Колко ли разпътни ветрове
дърпаха ме в своите посоки?
Газех през дълбоки снегове,
лутах се из нощите дълбоки.
Стисках зъби, борих се сама,
скрила светли помисли в душата.
Исках да се върна у дома,
ала всичко беше непознато.
Хората, изваяни от лед,
отминаваха с очи студени.
Блъсках се в стени,
вървях напред –
страховете ми вървяха с мене.
И внезапно срещнах любовта.
В две очи бездънни се изгубих.
Вече имах своя дом-мечта
и в света край мен аз пак се влюбих.
Всичко се обагри с цветове.
Вятърът смири се като коте.
Любовта откакто ме превзе,
пея си по ноти и без ноти.
