Рисува сутрин огледалото сълзи,
които по лицето ми се стичат.
С неумолимо темпо времето пълзи,
започвам вече да не си приличам.
Напълно непозната някаква жена
се взира в мене с изучаващ поглед.
Отстъпвам ужасена – сякаш сатана
дошъл е, за да ми направи оглед.
Къде изчезнаха младежките черти?
Защо очите гледат уморено?
Косата в някакъв сребрист нюанс блести,
а огледалото е тъй студено.
Не е възможно времето да надхитриш –
като художник то преобразява
младежа в старец, а момиченцето, виж
в каква дебела лелка предрешава.
Но аз напук с усмивката ще съживя
повяхналата младост и тогава
надявам се любимия да вдъхновя
отново често да ме пожелава.
