Стига!

Ако камъкът има душа, ще заплаче,
щом сълзите ми парнат
най-твърдата плът.
Ще пристъпи
безмълвен от чутото здрача.
Аз – отново сама,
пак съм на кръстопът.

Ще си спомня за всичко
със теб споделено.
Романтичните вечери,
после – страстта.
На забрава обречено, но умножено.
За последно прошепвам със сухи уста:

„Стига с тези надежди!
И илюзии стига!
В безсърдечния свят
безсърдечен бе ти!…“
Буреносният гняв
в мен предела достига.
Всичко старо руша,
търся нови мечти.