Когато тръгвал към смъртта,
юнакът бяла риза си обличал,
защото искал да е хубав
и да се помни тъй за вечността.
Горкият той!
От любовта и от живота се отричал,
заради вярата,
че саможертвата му има смисъл за потомците,
за нас.
Да можеше юнакът днес да се завърне,
да влезе в дискотека в късен нощен час,
през гъстите кълба цигарен дим
да зърне погледите, празни и безумни,
навярно втори път – от мъка би умрял.
Духът неустрашим
не би понесъл рухването на морал и нрави,
вулгарен смях над силиконови гърди…
Цинизмът няма да му се понрави…
Кой зъл магьосник е изтрил
на миналото славните следи?…
Нима такъв живот са си представяли дедите,
героите, които днес забравени лежат
къде под кръст, къде под бурен и треви?
Животът като валяк ще премаже младите –
изгубени по магистралите, обезверени…
Българийо, като какви нас ще запомнят? –
като играли на голяма сцена,
или тълпа безлична в исторически антракт?
А ако няма спомен?!
Дали изобщо, питам, сме живели?
