Едва ли ще се върне вятърът –
да ме потърси и ми подаде ръка,
след като ме събори на земята.
Бе удар в гръб.
Но първо ме обгърна с нежност,
в косите ми заспа,
дъха ми грабна…
Направи ме обичана, желана.
Направи ме щастлива с тази волност,
открадната от птичите криле.
А после се понесе към небето –
с вихрушките танцуваше,
светкавици ловеше…
Бе станал страшен, непознат,
непредвидим.
Стоях и гледах.
Чувствах се прашинка
и исках само да ме поведе…
Тогава ме събори на земята.
Бе удар в гръб.
Навярно се срамуваше
да се огледа във очите ми.
Как би могъл да знае,
че те са пълни с прахоляк и с болка –
така най-лесно се отмива обичта…
