Помня само: цъфтяха безбройни цветя
и на билки ухаеше всичко.
Бе юни.
Любовта ни внезапно и тя разцъфтя –
тривиална, но колко различна.
Бе юни.
Помня устните, техния дъх затаен,
нежността на ръцете, които ме галят,
онова магнетично проникване в мен
и звездите, които фенерчета палят.
Мина време. И дългият път до дома
ми изглеждаше двойно по-дълъг без тебе.
Уж бе същото всичко, но колко сама
се завръщах сред вещи, съвсем непотребни.
И се трупат години – камари от дни
и еднакви – белязани с болката нощи.
Там, напред, е надежда. Назад – руини.
Аз те търся все още…
Все още…
Все още…
