Била съм семенце нищожно на живота
в безпаметството на страстта и любовта.
Късметът ме споходи – раснах със охота,
но се оказах в дъното на пропастта.
България загива. Никой ли не вижда
обезлюдените села и градове?
Остават старци. А изгубили безгрижност,
децата ни зарязват родни домове.
И отпътуват, както птиците наесен,
Светът голям е, но за разлика от тях
напролет няма да се върнат. Нито песен
ще се извие. Няма да отекне смях.
Макар да ми се иска с приказка вълшебна
да начертая друг развой, щастлив финал,
щом никой не чете, кому ще е потребна?
Животът свършва неочаквано, без жал.
И затова ще се превърна във камбана.
От вик на съвестта до призив за борба
ви пращам, хора. И човек да не остане,
ще бъда тук, в очакване на сетната тръба.
