“Ти си войвода!” – ми каза един балканджия
и непохватно целуна ръката ми с плам.
Беше на ръст Боримечков, потомък на тия,
дето умирали с песен за роден Балкан.
Водеше свои другари с решимост в очите,
лъгани дълго, с наивни сърца и души.
Бяха отхвърлили робския страх и сърдити
търсеха кой може вяра пак да им внуши.
Някой безумец със Ботевски пламък закърмен;
някой безукорно честен – на Левски близнак;
смел като всички хайдути, готов да се хвърли
в боя съдбовен и сам се превърне в юнак.
“Ти си войводата!” – викаха всички неспирно
и ме поставиха върху висока скала.
Стихове дълго за родния край рецитирах.
На сутринта ги поведох да свършим велики дела.
