Седях сред множеството –
тъжна и самотна,
в чакалнята на болница седях
и наблюдавах хората с лицата потни –
угрижени, обхванати от страх,
а аз самата бях една от тях.
Ако изчезна,
кой ли ще го забележи –
картината не ще се промени.
Пред погледа на всеки,
в сълзите замрежен,
сега надежда за живот кълни
/тук са еднакви всички земни дни/.
А нейде зад стените бели заотеква
едно родено току-що гласче.
Изправих се,
упътих се навън полека.
От този детски глас като звънче
почувствах силна кръв
през мене да тече.