Бе месец май
и пъпките на розите таяха пламък,
със който щяха целите да се обвият,
да заприличат на фонтани, бликащи измамно,
но вятърът и птиците уханието им да пият.
Измъквах се от стаята,
задръстена от прашни папки,
и цялата просмукана от вкус цигарен
и от мирис на кафе,
нахлупвах ниско над очите старата си шапка,
запътвах се към розите –
да зърна нежното им кадифе.
И те разцъфнаха за нощ – бе като празник.
Жужаха златните пчели,
привлечени от дъх на мед.
Просветваше росата, сребърна като елмази,
разпръснати от нежната зора навред.
Напразно дъждовете щяха да гасят пожара,
превърнал месец май в червена светлина.
Душата ми ликуваше, но знаех, че коварно
внезапен сняг би стегнал всичко
в бяла пелена.
Ала сега прогоних мрачните си мисли.
Целунах розата,
която украсяваше деня.
А слънцето побърза ласкаво да ме пречисти
и да изтрие всяко чувство за вина.