Как ненадейно радостта от нас си тръгва –
остава избледняващ спомен да трепти,
додето в гърлото сълза от кръв тупти
и с топли блясъци неонът ни подлъгва.
С лица измъчени ще поседим във бара,
ще пием много – болката да притъпим.
Наканим ли се в полунощ да си вървим,
отровно ще дими забравена цигара.
А радостта ще бъде някъде наблизо –
от нас единствено зависи да я спрем.
Но надали вината си ще разберем –
мълчанието твърде скъпо ни излиза.
И ще крещим, разпънали на кръст душите.
Животът ще минава, бърз като стрела.
Една приятелски протегната ръка
ще може да ни върне нещо от мечтите.
