Александрин
В сковаващия мрак в една безлунна нощ
просветна рязък вик и острие на нож
разполови на две последната звезда –
убиец или луд изчезна без следа.
Потърсих близостта на нечия ръка
/трепереща от страх, не ще го отрека/.
Човешка топлина през пръстите познах –
чия ръка държах, така и не видях.
Но с тази топлина различен бе света.
И вместо страх – любов в сърцето затрептя.
Тъй чак до сутринта, когато го разкрих –
бе гребен на петел… Едва не го убих!
Със първите лъчи той кацна сам на клон,
изкукурига с глас на виден баритон.
Светът е красота, понякога е стон,
но всичко в този свят живее във синхрон.
И затова реших да търся топлина
на светло, през деня, не в обсег на луна.
Мъжът да бъде смел и с огнено сърце –
не гребен на петел, а две добри ръце…