Съдбовно

Смрачава.
И в прозорците изгряват лунни рози.
Пробягват полусенки върху сивите стени.
И се надига полушепот – още в малки дози.
Загадъчен е краят на отминалите дни.

Преди да пламнат електричните огньове,
сякаш
се върши свято тайнство
в този поднебесен храм.
Безброй очи,
в очакване на тъмното, се плашат.
Безброй уста изричат полуистини едвам.

Макар човекът да е полубог върху земята,
той има тъмно минало, заровено в пръстта.
И само в полунощ понякога наум пресмята
печалбите и загубите в пошла суета.

И, залюлян в хамака на надежда нова, дълго
се взира към звездите. И заспива уморен.
Защото всеки път ги гледа от различен ъгъл,
мечтае, но животът си тече непроменен.

Навъсен тръгва в своя ден.
Какво навън го чака?
Горчив и кратък, пълен с неприятности живот.
Ала усмивка грейва като слънце, гони мрака.
Една любов го среща с романтичен ветроход…