Чашите на Вершинин

“ЧАШИТЕ НА ВЕРШИНИН” – Криминален роман – откъс

*   *   *   *   *                                       *   *   *   *   *

– Скоро ще ни пратят и градските тоалетни да чистим! – беснееше главен инспектор Милутинов от отдел “Убийства” на сутрешната оперативка.

– Че има ли още такива? – опита се да го обърне на шега старши инспектор Паскалев, но не се получи.

Главен инспектор Милутинов спря да се разхожда и като огледа лицата на подчинените си, фокусира Лада:

– Ти поемаш случая!

– Добре, шефе, но не разбрах кой е убит? – ококори се русата инспекторка.

Като изпусна тежка въздишка, Милутинов се отпусна на стола си и търпеливо започна да й обяснява:

– Постъпило е оплакване от руски гражданин, отседнал в хотел “Анел”…

– Този на булевард “Тодор Александров” ли?

– Същият. Гражданинът Никита Сорокин е пристигнал в София, защото имал среща с В.Б…

– За прочутия бизнесмен Васил Божков ли става дума?

– Спри да ме прекъсваш! Ако имаш питания, накрая! – сряза я Милутинов: – Докъде бях стигнал? А, да. Руският гражданин донесъл кристална чаша, която струвала, по думите му, цяло състояние. Извадил я от сейфа, за да я покаже на В.Б, който го посетил в стаята му в хотела. Почти се споразумели за цената. В.Б. си тръгнал, излязъл  да изпрати госта до асансьора и когато се върнал, чашата мистериозно била изчезнала. Сега ти – посочи с пръст Лада – трябва да откриеш крадеца.

– А кой е убит? – отново настоя тя.

– Хей, момиче, събери си ума. Няма убит, нито един, слава на бога!

– Тогава защо аз? Това е работа за отдел….

Милутинов тропна с песник. Този близо 60-годишен мъж я респектираше не само с гласа си, нетърпящ излишни глаголствания. С плещестата си фигура и обветрено лице приличаше повече на герой от уестърн, липсваха само каубойска шапка и кърпа срещу прах.

– Знам за кой отдел е, но лично министърът ми се обади, ясно?! Потърпевшият е един от най-богатите руски бизнесмени, негов приятел е. А чашата била уникална. Чакай, тук пише – той разгърна тъничката папка пред себе си: – Изработена е преди повече от 220 години от крепостен селянин на име Вършинин.

– Вершинин – поправи го Паскалев.

– Да, Вершинин.

– Тогава става въпрос за безценен уникат. Коя от чашите е открадната? – поинтересува се Паскалев.

Милутинов го стрелна гневно и с досада заби поглед в папката:

– “Изглед по обяд на ловец, стрелящ по птици”. Ама какви са тези глупости? Нали беше кристална чаша? Та те не се различават една от друга!

– Тези са необикновени, шефе, защото са изработени по технология, която не е разгадана и до днес. Между тънките стени на всяка от тях има цели пейзажи, но не нарисувани, а направени от слама, мъх, хартия, цветни конци, че даже камъчета и черупчици на охлювчета има.

– Ти пък отде се извъди такъв голям познавач?

– Нали бяхме миналото лято на екскурзия, та ги видях в Ермитажа. Доколкото съм запомнил, само осем от тези чаши се намират в музеи. Този крепостен селянин Вершинин, Александър Петрович, толкова се прочул, че император Александър І лично го наградил със златен часовник, наричайки го “благороден майстор Вершинин”.

– Че тогава били ли са изобретени часовниците? За коя година говориш?

– За 1807-ма.

– Не е за вярване, че и до днес никой не е успял да разгадае тайната на тези чаши.

– Затова са толкова скъпи. И цената им ще расте!

– Те и сега струват баснословно!

– Възможно ли е нашият кандидат-купувач, който е знаел за какво богатство става въпрос, да е изпратил някой алпинист, който е изчакал отвън, опрян до стената, вмъкнал се е, щом са излезли от стаята, взел е чашата и се е изнизал по обратния път? – запита Лада.

– Няма начин. Станало е по обяд, та това е центърът, все някой е щял да го забележи.

– Да съм казала, че не са го забелязали? При това строителство и ремонти, които кипят навред, стига да е бил облечен подходящо, няма да направи впечатление никому.

– Но как е влязъл в хотела? – обади се инспектор Антов.

– Нали това казвам: облечен като строител, би могъл да заблуди всекиго.

– Добре, колеги, нека оставим Лада да открие крадеца. Ето ти папката. Искам всеки ден да ми докладваш докъде си стигнала. А ние да се заемем с труповете, защото тази седмица имаме три! Особено притеснително е убийството на жена, Теохана Петкова, намерена в района на Южния парк. Била е с отрязан среден пръст на дясната ръка, пъхнат в устата й, сърцето й липсвало. Това говори за…

Но Лада вече не го слушаше, защото беше завладяна от нетърпение да се впусне в своето първо самостоятелно разследване.

*   *   *   *   *

Най-напред се зае да събере информация за тези стъклени чаши. Беше ядосана на Милутинов, защото й се струваше, че я пренебрегва, че не е редно да бъде карана да върши неща извън длъжностната й характеристика, но за първи път от назначението й в сектор “Убийства” като инспектор VІ-та степен й възлагаше тя сама да разследва, макар и кражба на някаква стъклена чаша. Пък и нали спомена, че министърът лично се интересува! Ако успее бързо да разреши случая, може и похвала да заслужи.

– Понякога крадците стават причина за някое световно откритие – опита се да я успокои Паскалев, но по насмешливия му поглед разбра, че иска да я подразни.

– Не се шегувай. Какво откритие: белезници?…, палка?…, или електрошок?

– Сериозно ти говоря. Нали знаеш с какво пръскат лозята след дъжд?

– С бордолезов разтвор.

– Е, той е открит благодарение на крадците. Във френския град Бордо пропищели от крадците на грозде. И тогава на някого му хрумнало да напръскат лозите с разтвор от син камък и гасена вар. И се случило чудо: лозите, които били болни от “мана”, оздравели. Оттогава и “разтворът на Бордо”, или “бордолезовият разтвор” спасява лозите на света.

– Трябва да вървя, дано и на мене ми провърви като на тези от Бордо…

В хотел “Анел” попита на рецепцията в коя стая е отседнал Никита Сорокин.

Само като чу името му и въпроса й “в коя стая”, рецепционистката вдигна насмешливо вежди:

– Олигарсите не отсядат в стаи. Господин Никита Сорокин е наел президентския апартамент.

– Бихте ли го известили за пристигането ми? – Лада тикна пред нея служебната си карта.

– Момент, моля… – като набра номера и изчака достатъчно дълго, тя отвърна: – Не отговаря.

– Къде може да бъде?

Служителката отново се усмихна:

– Освен да закусва, може да е във фитнес залата или в някоя от трите ни сауни, да плува в басейна, да релаксира в джакузито…

– Тогава как да го открия?

– Ако е спешно, ще пратя да го потърсят, а вие изчакайте в лобито, може да изпиете и кафе.

Лада намусено се насочи към витата въздушна стълба – там бил лоби бара. Навред по стените бяха окачени множество картини от български класици, вероятно оригинали, нещо, което виждаше за първи път в хотел.

Допиваше си кафето, когато пред нея застана едър мъж, типична “руска мечка”, както наричаха мужиците от филми и комикси.

– Търсила сте ме? Аз съм Никита Сорокин – протегна й ръка и макар да говореше на руски, тя се поколеба дали точно той е големият олигарх. Добре че беше изучавала руски език, та нямаше нужда от преводач.

– Да, тук съм по лична молба на вашия приятел министър Никола Савов. Откраднали са ви скъпа чаша и аз…

– Безценна чаша, драга! Без-цен-на! Но заповядайте в апартамента ми да огледате, да изградите версии…

От лобито се озоваха в коридор и взеха асансьор до последния етаж, където бяха разположени стаи, а в дъното бе наетият от него президентски апартамент.

Вътре беше просторно, по-просторно, отколкото в нейния апартамент. В коридора отляво имаше голямо огледало и Лада хвърли крадешком поглед, за да види дали вятърът не я е разрошил. По този коридор се отиваше в голямо помещение, разделено на два сектора – с мека мебел и трапезария с кухненски бокс. И тераса.

Същият коридор, само че наляво, отвеждаше до двете спални. В по-голямата, където той се беше настанил, се намираше сейфът, вграден в стенния гардероб и той й го посочи, за да види къде е държал преди това чашата.

Както и предполагаше, всичко светеше от чистота – камериерките се бяха постарали да заличат всяка следа, оставена от предполагаемия крадец.

Двете спални също имаха излаз до друга голяма тераса. Ала беше немислимо някой да се покатери от долу дотук. Макар че, както ги учеха в Академията на МВР – няма невъзможни неща, щом става въпрос за престъпление. Вече беше изобретен и се ползваше реактивен костюм за летене с 50 км в час. Нима за такава скъпоценност не биха наели някой да прелети от отсрещната сграда до балкона, да открадне чашата и…

Ами ако нямаше крадец?

Ако Никита Сорокин беше застраховал чашата за астрономическа сума и сега, симулирайки обир, искаше да й прибере застраховката, а в същото време да си запази чашата. И без това не й хареса от пръв поглед. Приличаше на руски мужик, взет направо от полето и облечен в скъпи маркови дрехи, които по никакъв начин не можеха да прикрият селския му произход. А и тези малки хитри очички, които я наблюдаваха с напрежение, но и с прикрит присмех, я дразнеха все повече.

Добре че министърът не би могъл да знае какви мисли й се въртят в главата, иначе начаса щеше да я уволни! Та двамата бяха приятели! Нима един министър би се сприятелил с дребен мошеник? Стоп! Никак не е дребно мошеничество да направиш застраховка за милиони, да симулираш кражба и да си прибереш тези пари, включвайки и българските служби…

*   *   *   *   *

Когато влезе в кабинета на главен инспектор Милутинов, го завари да разглежда голям цветен албум със снимки на експонати от “Ермитажа”.

– Погледни каква красота – промълви Милутинов: – Сякаш е триизмерна картина.

– Това не е ли откраднатата чаша от музея през 1996 година? – Лада също беше разгледала не една и две снимки на редките експонати, останали от Вершинин.

– Същата. Идилия в парка на фамилията Бахметиеви.

– Не е ли странно? Никога нямаше да знаем за фамилия Бахметиеви, ако не беше този крепостен селянин да създаде шедьовър на изкуството. Разбрахте ли, че стъкларският завод, в който е работил Вершинин, е бил построен върху земя от имението на Николай Бахмет година преди неговото раждане. Тогава императрица Екатерина ІІ издава указ, с който се разрешава изграждането му. В него пише, че Бахмет трябва да издири майстори-стъклари, декоратори и гравьори от Европа, които да работят в завода, за да могат местните крепостни “да се научат да произвеждат стъклени и кристални изделия от най-добрите майстори”.

– Дано сега открадната чаша не последва съдбата на Бахметиевата, която все още не е открита – промълви Милутинов. – Тези чаши се оказаха едни от най-скъпите експонати в света. Което означава, че може никога да не бъде намерена.

– Е, нека не се отчайваме, ние, тоест аз, ще я намеря!

– Не се отчайвам, само казвам! – Милутинов понякога вътрешно се усмихваше, докато я слушаше с какво самочувствие говори. Очите й, подобни на стъклени топчета, сякаш виждаха всичко на 360 градуса. Но притежаваше рядко качество – да върши едновременно по няколко неща, без да се оплаква.

– Като си помисля какви опитни полицаи и следователи са я издирвали. И нищо!

– Че ние да не сме по-долу от тях?! – погледна я косо Милутинов.

– Така си е. Щом един крепостен селянин е доказал на света, че е по-добър майстор-стъклар, художник и химик от всички, защо и ние да не го направим?!

– Докладвай! – лаконично я подкани Милутинов.

– В апартамента му няма никакви следи. Една прашинка не е останала, толкова старателно е почистено, че и подът свети като огледало.

– И? – вдигна въпросително вежди, в очакване да чуе новините.

– И продължавам нататък.

– Питам как по-точно? Какъв ти е планът?

– Ще проверя дали чашата е застрахована и за колко.

– Защо просто не го попита?

– Направих го. Даде ми сведенията, но искам аз да ги проверя. Кога е била застрахована? Имала ли е предишни застраховки и за колко?

– Това докъде ще те доведе?

– Чудя се дали кражбата не е инсценировка, за да получи застраховката и…

– Ох, момиче, накъде биеш? Насреща ти не стои дребен крадец, а един от най-богатите руски олигарси. Той не си знае парите!

– Но аз…

– Ти, ти… махай ми се от главата и не се явявай, докато не измислиш нещо по-правдоподобно! – кипна Милутинов и Лада побърза да се изниже през вратата.

Можеше да му каже, че нито една версия не трябва да се пренебрегва, нещо, което той постоянно им повтаряше. Нито една! Така ги учиха и в Академията на МВР.Винаги да се издигат както оправдателни, така и оневинителни версии! Навярно следвайки тази максима преди две години беше сложен край на най-дългото криминално разследване в историята на САЩ, а и в света. След цели 40 години “Нощният хищник”, както станал известен през 70-те и 80-те години на миналия век, е бил заловен. Оказал се бивш полицай! Но кой да предположи, че техен колега ще убие над 12 жени, ще изнасили 50 и ще извърши над сто кражби с взлом само за десет години. Носел скиорска маска и се промъквал в домовете през открехнат прозорец или незаключена врата. Заслепявал жертвите си с мощен фенер, след като първо прекъсвал осветлението на дома. Ако жената не била сама, заплашвал я с пистолет да завърже съпруга си, след което я изнасилвал, обирал дома и изчезвал. Разследващите предполагали, че вероятно извършителят се е сдобил с крадена полицейска радиостанция, но нито един не се усъмнил, че го прави от служебната си патрулна кола.

И как са го заловили? По нестандартен начин. Сега стана модно хората да проследяват родословното си дърво. В САЩ има сайтове, в които доброволно качват проба от генетичния си материал, най-често от слюнка, за да търсят роднини или да открият нови такива. Полицаите направили фалшив профил и заложили наличната отпреди 40 години ДНК проба на убиеца, взета от семенна течност на една от жертвите му. Така се добрали до възможни трети братовчеди на убиеца и скоро затегнали примката към него самия.

Тъй че, каквото и да говори Милутинов, тя ще следва единствено и само вътрешния си глас!

Чашите не й излизаха от ума: как Вершинин е успявал да вмъкне между двата слоя на стъклото, нагорещено до над хиляда градуса, тези крехки свои модели на пейзажи от слама, мъх, хартия, цветни конци, че даже камъчета и черупчици на охлювчета. Та по онова време още не са били изобретени газовите горелки и, за да бъдат направени тези чаши, е трябвало Вершинин да работи в близост до огнените пещи. Чашата с пейзаж от парка на имението Бахметиев отново изплува пред очите й: покрай бяла мраморна чешма с бликаща от чучура й вода кавалери се разхождат с дами, край тях играят деца, кученца, в езерото плават патици и гъски, по клоните на дърветата са накацали птици…

И нито една чаша не се повтаря!

А тази, която издирваше: “Изглед по обяд на ловец, стрелящ по птици”, е прекрасна! Изработена е от синьо стъкло с миниатюрна живопис, а надписът вътре е със злато и сребро. Дали наистина е била открадната, както твърди нейният сегашен собственик. Хмх, ще видим тая работа…