Народът български попадна в ново робство
и както някога – с познатото покорство –
търпи тираните и псува под мустак,
забравил сякаш за светинята-байрак,
за двете думи горди, раснали в сърцата,
с които са умирали за свободата
дедите ни, разбрали, че смъртта за тях
е избор величав…
Днес тъне подвигът им в прах.
Поробени от разни “мулти” или “мега”,
от мафиоти, олигарси безогледни
живеем чужд живот. В мизерия и страх
България върви към своя пълен крах.
“Къде си, вярна ти, любов народна?” вече
е само спомен за геройство недалечно.
И никой не запява с патос песента,
а пламъкът се стапя бавно в пепелта.
“Изтичат” българските мозъци. Кръвта ни
изтича също – без убити и без рани.
Не знаят те каква вековна сила в нас
дори далече от дома ни дава власт.
Разпръснати по всички земни континенти,
се борим с нови средства не за комплименти –
а гордото ни племе някой ден света
да управлява – без фанфари и без суета.
