Защо ли помним болката, която заслепява?
Защо ли рани от приятел всякога кървят?
Кой може с “огнена вода” да угаси жарава,
която целия ни микрокосмос разрушава
с обреченост, като при сатанинския обряд?
И цялата борба се води все за нещо тленно,
което няма стойност, щом поемем след смъртта.
Не е ли време да осмислим всяка скъпоценност,
дорде играем свойта роля на житейска сцена
и грабим ненаситно със очите красота?
Кълбото на надеждата ми хвърля нишка златна,
повежда ме към изгреви, предшествани от мрак.
И както любовта ми се измерва с необята,
така и аз вървя към своето разпятие,
където в светлина ще се превърна пак.
