Не знаех, че боли като от удар с нож
спокойно произнесената думичка “р а з д я л а”.
Познавах недостатъците, знаех, че си лош,
но те обичах, дявол да те вземе,
без халка венчална.
Горещи сълзи трепнаха във моите очи
и образа ти почна да се издължава.
Когато пред огледалата криви някой сам стърчи,
тъй образа му се размива и гротесков става.
“Не трябва да заплача!” – казах си със яд
и запреглъщах сълзите, докато светна
усмивката, макар и част от този маскарад.
“Е, сбогом!” – кимнах и отминах достолепно.
Това е. Днес съм по-красива от преди
и все ме молиш пак да ти повярвам.
Ти – влюбен, аз пък – безразлична –
тъй съдбата отреди
в досадно скучен от повтаряне сценарий.
