой ще гарантира главата ти и живота на твоите близки?
И едва сега Сияна осъзна колко неестествено разумно е постъпила тогава и как тази й постъпка е предопределила живота й. Защото ако беше писнала, ако се беше разплакала, ако беше казала пред всички какво става, семейството й можеше да не е живо отдавна. Но за шестгодишна наистина е била твърде умна. Или парализирана от страх и ужас?
Тогава в селото празнуваха рожден ден – 75 годишния юбилей на бащата на кмета. Хората отиваха в дома му да го поздравят, да му поднесат подаръци, с които да засвидетелстват пълната си подкрепа към новата власт. И макар едва шестгодишна, майка й и баща й я поведоха с тях – на детето тепърва щеше да се налага да се обръща към кметската институция по разни поводи – най-вече, когато настъпи моментът да се запише в Университета и после да се устрои на хубава работа. Затова мястото й е там, да я запомнят с добро.
Поканиха ги на голямата маса, разположена пред къщата. Беше пълно с хора, но рожденикът – едър кокалест старец с черно лице и огромни уши, ласкаво я притегли на коленете си. И веднага, щом вдигнаха първия тост, тя усети как треперещата му ръка се плъзга под плисираната й поличка, после придърпва надолу гащичките й и нещо студено и лепкаво се докосва до голите й крачета. Колко дълго е продължило всичко? Пет или десет минути? Половин час? Не можеше да прецени. Остана този гнусен спомен, когото така и не сподели с никого. А за неин късмет, старецът умря наскоро след това…
Съпругът й се размърда и нощната му лампа освети спалнята. Очите им се срещнаха:
– Защо не спиш?
– Не знам.
– Искаш да посрещнеш будна рождения си ден?
– Не знам.
– Хей, я ела да те гушна. Такааа. Има ли нещо, което трябва да споделиш?
– Няма.
– Да не си се уплашила от старостта? Та ти ставаш едва на четирисет! Навлизаш в златната среда, макар че изобщо не си се променила, откакто те срещнах.
– Наистина ли?
– Наистина.
– И какво най-много харесваш у мене?
– Май си решила да будуваме до сутринта.
– Кажи, де!
– Казвал съм ти го милион пъти. Е, добре! Големите ти очи, устните, усмивката… тънкото вратле… тънкото кръстче… тънките глезени. Достатъчно ли е, или да продължавам?
– Продължавай!
– Да се върнем на кръстчето. Харесвам и задничето, и краката ти… Изяществото на ръцете ти с дълги пръсти, които умеят и да готвят, и да подреждат, и да ме галят, както сега. Ох! Не ми харесва да ме гъделичкаш…
– Вече и недостатъци започваш да ми намираш…
– Нее… даа… Престани! А на тебе харесва ли ти? Видя ли колко е неприятно? Оо, милото ми зайче!…
Скоро спалнята се залюля в ритмичните тласъци на любовното им сливане. До утрото оставаха три часа…
Ако не беше навитият от вечерта будилник, всички щяха да се успят и да закъснеят за манифестацията. А подобни отсъствия можеха да им струват скъпо.
Сияна набързо приготви закуската, помогна на дъщерята да си среше косата, на сина – да си завърже вратовръзката, с Филип си размениха бегла целувка по устните и всеки пое навън, сред слънчевия деветосептемврийски ден. Синът й Крум току-що се беше уволнил от казармата, с два месеца предсрочно, защото беше приет за студент по право, дъщерята Мария пък влезе във Френската гимназия, досега все бяха отличници и не й създаваха големи ядове. Деца като деца, макар и пораснали.
Но Сияна се позадържа малко по-дълго пред огледалото. Ето, значи, как изглеждат 40-годишните! Кожата на лицето й беше свежа, млада, без бръчки, небесносините й очи сияеха, сякаш получили светлина от златните мрежички в тях, косите й пазеха златистокестенявия си цвят. Но какво е това? Бял косъм точно над челото! Тя внимателно го отдели от другите, разгледа го още веднъж, за да се увери, че не греши и с рязко движение го отскубна. Рано й беше да има бели коси!
Коприненият джемпър от червен жоржет, специално ушит за празника, подчертаваше стройната й фигура. Хвърли последен взискателен поглед към огледалото. Нямаше как да не остане доволна. Настроението й още повече се повиши и като взе малката си дамска чантичка и букета от хризантеми, хлопна вратата зад себе си. Трябваше да побърза. Отдалече видя множеството на автобусната спирка. Блъсканицата беше започнала. Хората се бяха упътили масово към сборните си пунктове, откъдето колоните на манифестантите щяха да се насочат по точно определени маршрути, за да се слеят в голямото шествие на площада с жълтите павета, понесли развети знамена и огромни портрети с образите на Маркс и Енгелс, на Ленин и Георги Димитров, на Тодор Живков и някои членове на висшите управленски кръгове. По пътя щяха да скандират подходящи лозунги, да пеят революционни песни, а достигнат ли до трибуната над Мавзолея на Георги Димитров от тях се изискваше да обърнат глава към ръководителите на партията и държавата и да ги приветстват с мощно „Ура“. После всеки можеше да отпразнува 40-годишния юбилей на свободата както намери за добре.
– Честит празник, колежке! – настигна я пред портала на завода Любен Пейчев и някак свойски обгърна раменете й.
– Честит празник и на тебе, колега! – Тя нарочно изпусна едно от цветята, които носеше, наведе се да го вземе и така деликатно се освободи от неуместната му прегръдка. Внимаваше обаче да не го засегне, защото Пейчев беше партийният им секретар и само едно кратко докладче беше достатъчно, за да я понижат, преместят или уволнят. Даже не докладче, а етикетче: „неблагонадеждна“… , „враг на народа“… или „с буржоазен произход“…
– Но твоят празник е двоен, тъй че, черпнята е от тебе!
– Дадено! Ще почерпя на „патерици“.
В този момент в полезрението им попадна Директорът и Пейчев мигновено изгуби наперената си стойка – попрегърби се, ръцете му увиснаха край тялото и сякаш повлякоха надолу и раменете. С тази угодлива стойка той пъргаво се втурна да го посрещне и Сияна не се съмняваше, че ще го засипе с ласкателства и комплименти, които за Директора едва ли биха имали значение, но те подхранваха самочувствието на самия Пейчев, че ето, на, поставил е още една тухличка по стълбичката на своята кариера. А кариерата му? О, той се беше прицелил мноого нависоко. Мечтаеше да стане първи секретар на Районен комитет, а оттам по-лесно щеше да се уреди за по-нагоре…, и още по-нагоре. Затова не се колебаеше да бъде толкова строг и безцеремонен с всеки, изпречил се на пътя му. Беше като валяк – прегазваше човешки съдби, смазваше мечти, рушеше надежди. Щом той, партийният секретар на завода, можеше да лиже, образно казано, краката на Големия шеф, защо останалите да не лижат неговите? Не беше ли очевидно, че те зависеха от него?! Те бяха зависими! От него! Какво наслаждение да гледа как се смаляват от думите му, затаили съдбовни закани. Е, понякога получаваше и съвсем конкретни облаги като бутилка скъп коняк или марково уиски, агънце или прасенце-сукалче, луксозни шоколадови бонбони или други деликатеси, а някои жени се съгласяваха и на по-интимни контакти (че къде ще ходят?!), само и само да го омилостивят да не изпълни заканите си. И той се смиляваше над тях. Какво да прави, като имаше толкова добро сърце?…
В него сякаш живееха двама души: единият беше този сервилен, мазен, с угодническа усмивка Пейчев. Другият бе властният, суров и безкомпромисен партиен ръководител, който можеше и да крещи, и да ругае, и да удря с длан върху широкото си бюро, докато даваше уроци по послушание на онзи, нарушил, макар и неволно, партийната дисциплина. Напоследък Сияна се притесняваше от нарасналия му интерес към нея и се питаше дали и той няма някой ден да се опита да пъхне ръце под полата й. Тогава тя не беше реагирала, но беше едва на шест. Сега обаче съвсем нямаше да й бъде по-лесно да се защити от похотливеца.
„Ама какво ми става? – сепна се Сияна – Би трябвало да си мисля за нещо светло и хубаво, а не да се ровя в помията на живота…“
Развяла българското знаме, пред нея изскочи Тодорка Иванова. Върху скъпата й рокля от лявото рамо към десния хълбок широка лента с надпис „УДАРНИК“ я караше да пъчи още по-гордо едрите си гърди. Но Сияна я харесваше. Беше мъжкарана, която увличаше останалите от нейната бригада „Лиляна Димитрова“, думата й тежеше и пред мъжете, и пред жените. Миналата година й присъдиха званието „Герой на социалистическия труд“ и оттогава усмивката сякаш никога не слизаше от добродушното й лице. Беше красива висока жена с черна коса и искрящи тъмнокафяви очи, които караха мъжете от завода да копнеят за нейната близост, но тя все ги отблъскваше като се оправдаваше, че любовта може да почака, докато петилетката – не.
– Честит празник, Сиянче! – развя знамето Тодорка: – Как е духът?
– Приповдигнат! А къде са твоите?
– Строила съм ги хей там, да не създават хаос. Всеки момент тръгваме, няма да ги събирам като квачка, я!
– Приятна манифестация! Отивам и аз да намеря моята група.
– Те са до стълбището. Побързай!
Тодорка отмина, веейки знамето, щастлива и горда от себе си. Всъщност лицата на хората наоколо излъчваха радост и спокойствие, откъм заформилите се малки групички долитаха закачки и смях. А ето ги и чиновниците, които образуваха тъй наречената „шапка“ на завода за стъкларски изделия „Кварц“. Колежките й от счетоводството Мишева, Цонева, Иванова, Андреева, Енчева, Атанасова и Братанова също се усмихваха в нови тоалети, а от лакираните им късо подстригани коси с еднотипни прически не стърчеше нито едно косъмче…
От манифестациите най-много мразеше изтощителното придвижване към площада с жълтите павета. Налагаше се да изчакват дълго на едно място, като наказани, пък то си беше мъчение на тези високи токчета. Три-четири часа досадно стърчане в редицата, прекъсвано от леко размърдване, няколко крачки и отново застой. Добре че денят беше топъл и слънчев. Но повечето манифестации, дявол знае защо все така се случваше, преминаваха под струите на проливни дъждове и ледени ветрове. След което започваха масовите простуди…
Най-после стъпиха на жълтите павета, оправиха и стегнаха редиците, леви-десни, всички в крак, музиката гърмеше марш, главите на всички се обърнаха надясно, към трибуната на Мавзолея, където бяха заели по ранг местата си първите хора на държавата. И докато Сияна и колегите й ги приветстваха с пълни гърла и мощното им „Ураа“ се носеше на талази (нали този беше смисълът на представлението), от трибуната към тях се размахваха уморени ръце. Но обидното беше, че главите на застаналите там, горе, на върха, не бяха насочени към тях: повечето просто водеха разговори помежду си, което не им пречеше да ръкомахат вяло към манифестантите, дефилиращи в стойни редици по площада с жълтите павета.
Когато се измъкна от блъсканицата, бившата Свободка, а сега Сияна Кръстева Филипова, забърза към автобусната спирка. Беше оставила един свински бут, обвит във фолио, да се пече във фурната на най-ниските градуси, сигурно вече е готов, а тя искаше да приготви и салатите, да подреди празничната трапеза и да посрещне останалите като „малката стопанка на голямата къща“.
Всъщност панелният апартамент отдавна им беше отеснял – кухня, спалня и просторен хол. Поне да имаха още една спалня, всяко от децата би се радвало на самостоятелност. Засега си поделяха хола, но тя предусещаше задаващи се конфликти между тях. И те щяха да ескалират от мига, когато Крум започнеше да си води приятелки на гости…
Щом и последният прибор беше поставен, Сияна се отдръпна, за да огледа красиво подредената трапеза. Гордееше се със себе си: всичко беше стилно и богато. За разлика от повечето си колежки и познати, готвенето й доставяше удоволствие, възприемаше го като неотменно задължение на добрата съпруга и майка. Наградата за усилията й бяха опразнените чинии, които тя бързаше да измие, преди да пристъпи към изпълнението на следващата задача от списъка за деня.
Пръв пристигна Филип. Прибрал се с колата на случайно срещнал го съсед. Цветя не беше й купил (както обикновено – мразеше тълпите, блъсканиците, опашките и… шаблона), но в кутийката, която й поднесе, я очакваше красив часовник с дълга златна верижка – истинско бижу, което тържествено овеси на вратлето й. Интересно: по какви ли тайни канали се беше снабдил с него? Щеше да го разпита по-късно. Докато ги нямаше децата предпочете да се отпусне в прегръдките му на дивана в хола и за пореден път да си каже колко щастлива жена е всъщност. Филип беше толкова красив, толкова добър, толкова верен. Е, работата му на фотограф във вестник „Работническо дело“ беше доста ангажираща, пращаха го непрекъснато в командировки, налагаше се да работи и до късно вечер, когато беше дежурен или имаше някакво събитие. Но тя не можеше да направи друго, освен да му съчувства и да го обгражда с повече любов и нежност.
– Къде ли още се бавят децата? Умирам от глад! – Филип стана, хвърли поглед през прозореца, после наля в две чаши водка и вдигна тост: – Пия за най-прекрасното бижу в живота ми! Честит рожден ден, скъпа!
На входната врата се позвъни. Кой ли можеше да е? Сияна отвори притеснено и ахна: леля й Тони с огромен букет червени рози, а зад нея – Крум и Мария, също с букети.
– Честит рожден ден, мила моя! Да си ми жива и здрава! И мноого щастлива! – Леля Тони я прегърна, целуна я по двете бузи и продължи: – Зная, че ме очакваше за вечеря, но няма как – аз съм част от подаръка, който ти подготвиха Крум и Мария.
Сияна се опомни от смайването:
– Но защо не влизате?
– Гладен съм! Други гладни няма ли в тази къща? – простена Филип.
Вдигна се олелия. Всеки говореше, децата я прегръщаха, леля Тони се опитваше да ги надвика.
Добре че Филип бързо овладя положението като почука с нож по една от кристалните чаши:
– Моля, всички на масата! Иначе ще изям някого от вас!
Сияна побърза да постави още един комплект прибори и чаши, седна срещу Филип и празничният обяд започна. Вкусните блюда бързо изчезваха от препълнените чинии, салатите, гарнитурите и печеното месо заслужиха всеобщото одобрение. И ето, че дойде ред на тортата. Щом Сияна духна четирите големи свещички, наряза я и сервира, леля Тони взе думата:
– Мисля, че настъпи време и за нашия подарък, нали, ангелчета? – Децата енергично я подкрепиха: – С Крум и Мария решихме, че ще бъде много по-добре, ако те се преместят да живеят при мене. Така всеки ще разполага със собствена стая, няма да се блъскат да пътуват по час само в едната посока, а моя грижа ще бъде да научат перфектно френски, дори сме решили да започнем да разговаряме само на френски, когато сме сами.
Крум и Мария моментално се присъединиха, излагайки своите доводи в подкрепа на толкова неочакваното за нея предложение.
Но как така искат да напуснат дома си?
– Чакайте! Чакайте! Що за идиотска идея? Ами аз? Ами ние с баща ви?
– Но ако и вие дойдете, пак ще стане тясно? – разпери ръце леля Тони.
– Да не би да отиват на Луната? – обади се Филип и по тона му тя моментално разбра, че и той е бил привлечен в заговора срещу нея. – Да го погледнем от добрата страна, скъпа: апартаментът на леля Тони е в идеалния център, а „Люлин“ е някъде по пътя за… къде беше, няма значение, децата вече са големи, малко самостоятелност ще им е от полза, пък и леля Тони наистина ще им помогне много в овладяването на френския.
Мария и Крум я запрегръщаха:
– Хайде, мамо, кажи „да“!
– Съгласи се, де, не разбираш ли колко хубаво ще бъде?!
– Моля те… моля те… моля те…
– Добре, деца! Явно решението вече е взето, тъй че моето „да“ не ви е необходимо! – обзета от безсилен гняв изрече Сияна.
Филип отново се намеси:
– Деца, сигурен съм, че майка ви ще размисли и ще се съгласи. Та нали е за ваше добро? Оставете я да помисли и по-късно…
– Няма какво да мисля. Съгласна съм… – От очите й бликнаха сълзи. – И това ми било подарък: да ме изоставите точно на рождения ми ден!
Всички се заеха да я утешават и когато емоционалната вълна попремина, Сияна започна да установява колко разумна беше идеята порасналите й деца да заживеят хем самостоятелно, хем под опеката на леля Тони, сестра на майка й, която се беше омъжила в столицата за богат служител в Министерството на финансите. За лош късмет, деца не им се родиха, после тя овдовя и пренесе изцяло обичта си върху Крум и Мария. Като пенсионирана учителка по френски език безспорно щеше да им е от голяма полза, но не само… не само…
– Нека първо уточним финансовите си взаимоотношения. – Сияна се насили да се усмихне: – Ти, лельо Тони, ще получаваш основния пакет, от който ще им отделяш за джобни. А покупките на дрехи, обувки и учебници си остават наше задължение, нали Фил?
– Естествено! Както вече отбелязах, не отиват на Луната… Вдигам тост за най-мъдрата от всички майки, която от днес се превръща в двойно по-свободна жена! Да живее свободата! Музика!
Той пусна касетофона и под звуците на любима песен двамата се понесоха, доколкото беше възможно, в тясното пространство между масата и прозореца, в ритъма на валса. „Всяка нощ, в полунощ, в небосвода блещука звезда. Зная аз, този час, и безгрижно си пея в нощта…“
Още същата вечер децата си опаковаха багажа и Филип ги откара, заедно с леля Тони, в новия им дом.
Сияна остана сама в странно опустелия апартамент. Сърцето й се беше свило, искаше й се да плаче, но не можеше, защото пред очите й тутакси заставаха сияещите от щастие лица на Мария и Крум. Може би имаха право! В ж.к. „Люлин“, десета част, в отеснелия панелен апартамент всички бяха започнали вече да се задушават, образно казано. Крум имаше своите нужди, своите изисквания, Мария – съвсем различни. В апартамента на леля си щяха да се ширят в отделни стаи. И нямаше да им се налага да мръзнат по спирките, да се блъскат по автобуси и тролеи, щяха да ходят пеша и до Университета, и до Френската гимназия, защото апартаментът на лелята се намираше на булевард „П. Евтимий“ в близост до улица „Граф Игнатиев“, тоест, някъде по средата между двете учебни заведения.