Невидимото,
тайнственото,
невъзможното
ни предизвиква
да го разбулим, разгадаем, покорим.
Напредваме през вековете
с бавни крачки,
но хиляди въпроси пак се раждат,
дори един-единствен ако разрешим.
И хем вървим напред,
хем гледаме назад и се терзаем.
И вечно сме на кръстопът –
самотни и сами.
Сред стадото човешко
топлинка уж търсим,
но там ни спъват, блъскат,
атакуват с думите-стрели.
Светът остава джунгла – вече е бетонна,
а страховити хищници от древността
възкръсват със сърца моторни
и с тела метални,
които ден и нощ кръстосват,
настървени от прокоба зла.
Къде си, Господи, наистина, къде си?
И докога ще ни наказваш за греха
на някакви, създадени от теб Адам и Ева?
И докога ще бъдем като разпнати на кръст
помежду жаждата ни за любов
и призрачните сенки на страха?…
