Моята България бе приказна страна,
ала в черно се обличат майките сиротни.
Без да се е водила убийствена война,
няма ги децата им. Без тях са тъй самотни.
Моята България топи се като сняг,
ала вместо пролет, люта зима се задава.
Хаосът ни управлява четвърт век, но пак
кълнове надежда във душите избуяват.
Мъдростта е в старците, но кой ги слуша тях?
На кантар животът на народа е поставен.
Или тръгваме по път към бъдеще с размах –
или в пропастта е краят на рода ни славен.