Започнат ли ятата да се връщат
по родните места,
нетърпеливо с погледи прегръщат
те своите гнезда.
А всяко ято бързо се смалява –
хвърчило е, което се раздава.
По двойки птиците си вземат “сбогом”
и след прощален кръг
се спускат, пълни с радостна тревога
към своя древен дълг.
Те малките си трябва да измътят
и как да полетят ще ги упътят.
Настават дни, наситени с умора –
ловуват чак до мрак.
А толкова променчив е простора!
Добре, че дава знак
на всички да се скрият под листата,
преди дъжда да освежи гората.
И щом на лятото настъпи края
в един очакван ден
ятата пак отлитат, то се знае,
по път благословен.
Къде е, всъщност, тяхната родина?
И тук, и там, са все наполовина?!