Ти волна птица си,
но змйски съсък ти вгорчава дните.
Не знаеш миг ли те дели от вечността.
Когато си в небето, търсиш висините,
с красива страст изпълваш песента.
Ала когато кацнеш в клоните за отдих
и в дрямка искаш да се унесеш,
и може би ти се присънва подвиг
и те обзема непознат копнеж,
пак този съсък змийски те връхлита,
а към сърцето се протяга раздвоеният език.
Като куршум със разтреперани крила излиташ,
сега превърнал песента в тревожен вик.
Тъй ден след ден прииждат и се стапят
до прага на настъпващата нощ.
През есента листата ще окапят,
през пролетта ще бликнат с нова мощ.
И неочаквано /но не съвсем/ през утро росно
ще зърнеш кожата на пепелянка –
цяла в пъстрота –
сред камъните сиви като цвете омагьосано
да свети със злокобна красота.
