Човекът е орисан на самотност.
Но щом се появи на този свят,
край него радостно се суетят,
усмивка всеки бързо му дарява –
детето като слънчице изгрява.
Не знае още що е то самотност.
Със мама и със татко е щастлив.
Расте със дни и става пакостлив.
Додето се усети, ей го вече
е възмъжал и гледа надалече.
Човекът е орисан на самотност.
Но любовта го носи на криле –
о, възраст на принцеси и крале.
Каква самотност? –
Сред прегръдки страстни
прелита през годините опасни.
Човекът е орисан на самотност.
Все някой ден ще вникне с ужас тих
във смисъла дълбок на този стих.
Тогава ще е стар, изпълен с тайни,
и ще го стоплят спомени случайни.
Човекът е орисан на самотност…