Хората в България се палят като факли –
жертват се с надежда за промяна.
Ден след ден повтарят се зловещите спектакли –
будят като огнена камбана.
Но страхът за утре, сметки, битките за хляба
ни премазват с устрем на лавина.
Уж на всички ясно е какво да правим трябва,
ала храбреците са малцина.
И търчим, подобно хамстери, в кръга затворен,
примирени със съдбата своя.
Съхне без листата млади древният ни корен,
с дъх зловонен ни души застоя.
Нужна е промяна бърза – всеки го разбира.
Факлите пламтят по градовете.
Жалко би било, ако човек за нас умира,
да не тръгнем, докато ни свети…